Страдания и след "Мелачката"

Беше изминала една седмица, една мъчителна и трагична седмица. Всичко се беше променило коренно – нямаше сбирки на учениците, нямаше сладки разговори по коридорите, нямаше дори нормална закуска или пък обяд, или вечеря. Нямаше нищо НИ-ЩО.
Е, с изключение на едно – Мелачката...в главата на Ина това всеки път звучеше ,като „месомелачката“, което пък не бе далеч от идеята. Ежедневно малките групи от редови ученици бяха събирани тук за да се изправят един срещу друг с истинска бойна магия и да се упражняват.
За една седмица се бе научила на десетина йога пози, подскоци и залягания ,че дори беше направила и шпагат три – четири пъти. Ина не беше от наааай – спортуващите и активните, но тук... тук си беше чиста казарма. Не че знаеше какво е било в казармата, имаше само думите на дядо си, който решил да посети някакво отделение за бойни магьосници в Сърбия преди години.. или нещо подобно, в момента дори не можеше да се сети с точност. Но надали неговото изживяване беше далеч от това тук.
- Със загубилите ще се позабавляваме малко повече днес. - изрече кисело една от вийлите отговарящи за дисциплината в Мелачката. - Отначало,сополанковци...и това се наричали магьосници! Май сте спали последните години, осъзнайте се къде се намирате най – сетне.
„В Ада“  помисли си Ина и извъртя очи раздразнено. За нейн късмет обаче тя беше от печелившите днес и нямаше да й се налага още час да маха с пръчка като идиот и да симулира,че се питва да направи нещо..или пък наистина да го правеше. Вийлите всъщност бяха доста добри в това да разпознават когато някой мами в нещо – било то симулация или пък използване на чужда помощ. На това не се гледа с добро око.
- Да ви няма! - разкряка се вийлата на остатъка от учениците.
- Понеже някой от нас умира да бъде тук. - думите излязоха неволно от устата на блондинката, но на нея беше започнало да й писва да играе по тяхната свирка. Направете това, направете онова. Ама не така, а иначе... защо просто не си го направеха сами, като имаха толкова много претенции!?
- Янакиева ли си,каква ли си...отвориш ли си още веднъж красивата устица до утре ще ти я зашия!
Тъжното в ситуацията беше, че това не бе напразна заплаха, а самата истина. Ежедневно ставаше свидетел на това заклинание. Беше започнала да търси от своя страна и контра заклинание с което човек да може да помогне на някого с този „проблем“ , но все още не го бе открила. А не можеше просто ей така да се промъкне в забранената секция на библиотеката... или пък можеше.
Излезе да си поеме въздух заедно с други ученици, но всички бяха набързо събрани и отведени към замъка.
- Янакиева, като много ти знае устата...ще чистиш килера днес. Хвани го и онова заблудено девойче там,че изглежда много щастливо.
- Кой..какво..как? - това пък от къде й се стовари. Да чистела килер...Ина простена и се огледа за „заблуденото девойче“. По описание очакваше всичко друго, но не и тази млада магьосница, която бе засичала наоколо. Помаха й с ръка.
- Май ти навлякох проблеми...извинявай. - прошепна й.

@Ела Благоева

Първия ден се държеше. На втория въведоха нови правила, но Ела се насили да изглежда що годе нормално. След четвъртия ден, обаче, се предаде. Всички тези уроци, тренировките след часовете, вийлите под път и над път я задушаваха. Тя беше свободна душа. Имаше нужда от въздух, от свобода и книги, които при тези обстоятелства нямаше време да чете. Нямаше възможност дори да поязди грифона си, защото всяка свободна минута беше заета от уроци и тренировки. Всичко това, разбира се, се отрази много тежко на Ела както овътре, така и отвън. Обичайната ѝ преди усмивка сега по-често осъстваше от лицето на третокурсничката и беше заменена с отчаяние, скръб, а понякога дори и гняв.
  
Една мисъл глождеше съзнанието ѝ - какво ще стане, ако избяга? Естествено "ако", но това не беше единствения проблем. Ако беше от богата магьосническа фамилия и все пак успееше да избяга, щеше да се обучава вкъщи и всичко да е наред, но майка ѝ и баща ѝ бяха мъгъли. Те не можеха да се защитават, а Ела беше още начинаеща магьосница. Ами ако дойдеха вкъщи и я вземеха обратно щяха да я оставят цял месец в килиите или още по-лошо - да наратят родителите ѝ. Дори не можеше да им разкаже какво ставаше в "Мунгав". Пък и да можеше, не беше сигурна, че иска. Родителите ѝ сигурно щяха да се поболеят от притеснение. Всъщност сигурно вече го правеха, защото не бяха получили нито едно писмо от нея вече седем дена. Тя самата беше изплашена. Беше много, много изплашена... Искаше единствено да се прибере вкъщи, дори това да означаваше да изостави магията завинаги. Ами ако откажеше да се върне на училище в четвърти курс? Дали щяха да я търсят?
  
