РП Пророкуване

Мая се взираше безрезулатно в кристалното кълбо пред себе си, обемната фигура на Алтамира се носеше между масите и от време на време се спираше за да дава напътсвия на учениците.Момичето имаше да и връща за лошото отношение на професорката към нея по време на сбирката в общата им стая миналата година, и за това щом Фелес се приближи до нейната маса и я запита какво вижда, Мая не се поколеба да блъфира. 
-Щом успяваш да видиш, значи третото ти око най-после се е отворило, имаш забележителен напредък Мая.25 точки за "Южен вятър".Е разкажи какво видя дете.
Усмихна и се учителката
-Виждам госпожо Фелес, как двама свирепи върколаци преследват онзи там.
Отговори момичето, сочейки към Жан в другия край на стаята.Момчето запротестира, а Фелес погледна недоверчиво Мая която и показа най-невинната си усмивка.
-Какво си намислила момиче, не те ли предупредих да се откажеш, преди да си се погубила.
-Но госпожо Фелес не съм намислила нищо, аз наистина видях това което ви казах.
-Нали те посъветвах нещо Мая?
Гледаше я изпитателно Фелес.
-Но предишната Мая е мъртва, пред вас стой една съвсем нова Мая професоре, и няма да се променя поне докато не приключа с това което съм решила.
-Опасна игра си започнала момиче, и няма да те доведе до нищо добро.
Клатеше глава Алтамира.
-Онази вечер когато ни посетихте професор Фелес, бе една от най-трагичните в живота ми, и тогава аз взех моето решение, а сега следвам своя път.
Отговори и хладнокръвно Мая.
Професорката въздъхна тежко обърна се  и продължи обиколката си, а Мая се кискаше тихо в шепите си.Погледна предизвикателно към момчето което стоеше смръщено до масата си, и самодоволно се усмихна, бе спечелила и този път.Така де, той трябваше да си плати за всичко което и е причинил. 


10 галеона
Админ: отчетено.

Филип вече беше изчел почти всички учебници за втори курс, и се чувстваше сигурен и уверен в себе си.В часа по пророкуване Алтамира му направи знак да се приближи към нея, бе го избрала сред няколкото деца които щяха да и гледат лично на ръка.Макар и рядко да напускаше пределите на замъка, професор Фелес бе изключително добре запозната с актуалния светски живот в магьосническия свят и бе слушала много за родителите му.За това се стараеше да се отнася подобаващо и ласкателно с момчето, тъй като то имаше доста влиятелни тъмни магьосници в рода си.Алтамира бе известна с това, че предпочита да контактува само с тези от които би имала полза.Тя потупа седалката на креслото до нея и го покани да се настани удобно, от дясната и страна.
-Харесва ли ти в Мунгав, мило момче?
Започна да любезничи Фелес.Като се преструваше, че проявява интерес към впечатленията му от училището.Скритата и цел бе да разбере, дали Мунгав може да очаква финансова подкрепа от родителите му, за това те не спираше да му се усмихва и дори забрави да му подаде ръката си за да и гледа.Филип и сподели за досегашните си преживявания, и изказа задоволството си, че вече може да е заедно със своя братовчед, макар и в различни домове двамата постоянно се търсеха и прекарваха свободното си време заедно.Преподавателката кимаше радушно докато се правеше, че не знае нищо за него.Похвали го за това че е един от малкото ученици които са ученолюбиви и се отнасят сериозно към пророкуването.

10 галеона моля
Админ: отчетено.

- Начи са бъркаш си чая три пъти и го пиеш.
- Ама не искам да пия чай!

Люба и Рея бяха забили още на първата част от опитите да си гледат. Люба забърка нужната смес от салвия, черен чай и портокал, обаше гръцката принцеса й се дърпаше. Днеска или беше станала накриво или й се бяха наредили звездите в цуплива формация.

- Оф, айде бе не е толкова топъл. Захар ли искаш, май има и мед ако тва ти е зора?
- Просто не искам чай сега.
- Баси претенцията.

