Когато си от по-затворените хора и рядко се ядосваш, рядко спориш или говориш за емоциите си, рано или късно всичко, което си таил в себе си, изригва като вулкан. В тези случаи обикновенно въпросните хора започват да правят глупости без да го обмислят особено много, защото не знаят как да се справят с цялата енергия и чувства, които ги заливат.
Един ден на Ела ѝ писна. Още от събуждането една от надзорничките им я беше изтърсила от леглото, защото не ѝ се ставаше и реши да лежи в леглото си още 2 минути и после просто да се оправи по-бързо. После на закуска същата тази русокоска ѝ даде само 5 минути да сложи каквото може в устата си като наказание, че се е "успала". Първи час имаха история на магията, където тя трябваше да чете есето си за магическите раси. Към средата на листа беше рязко заглушена и обърната с главата надолу, защото беше написала, че "Расата не определя човека и както има добри хора и лоши хора, така има и добри вампири и лоши вампири, добри вилии и лоши вилии..." и на "лоши" без да иска погледна към една от вилиите в стаята, която сметна това за бунт към режима и беше ей на толкова да я затвори в килиите. В последния момент, обаче, ѝ хрумна по-добра идея - един допълнителен час в "Мелачката". И така след четири часа тренировка и замеряне на съученици с атакуващи магии Ела се запъти към изхода на "сградата" вече крайно преуморена и едва движеща крайниците си.
- Къде си мислиш, че отиваш!? - скастри я за пореден път същата виила, която току-що бе влязла в стаята.
- Приключих. Моят отбор победи и аз останах с другите един час повече. - отвърна ѝ момичето толкова тихо, че като нищо може и да не я чуят.
- Да съм ти казала, че ще бъдеш наказана заедно с другите!?
- Не, но аз...
- ТОГАВА защо си тръгваш? Ти едва сега започваш тренировката. - русокосата пусна най-злобната си възможна усмивка и се измя по най-високомерния и подигравателен начин. Няколко от сестрите ѝ, които бяха седнали на пейката се присъединиха към нея и започнаха да се смеят, мятайки ѝ най-злобните погледи, на които бяха способни. Чакай малко! Те защо не си тръгваха? Обикновено бързаха да си тръгнат почти колкото учениците и излизаха от постройката веднага след тях. Чак тогава Ела осъзна какво чакаха всички. Явно въпросната женица имаше лош ден и беше решила да си го изкара като докара третокурсничката до пълно изтощтение. И не стига това, ами беше довела и компания, за да направи преживяването възможно най-запомнящо се.
Усети парещото чувство в гърдите си. Сякаш огън се изля във вените ѝ и се разпростя из цялото ѝ тяло. Чувстваше ръцете си толкова топли сякаш всеки момент щяха да се запалят и да опожарят всичко наоколо. Стиста юмруци, гледайки право в очите на злото, което продължаваше да се смее. Изведнъж цятата умора беше изчезнала и беше заменена с гняв. Неописуем и безкраен гняв. Тялото ѝ преливаше от енергия и ако сега не я използваше, щеше да избухне в пламъщи и да унищожи всичко наоколо.
Виилата дори не усети какво стана. Изведнъж се озова на пода, а момичето изхвърча през вратата и изчезна между дърветата. Хладния въздух се удряше в лицето ѝ, а клоните и листата галеха кожата ѝ. Тичаше. Тичаше без да спира, без да се обръща. Усещаше почвата под краката си, дъхът на дърветата и свобо...
Вратата на килията се тресна пред лицето ѝ, а ключа се врътна в ключалката. Ей на толкова беше... Ей на толкова, а ето че сега седеше в килиите и се самосъжаляваше. Това ли беше? Нямаше бягство? Нямаше изход? Нямаше да се върне...
В момента, в който виилата излезе, от съседната килия се чу познат глас.
- Ела?
- Люба?
Още усещаше парещото чувство в гърдите си, но сега беше примесено с доза отчаяние и безсилие.
@Люба Бюлбулева
Един ден на Ела ѝ писна. Още от събуждането една от надзорничките им я беше изтърсила от леглото, защото не ѝ се ставаше и реши да лежи в леглото си още 2 минути и после просто да се оправи по-бързо. После на закуска същата тази русокоска ѝ даде само 5 минути да сложи каквото може в устата си като наказание, че се е "успала". Първи час имаха история на магията, където тя трябваше да чете есето си за магическите раси. Към средата на листа беше рязко заглушена и обърната с главата надолу, защото беше написала, че "Расата не определя човека и както има добри хора и лоши хора, така има и добри вампири и лоши вампири, добри вилии и лоши вилии..." и на "лоши" без да иска погледна към една от вилиите в стаята, която сметна това за бунт към режима и беше ей на толкова да я затвори в килиите. В последния момент, обаче, ѝ хрумна по-добра идея - един допълнителен час в "Мелачката". И така след четири часа тренировка и замеряне на съученици с атакуващи магии Ела се запъти към изхода на "сградата" вече крайно преуморена и едва движеща крайниците си.
- Къде си мислиш, че отиваш!? - скастри я за пореден път същата виила, която току-що бе влязла в стаята.
- Приключих. Моят отбор победи и аз останах с другите един час повече. - отвърна ѝ момичето толкова тихо, че като нищо може и да не я чуят.
- Да съм ти казала, че ще бъдеш наказана заедно с другите!?
- Не, но аз...
- ТОГАВА защо си тръгваш? Ти едва сега започваш тренировката. - русокосата пусна най-злобната си възможна усмивка и се измя по най-високомерния и подигравателен начин. Няколко от сестрите ѝ, които бяха седнали на пейката се присъединиха към нея и започнаха да се смеят, мятайки ѝ най-злобните погледи, на които бяха способни. Чакай малко! Те защо не си тръгваха? Обикновено бързаха да си тръгнат почти колкото учениците и излизаха от постройката веднага след тях. Чак тогава Ела осъзна какво чакаха всички. Явно въпросната женица имаше лош ден и беше решила да си го изкара като докара третокурсничката до пълно изтощтение. И не стига това, ами беше довела и компания, за да направи преживяването възможно най-запомнящо се.
Усети парещото чувство в гърдите си. Сякаш огън се изля във вените ѝ и се разпростя из цялото ѝ тяло. Чувстваше ръцете си толкова топли сякаш всеки момент щяха да се запалят и да опожарят всичко наоколо. Стиста юмруци, гледайки право в очите на злото, което продължаваше да се смее. Изведнъж цятата умора беше изчезнала и беше заменена с гняв. Неописуем и безкраен гняв. Тялото ѝ преливаше от енергия и ако сега не я използваше, щеше да избухне в пламъщи и да унищожи всичко наоколо.
Виилата дори не усети какво стана. Изведнъж се озова на пода, а момичето изхвърча през вратата и изчезна между дърветата. Хладния въздух се удряше в лицето ѝ, а клоните и листата галеха кожата ѝ. Тичаше. Тичаше без да спира, без да се обръща. Усещаше почвата под краката си, дъхът на дърветата и свобо...
Вратата на килията се тресна пред лицето ѝ, а ключа се врътна в ключалката. Ей на толкова беше... Ей на толкова, а ето че сега седеше в килиите и се самосъжаляваше. Това ли беше? Нямаше бягство? Нямаше изход? Нямаше да се върне...
В момента, в който виилата излезе, от съседната килия се чу познат глас.
- Ела?
- Люба?
Още усещаше парещото чувство в гърдите си, но сега беше примесено с доза отчаяние и безсилие.
@Люба Бюлбулева