Думите на шестокурсничката я извадиха от мислите ѝ и тя инстинктивно помаха на момичето.
- Май ти навлякох проблеми... извинявай.
- Не.. ъм... няма проблем. - Ела се усмихна приветливо и се опита да се откъсне от мрачните си мисли. - Аз съм Ела. Приятно ми е!
- Ина.
- А... Къде всъщност е въпростият килер?

Така нареченото "щастливо момиче" този път не изглеждаше сякаш толкова щастливо. И макар да се усмихна на Ина, изглеждаше сякаш и тя бе на своя предел. Ставаха две. Ина й се усмихна в отговор.
- Килера за метли до куидичното игрище.
- Да вървим тогава.
Двете се запътиха натам, като не бързаха за никъде. Наслаждаваха се на малкото въздух и вятър и свобода. Всъщност нямаше нужда дори да се говори, беше един от онези моменти в които просто се наслаждаваш на нещо...
Килера не беше голям, всъщност дори не беше мръсен, имаше няколко метли, които бяха паднали по пода, но нищо фрапантно. Личеше си,че вийлата бе направила това за да им намери работа... още работа. Сякаш това, което имаха им беше недостатъчно.
Вместо да се захване за работа, Ина издърпа една кофа, обърна я и седна отгоре й, като за Ела придърпа един сандък пълен с екипировка.
- Не знам за теб, но аз не бързам за никъде. - рядко тези дни човек можеше да остане насаме със себе си или пък с някого другито, това сякаш беше още по - голяма рядкост и може би затова Ина го оценяваше. Защото нямаше човек над главата й, който да следи думите и действията й. И да я заплаша, че ще зашие устата й. - Харесва ми косата ти, сигурно е доста трудно да се поддържа.
Такива коси рядко се срещаха, но Ина винаги ги беше харесвала. Винаги имаха обем, а не като метлата с която русокоската се занимаваше всяка сутрин и чийто крайща бяха почнали да цъфтят... честно казано би го отдала и това на стреса от последните дни, но силно се съмняваше, че нещата работеха така.

(1т.магия)

- Ами всъщност аз почти нищо не ѝ правя. Както казва майка ми - мокриш, решиш, сушиш и след 10 минути е като гръмнал бойлер. 
  
Ела се засмя леко при спомена за майка ѝ. Беше наследила буйната си коса от нея и двете често се шегуваха с това. Честно казано третокурсничката никога не бе обръщала голямо внимание на косата си. Миеше я повече по навик, отколкото защото ѝ пука. Смяташе за ненужно да отделя толкова време за това, като можеше да го използва за четене на книги, за разходка в гората или игра с котето ѝ. Сети се, че е редно и тя да отправи комплимент на момичето. Погледна към Ина и първото нещо, което привлече вниманието ѝ, бяха нежните ѝ сини очи.
  
- Имаш много красиви очи. Напомнят ми на морето... На безкрайните морски дълбини и... на свободата...
  
Думите сякаш заседнаха в гърлото на момичето и катранените ѝ мисли изплуваха на повърхността на съзнанието ѝ. Беше като дълбок трап, по който се опитваш да се изкачиш, но щом стигнеш повърхността и се покажеш навън, нещо те сграбчва и те блъска обратно надолу. Преди да се усети очите ѝ се бяха насълзили и една сълза се изтърколи по бузата ѝ. Ела вдигна ръкава на мантията и побърза да избърше мократа следа. Не искаше да се показва като ревла пред новото момиче. Усмихна се, погледна към Ина и попита първото нещо, което ѝ дойде на ум:
   
- Ти от къде си? В смисъл... ъм... Къде живее семейството ти?

- Най-вероятно пътувам със семейството си. И ние сме от София, но от по-крайните квартали. Иначе когато имам свободно време най-често чета или яздя Луна - грифона си. Знаеш ли... има нещо специално в тези животни. Нещо, което не мога да обясня. Може да звучи налудничаво, но понякога сякаш мога да я чуя... сякаш ми говори. 

  
Луна и Ела имаха наистина силна връзка помежду си. Разбираха се само с поглед, сърцата им биеха в ритъм и каквото и да ставаше винаги се намираха една друга все едно ги свързваше магическа нишка.
   
Ела пое вафлата от ръката на шестокурсничката и ѝ благодари, но в следващия момент осъзна, че намаше нищо, което да ѝ предложи в замяна. Замръзна за момент, след което разчупи сладкиша в ръката си на две така, както беше опакован, после отвори пакета, взе едната половина и подаде другата на Ина. Беше знак на доверие и приятелство, както беше чела по книгите.
  