Другите деца в часа вече отдавна бяха минали на реалната част от урока. Всеки беше хванал различен метод на гледане. Имаше кристални топки, хвърляне на боб и на пилешки кости, други си държаха ръцете и се гледаха драматично. Чуваха се всякакви брътвежи разбира се -предвещаваха се велики мисии и приключения. Познати групички пък се дразнеха един друг с предвещания за смърт и болести.


- Добре айде аз изпих моя. Гледай ми. - утайката й се беше разпростряла добре и леко засъхна докато чакаше тъмнокосото момиче да й дойде музата.

Люба си тикна чашата в ръцевте на Рея и се дръпна за да не се изкушава да й виси над главата. Много я сърбеше да й дава акъл, особено като гледаше как срича - изглежда съученичката й още не си беше чела уроците.
Но ако не се сдържаше сигурно щяха да има пак поляти книги, хора и съученици.

@Рея Папандреус
Админ: +10 галеона.

Рея извъртя драматично очи, докато бе скръстила ръце пред гърдите си. Косата ѝ стърчеше заплашително във всички посоки, приличайки много на таралеж в защитна позиция. Цялото ѝ същество крещеше, оставете ме намира и както винаги Люба просто не я оставяше. Вместо това хвана едната длан на гъркинята и въпреки нейното първоначално дърпане, дланта бе открадната, в нея бе сложена една чаша с някаква гнус вътре в нея. Мислено тъмнокосата определи остатъците в чашата, като произведение на тоалетното изкуство и физиономията ѝ се сгърчи още повече.
- Хайде, гледай ми. - Люба стисна с пръсти и дланта на Рея се подчини хващайки силно чашата. Даже по-силно от необходимото, като се надяваше да я счупи, но с тия пилешки мускули, бе невъзможно. Издиша шумно през носа и Бюлбулева бутна чашата, така че да стои пред чуждото лице. Момичето с таралеж вместо коса, сведе погнусена поглед и след това драматично го премести върху лицето на Люба. Погледът ѝ остана безизразен и отрони:
- Ще умреш. Много тъжно.
- Оф, всички ще умрем! Виж, виж какво има още. 
Рея сведе поглед и после отново го вдигна.
- Ще умреш в мъки.
- Ти ще умреш в мъки! Виж какво има там. Ето тук. - и навря пръста си в чашата, от което на Рея ѝ се догади. Някак миризмата, която издаваше оная гнус се раздвижи. За малко да повърне. - Това е човек, тъмнокос.
- И той ще умре. Или първо, аз ще умра от тая смрад. Взимай си чашата. - гъркинята бутна чашата напред.
- Ама ти трябваше да ми гледаш!
- Отказвам! Това е мъчение!
- Какво ти мъчение! Супер забавно е! Ей на тоя, ще му счупя носа, а пък на този крака, а на този ...
- На тия дето много се забъркват с момчета, им викат мъжкарани. - Рея така се начумери и скръсти ръце пред себе си, че един техен съкурсник погледна малко над разрошения кок дали случайно няма да се появи някой гръмоносен облак или торнадо, което да оправи тази прическа.
- Мъжкарана ли ме нарече?!
- Да.
- Еми, вярно си е. - закиска се Люба.
- Ще ме оставиш ли намира. Този час е пълна глупост.
- Я, си дай ръката, мрънкало такова!
- Я, си дай ръката, МА, искаше да кажеш.

Админ: +10 галеона.

- Добре, дай си ръката МА.

Малко насила й разпери дланта, но в момента в който Люба почна да я разтрива, Рея се отпусна и разпери лапа.

- А така.
- Е не спирай де.
- Начи тая линия ти е на живота - Люба игнорира протеста. - Тука прекъсва ама продължава пак. Я виж, какво съвпадение, моята на търпението прави същото.
- Ха. ха.
- Оооо тази на любовта почва да ти се изразява по ясно. Няква слаба е, ама нататъка става стабилна - демек в някъв момент и теб ще те тръсне.
- Ще те тръсна аз тебе.