Отхапа от своята половина. Странно, но имаше вкус на плодов шейк с шоколад. Можеше да се закълне, че изглеждаше като обикновена вафла както всяка друга, купена от магазина. Тук може би е редно да отбележим, че любимата храна на Ела бяха плодовете - банани, ябълки, ягоди, цитруси... въобще всякакви плодове. 
  
Ела обходи с поглед помещението. Беше пълно с метли, килимчета и разни кашони с помощни материали. После погледът ѝ попадна върху Ина и тя се сети, че я бе виждала на куидичните мачове. 
  
- Чакай малко... Ти не си ли гончия в отбора по куидич на "Южен вятър"? Виждала съм те на мачовете.

Замисли се над думите й за грифона и за момент се отнесе. Държеше вафлата, като дори още не я беше опитала, и се мислеше за своят грифон. Тя беше един ужасен ездач... Не само защото до преди година не можеше да си представи да лети с отворени очи, но и защото просто рядко летеше с него. Може би трябваше да поправи това.. не, със сигурност трябваше да поправи това!
- Хм? Ох! Да... в отбора съм, поне миналата година бях. И тази година пак ще опитам. Но ще повярваш ли, че до тогава ме беше страх от височини и да летя? - засмя се Ина и поклат иглава. - Затова и връзката ми с моят грифон не е толкова добра... защото преди не обичах да летя. Това лято бях на куидичен лагер, връзката ми с летенето е мааалко по - добра...и може би трябва да поправя и тази с грифона. Но да си призная не знам как... точно с него не знам как.
Обичаше всякакви създания, обичаше и това същество, но когато не бяха във въздуха. Винаги обаче усещаше онова странно дърпане в стомаха си, като погледнеше надолу. И може би самият факт, че трябваше да се довери на нещо или някого, на толкова метри над земята, който си имаше свое мнение я притесняваше.
- Може би някой ден ще полетим заедно. Може би когато ситуацията в училището се подобри. - защото силно се съмняваше, че сега щяха да имат времето или позволението за тази активност. Все пак вийлите не можеха да рискуват момичетата да забегнат на някъде. - Ами ти, играеш ли куидич? Също така къде си пътувала, това звучи интересно, аз за жалост не съм ходила на много места, родителите ми винаги са били доста заети.
Реши се и най - сетне да опита вафлата, за нея имаше вкус на шоколад. Точно в момента й се ядеше точно това, каква изненада. Подсмихна се, пак щеше да си вземе от този тип. Зачуди се какъв бе вкусът за Ела, но за сега не попита.

(1т.издръжливост)

 
- Ела... добре ли си? - така се беше отнесла в мислите си, че сигурно вече две минути мълчеше.
- Да, да... Всичко е наред. Бях се замислила. 


След като не беше стигнала до решението на задача, нямаше какво друго да направи освен да си признае. Така или иначе Ина не беше от хората, които биха ти се изсмяли в лицето. 
  
- За грифоните... Аз всъщност не знам как да ги извикам. - защо се чувстваше все едно се е провалила на изпит? Никой не очакваше от нея да е енциклопедия. Пък и тя самата никога не беше твърдяла, че разбира от тези неща, макар да ѝ бяха интересни. - С Луна сякаш имаме телепатична връзка и никога не ми се е налагало да я търся. - добре де. В началото на учебната година грифона просто не се беше появил, но тогава се намеси Люба и спаси положението.

Дали беше забелязала? Не, малко вероятно. Иначе нямаше да се качи. Все пак малко хора яздеха грифоните си без седла, а Ина така или иначе имаше страх от височини. Побърза да отклони поглед, преди шестокурсничката да се усети и срещна сините очи на момичето. Ако Ела беше от онези хора, които четяха по очите, сигурно щеше да види несигурност, може би малко страх, но също и надежда... Да, ама не. Третокурсничката никак не я биваше в тези неща. Може би защото не на всички хора емоциите им бяха изписани на челата като нейните. Не бе свикнала да ги крие. При нея всяко съмнение, недоволство или объркване веднага си проличаваше.
  
Усмихна се на Ина с точно тази нейна усмивка, която казваше: "Щастлива съм. Животът е прекрасен." . Възхищаваше се на смелостта ѝ да се изправи срещу страха си лице в лице и да се бори с него. Изглежда и двете имаха какво да научат една от друга.
  
Ела забеляза погледа на шестокурсничката и реши, че няма да е зле да ѝ сподели това-онова за полета с грифон. В крайна сметка тя я беше довела тук.
  
- Повечето хора държат грифоните си за перата и козината. - Ела хвана няколко пера, но без да ги дърпа. Въпреки това Луна не остана доволна от действието ѝ и завъртя глава настрани в опит да се отскубне от ръцете на момичето. - Аз предпочитам да я държа или тук, между крилата и тялото, или да увия ръце около шията ѝ. 
   