И това което тръсна наистина в този момент беше учебника за часа по главата на Люба. Новашка грешка от нейна страна - тва че държеше едната ръка на Рея, не значеше, че другата стои кротко.

- Е аман. Не щеш да гледаш, не щеш да ти гледам...
- Ти гледаш само за любов, за тва.
- Ми ти нищо не ми казваш.
- Щот няма какво.
- Оф добре де, дай. - пак взе ръката на Рея, гледа крайника тъпо пет минути и най накрая отрони - Гледането на ръка е тъпо... някво има основни неща - ще живееш дълго, но не е сигурно щот тука почва да се накъсва, сякаш са несигурни години. Ма тва и аз го имам. От там натък са ни оплетени линиите и са мноо... Квот си направиш - тва е.
- Дай да видя.
- Дай да видя МА, искаше да кажеш. - Люба не се сдържа и й върна репликата от преди малко
- Ще те плесна пак.

- Звучи като пълни глупости цялата тази работа.
- Защо пък реши така?
- Еми никой не може да знае какво ще е бъдещето. 
- Има хора, които вярват, че няма и магия. Просто има такива, които знаят за нея и как да я използват.
- На мъдра ли се правиш?

Люба погледна супер объркано. Изглеждаше точно като човек, през която глава минаваше мисълта: "Е, какво път толкова казах?". Тя просто си изстрелваше неща от устата. Каквото ѝ бе в главата, това и излизаше през устните. Дори и за момент не си бе помисляла, че може да бъде възприета по този начин, но именно това щеше да направи огромно впечатление на Рея. Сини ѝ очи загледаха объркано и след като не получи потвърждение, че това кратко излияние бе целенасочено, започна да разлиства замислено учебника по пророкуване.

- Бобът звучи забавно.
- Особено, ако е на чорба! Мммм.
- О, да. Баба прави такава чорба.
- Пф, да знаеш баба Стойна какъв прави, пръстите ще си отхапеш.
- Едва ли е по-добър от този на моята баба. Не само пръстите, устните, ми и купата ще изядеш.
- А пък ....
- Мисля, че трябва да спрем. Хората за това рядко гадаят на боб, много се размечтават просто и как да се фокусира човек. Дай да се върнем на това с ръката и да се свършва това мъчение. Дай аз да гледам този път.
Картинните, които минаваха през главата на русото чудо обаче не можеха да бъдат спрени.
- Ехо! Не чу ли?! Казах, че АЗ ще ти гледам. На ръка. - натърти Папандреус и грабна насилствено ръката на Люба.
- АУ!
- Тихо. Гледам ти.
- Абе яяяяя..
- Шът. Ето на. - гъркинята плесна възмутена по масата. - Пак смърт. Смърт, кратък живот, много перипетии...
- Оу. - чу се мистичен натъртващ глас и една ръка се пресегна въпреки Рея и сграбчи дланта на Люба, която смени цвета на лицето си три пъти през това време. - Звучи обещаващо, млада госпожице, но като гледам май хич не ги разбирате тези работи, а можете да се научите, можете. - поклати глава професор Фелес и няколко обеци издрънкаха на ушите ѝ. - Ето, линията на живота е леко накъсана, но това означава, че има няколко пътища, по които може да поеме, мнооого хора. Много. А любов, колкото си щеш. Палава калпазанка сте, Бюлбулева. - закиска се преподавателката и се отдалечи, като им метна един последен поглед, преди да прекъсне друга отнесена двойка.
- Признавам, че звучи по-добре от моето предсказание. - промълви доволно Рея.
- Хич, хич. Нямам време да се занимавам с тия любови аз.
- Ох, аз също. Всички дето се влюбят стават един досадни и влепчиви. Пълна отрват са.

@Исмаил Колимечков @Марин Вапоров


- Виждаш ли нещо?
 Гласът на Исмаил ме изтръгва от хищните лапи на дрямката и с нежелание отварям очи. Кръстосал съм ръце върху масата, брадичката ми лежи подпряна  на тях, а на нивото на очите ми се подвизава стъкленица с мътна течност – кристално кълбо, напомня един далечен глас в главата ми.  Нужни са ми няколко  секунди преди съзнанието ми успее да излезе от лепкавото блато на съня  и си спомня, че сме в час по Пророкуване.
 
Примигвам няколко пъти, докато успея да фокусирам  тъмносинята мътилка, изпълваща  вътрешността на стъклената сфера.  Прилича на облак, заключен в аквариум. Изкушавам се да взема кълбото в ръка и да го разклатя, за да видя дали поне това би предизвикало някаква промяна, но не искам да си навлека гнева на професора. Почти съм убеден, че направих всичко както си трябва, позатоплих го и всичко останало  според инструкциите.
- Е, виждаш ли? – прозвучава отново гласът на приятеля ми, който седи до мен. Почти съм забравил за въпроса при събуждането си.
- Да – отговарям сънено и се приближавам към кълбото.
- Наистина ли?- поглежда ме изненадано - Какво? – развълнувано се намества до мен, за да погледне в сферата ми от същия ъгъл като мен, но бързо прави разочарована гримаса.
- Същото, което виждам всеки път, когато натопя четката си в чаша с вода – повдигам рамене отегчено. -  Това е пълна загуба на време -  време, което можех да използвам за по-приятни неща, например рисуване. Въпреки това се опитвам да не отмествам поглед от предмета пред себе си, за да имитирам някакво старание пред професора.
- Защо записа този предмет, щом не вярваш в пророкуването? – дочувам гласа на Марин от другата ми страна.
- Ти виждал ли си ме с пръчка? – усмихвам се студено и безрадостно. -  Трагедия съм.  
 Болезнената истина или доста сполучливият ми план за оцеляване в Мунгав: първо записвам всички предмети, в които не се изисква използването на магическа пръчка, а от останалите избирам най-малкото зло. Просто на професор Фелес й се падна лошият късмет да има мен за ученик, за което може би трябва да измисля как да я компенсирам.
- В Пророкуването е трудно някой да се провали, мога да кажа, че съм видял какво ли не и никой няма да знае дали е истина -  продължавам  тихичко, за недостигнат думите ми до професора. – Повечето пророчества се сбъдват след години, вече ще сме завършили и забравили за тях -  въпреки това не отделям очи от вакуумираната мъгла пред себе си, която се движи в някакъв собствен ритъм, сякаш танцува на музика,  която съм неспособен да чуя. И съм едновременно доволен и ядосан от нищослучването, защото не съм сигурен дали искам да знам бъдещето си.
- А вие видяхте ли нещо?





точка, моля.
мерси. (Админ: +1 т. интелигентност).

- Не, разбира се. - Исмаил беше седнал от дясната страна на Вихрен, Марин от лявата. Двамата изглеждаха все едно ще му дават лоши и добри съвети, особено Исмаил с неговата светла и потрепваща коса и с огромната му усмивка и Марин с неговата тъмна и сериозна физиономия.

 - Истината е, Вихрене, че както винаги не се сещаш да изкараш максималното от всеки час. А този час... - наведе се Исмаил надолу. - Абсолютно ви е убегнал какво представлява. 
 - Дали? И според теб какво е великото нещо, което изпускаме? - попита марин, невъзмутим и спокоен както винаги. Добре, че през петте години си бяха свикнали. Исмаил беше като диско топката в дом Лъч и понякога се притесняваше, че идва твърде нагоре на Марин, но впечатляващо момчето все го издържаше някак. И Исмаил го обичаше заради това. Наистина. Вихрен беше съвсем друга ракия и Исмаил го оприличаше на сливова. Малко се ядосваше на по-буйния нрав на Исмаил, но винаги успяваше да бъде привлечен от неговите изцепки и в крайна сметка се задържаше около тях.