Третокурсничката се приведе леко напред, погали създанието и уви ръце около шията му. По принцип тя можеше да излети и с ръце в джобовете, но сега не му беше времето да се фука. Искаше просто да се наслади на момента и да прекара колкото може повече време с Ина.
  
Луна се затича напред, разпери крила и се отласна от земята. Вятъра вееше косата на Ела, докато набираха скорост и височина. Тя обичаше да лети. Караше я да се чуства свободна и някак в свой води. Можеше да забрави всички проблеми и да се отнесе в хаотичните си мисли. Грифонът направи широка дъга и се насочи обратно към поляната. Ина щеше да се справи - в това не се съмняваше, но като една добра учителка предпочете да я изчака.

Ела вътрешно простена. Горката Ина.Този номер беше редовна практика на грифоните, когато си новак и не си свикнал с язденето. Спомняше си в първи курс колко ужасена беше, когато Луна се спусна почти от височината на кулите и навлезе директно в езерото. Май наистина трябваше да ѝ даде седло.
   
Колкото и милички да бяха, тези създания си имаха една особеност - имаха собствено мнение за... ами почти всичко. И при това държаха да имат думата особено по въпросите, които пряко ги засягаха.
Или поне Луна, а явно и Астрид бяха от тези. А, и лесно се обиждаха. Като се замисли човек, дали пък не бяха сестри? Или близначки?
    
Ела се спусна към шестокурсничката, усмихна ѝ се окуражително и ѝ извика:
  
- ТРЯБВА ДА Ѝ СЕ ДОВЕРИШ! - колко абсурдно звучеше това, при положение че преди 10 секунди за малко не се разбиха във водата. - НЕ МИСЛИ ЗА ЛЕТЕНЕТО! МИСЛИ ЗА НЕЯ! 
   
Ако не беше този вятър щеше да ѝ даде повече напътствия, но разговорите във въздуха бяха наистина сложни. Тогава я осени една идея. Снижи се над грифона си, допря ухо до него и затвори очи. Чуваше по-скоро усещаше сърцето ѝ, дишането, топлината и меката ѝ козина. Вярваше ѝ и знаеше, че каквото и да стане, Луна ще бъде с нея. 
   
Отвори очи и погледна към Ина. Най-страшното мина. Беше се качила върху грифона, беше излетяла от поляната и сега трябваше само да се отпусне още малко. Кой знае? Можеше и да ѝ хареса да лети с Астрид. Малко вероятно след този полет, но надеждата умира последна.

След няма и две минути грифоните се спуснаха надолу към моста и кацнаха. Ела почти скочи от гърба на Луна, пусна най-широката си усмивка и помогна на шестокурсничката да слезе. Не беше перфектният полет, но Ина в действителност се беше справила страхотно! Ако някой беше набутал третокурсничката в пещера, пълна с призраци и черни плащове, най-вероятно щеше да избяга с писъци и да се вкопчи в първия човек, който намери, само и само да не се връща там. 
  
Шестокурсничката още се съвземаше от шока, но странно не избяга от Астрид в момента, в който стъпи на твърда земя. Ела отвори раницата си и извади от там едно пакетче с грифонски лакомства, като изсипа няколко в ръката си и подаде другите на Ина.
- Ето. Ще ѝ харесат. 
  
Усети клюна на Луна, която я побутна по гърба, просейки си лакомства. Протегна ръка и само след секунда тя беше празна. Звънкият ѝ смях поехтя из въздуха, а грифонът я претърси щателно да не би случайно да има още и да ги крие. За жалост тези бяха последните. 
- Следващия път ще ти взема от любимите. - каза тя и прегърна грифона си, след което се заигра с ушите му и накрая опря глава в нейната и погледна в сините ѝ очи. Това беше нещо като техния знак за "Чао". Луна тръгна към Грифонарника, отърквайки опашка в приятелката си и хвърляйки ѝ последен поглед, а Ела се обърна към другия грифон, който явно прие лакомствата като вид извинение или отплата за превоза. 
- Мисля, че ви трябва още малко време и ще станете приятелки. 
   
Нещо такова можеше да се каже и за момичетата. Едва се бяха запознали, но сякаш веднага си паснаха. Ина беше толкова симпатична и мила, че на третокурсничката вече ѝ хрумваха какви ли не идеи за това кога и как да се срещнат отново. 
- Ъм... Ина?
- Да?
- Ако искаш утре може да опитаме пак? Не е задължително да летим. Може само да нарешим грифоните и да им дадем лакомства.
   
С тази уговорка момичетата се насочиха към главната зала, а след това и към спалните. Е, поне Ина. Ела по незнайна причина беше пълна с енергия и вместо да си легне да спи, взе парче пергамент и започна да записва всичко, което ѝ се струваше полезно за начинаещ ездач. Трябваше да е подготвена. Нали все пак беше учител.