 - Момчета, това не е само Пророкуване, учим и други жизнено важни неща в този час.
 - Като например....- започна Вихрен.
 - Астрология! - лицето на Исмаил светна и се усмихна благодатно. Видя, че колегите му по кълбо не зацепиха за какво иде реч. Пчеларят драматично положи пръсти на кълбото. Усети студенината му и се усмихна леко щом самото кълбо засия. - Вижда, виждам... тъмна коса, дълбоки очи.. да, не...о, да... Марине! Виждам те... държиш... не, хванал си, не, да, с момиче си! С руса красавица! С големи цици и стегнат задник.

Вихрен, който за миг беше повярвал на всичко това, простено му на душата, въздъхна драматично.
 - Ама и ти си един.
 - Момчета, стегнете се! Осъзнавате, че сме пети курс и нито един от нас не е имал гадже или целувал момиче досега. А най-близкия път до сърцето на една жена е ... 
 - Чувства?
 - Храна?
 - Астрология! - скастри ги Исмаил. - Момичетата са луди на тази тема. Ти си Водолей, аз съм Телец, невъзможна любов! Твоят развихрен характер няма да издържи на моята суворост! Или ти си Стрелец, аз съм Овен, о, огнена комбинация и като  им кажеш, че Луната ти е в Рак, КРАЙ! Ти си романтика, ти си бог. И отгоре на всичко може да ти готви сладки неща, защото Рак много обичал сладко. Ще бъдем магнит за жените, какво ще кажете? 

 + 1 интелигентност (Админ: отчетено).

Когато чу звезди, тихите вълнения в душата му заиграха. Едно от любимите му неща беше да излезе с лодката късно вечер, когато дори вятърът пази тишина, и просто да отплава. С часове лежеше по гръб и гледаше звездите под мелодичното полюшване от вълните. Преплитайки вериги от звезди с цели съзвездия, запаметявайки ги в главата си. 
Звездите никога няма да изчезнат, те винаги ще бъдат там. Те са най-добрият пътеводител.
Една от мечтите му бе да създаде първата перфектна звездна карта. 

Но колкото и дълбоко да си потънал в блян по звездите, когато чуеш описание, цветно като това на Исмаил, няма как да не излезеш от своята малка будна кома и рязко да влезеш в друга такава.
Изпита огромна нужда да срещне главата си толкова силно с неговата, че наистина да го кара да започне да вижда разни неща в проклетото кълбо, но стисна зъби. Исмаил и си беше такъв и всички, които бяха малко по-близки до него перфектно го знаеха. Както казваха, като си се хванал на хорото - ще го играеш.
А и Колимечков беше добър човек, въпреки че не оставя точно такова впечатление у хората. Най-малкото, човек, който се занимава с пчели, не може да има лоша душа. 

- Кой изобщо се връзва на тези глупости със зодиите. - тихо прошепна Марин, защото знаеше, кой със сигурност вярва в тях, мятайки лек поглед към Алтамира Фелес. - Аз мисля, че звездите са отправна и крайна точка и нищо повече.
- И затова ще си останеш сам цял живот.
- А за него няма ли да кажеш същото? Виж, че и дума не е обелил по гениалния ти план още. 
- Той е художник… - Исмаил спря за момент, но мозъкът му не спираше да работи. - И е риж красавец със сини очи. Няма как да остане сам.
- Факти.
- Факти, да. 

Двамата почти обезкуражено сведоха глава за момент, но Колимечков не можеше да остави нещата така.

- Значи от утре започваме да се учим какво да говорим на жените, когато стане въпрос за астрология. - намести се удобно и продължи. - Така, знаете ли си асцендента? 
- Ацсекакво? - морякът бе объркан.
- …? - а по въпросителния поглед на художника, чиито бузи бяха поруменели, Марин не беше сам.
- Асцендент. Асцендент. - хвана главата си в шепи. - Толкова много работа ни предстои…
- Работа? Каква работа? 

Гласът на професор Фелес… Нищо хубаво не ги очакваше. 
Защо трябваше точно по ПРОРОКУВАНЕ да си говорят...







точка, моля. :bounce: (Админ: +1 т. сила).