Истината е, че големите колекции от книги изкривяват времето и пространството.

•действието се развива след завръщането от Скиатос и преди началото на УГ•

@Илиян Георгиев , каня те да ставаш зоомаг.
 


- Човечееееее -  подсвирна тихичко Илиян. – Когато каза, че трябва да прегледаш много книги, определено не очаквах да са ЧАК толкова много!


 Вихрен се опита да си представи как изглежда Библиотеката в очите на човек, който влиза в стаята за първи път – помещението бе сравнително голямо, определено надминаваше по размери училищната библиотека поне  три пъти. Светлината идваше от малки стъклени сфери, които си левитираха свободно  около рафтовете и по тавана в някакъв несвойствен синхрон, никакъв огън – в това светилище на знанието не се допускаше нищо, което би могло да повреди книгите. Помещението нямаше прозорци, всички стени бяха заети от рафтове, на които внимателно бяха подредени томчета в различен размер и цвят, а по средата върху старинни етажерки, украсени с майсторска дърворезба, стояха още книги. Между етажерките имаше място, колкото да се промуши само един човек, създаваха усещане за клаустрофобия, толкова нагъсто бяха разположени, за да се поберат повече.   Близо до входа на Библиотеката можеше да се види кръгла маса със среден размер, около която бяха подредени канапета във викториански стил, украсени с изящна дърворезба.  Камина липсваше. Малкият бар под масичката бе прилично зареден с различни видове алкохол.  Светещите сфери бяха по-концентрирани над този ъгъл за четене.
Самата библиотека не се намираше в конкретна къща, понеже семейство Вокил разполагаха с много, а искаха помещението винаги да е наблизо, затова във всеки техен имот имаше по една врата, водеща насам.


- Нямаше да ми е нужна помощ, ако не бяха наистина много -  въздъхна луничавия.
- Откъде са взели вашите толкова книги? Обрали са библиотека?
- Събирани са от семейството векове наред -  плъзна поглед по рафтовете Вихрен, това място го потискаше, не понеже не обичаше книгите, а защото ясно осъзнаваше, че да четеш за магия и да си умел в прилагането ѝ, са две съвсем различни неща.
- Сигурно и в Мунгав няма толкова! – не спираше да гледа невярващо Илиян.
­- Възможно е. Всяко чистокръвно семейство си има свои магически книги и си ги пази грижливо. Да, трябвало да предоставят копие на Мунгав от всеки том, но нещо ми подсказва, че не са го направили.
- От кой край започваме?
- Книгите със заклинания са в дъното – кимна към най-далечния край, разбира се, по закона на всеобщата гадост точно там трябваше да са. – Обаче имаме няколко проблема. Първо: някои от по-старите томове са писани на глаголица. Второ: има доста книги на латински или старогръцки…
- Не ми казвай, че ги знаеш тия езици.
- Не, предците ми са били по-добре образовани от мен, не мога да прочета тези книги. И проблем номер три: тъй като повечето са отпреди времето на печатната преса, ще се наложи да разчитаме текстове писани на ръка, авторите на повечето не са били шампиони по краснопис -  тръгна между редиците с книги и свали няколко от рафта, повличайки доста прах, за да ги отнесе до осветената масичка, където можех да ги прегледат на спокойствие.

- Всички томове на "История на Магията", заклинания за начинаещи и напреднали. Човек, вашите наистина са се постарали повече от колкото трябва. И ти трябва да добавиш нещо от себе си. Чудя се как не са нападнали дома ви още, та тук е пълно буквално с артефакти.  
Не питай, наистина.… - въздъхна младият Вокил. Нека започнем с търсенето.
-А… какво точно търсим? – попита Илиян       
-Магия, с която да върнем спомените на Люба или поне да я приближим до това, което стана през онази вечер.  
-Ще има да си почетем…
И двете момчета започнаха да събират книги. Всякакви книги с пророкувания, заклинания, трансфигуриращи, та дори и проклятия - можеше Люба да е прокълната. Илиян наистина тряскаво помагаше със това да се намерят книгите. Книгите вече скоро се разлистваха - всяко момче беше посъбрало един стабилен наръч от книги - по 3-4 книги. Последва дълго четене, мислене и говорене.
            -Мамка му, прекалено сложни заклинания има... а и видях проклятия, които дори не искам да виждам.- въздъхна Илиян. Някакъв успех при теб ?
-Не засега... - тъжно прошепна Вокил.
-Трябва да има нещо... мамка му!
Двете момчета задълбочиха търсенето, нови 6 книги бяха стоварени на масата. "Трансфигурация за напреднали", "Забравени Заклинания". Трябваше да има нещо, с което да помогнат. Илиян започна да се ядосва. След час и нещо, вече се беше изморил да чете.
               -Случайно да си Легилимант? – попита Илиян момчето до себе си.
-Не... дори не си спомням какво е това. - в първия момент не успя да зацикли Вихрен.             
Ами... тоя дет ти бърка в мозъка с магия... ЗАЩОТО ВСИЧКО ДРУГО СА ВРЕЛИ НЕКИПЕЛИ.        
Коя книга четеш? – попита го Вокил.
-"Забравени Магии" - отвърна Илиян.
Момчето разлисти книгата, като страница след страница пускаше по една псувня. На една от страниците обаче се спря.
-Тука видях нещо интересно. Няма да помогне на Люба, но ще ти хареса. Иначе за Люба... трябва Окулмант или Легилимант... намерих заклинание, но с тебе нямаме силите да го направим. Но намерих нещо, доста по-добро.  
Какво намери? - попита с интерес Вокил.
Знаеш ли какво е Зоомаг?

@Илиян Георгиев




- Зоомаг ли? -  премигна и разтри с пръсти основата на носа си, очите му бяха изморени, а главата започваше да го боли от толкова много информация, която едва ли някога щеше да му потрябва. Така де, никога нямаше да е способен да изпълни дори половината от заклинанията, които прочете в прашасалите книги. Явно си имаше причина всички тези томове да тънат в забрава. -  Човек, който има способността да се превръща в животно? -  изрече с въпросителен тон, никога не бе слушал внимателно, докато родителите му обсъждаха, че този или онзи били нещо си, а може би трябваше да го прави. -  Чакай, това имаше някаква уловка… - сепна се внезапно при проблясък на блед спомен - Накрая животното не поглъща ли изцяло същността на човека? - силно потръпна при мисълта за истории, които е слушал по време на вечеря при баба си и дядо си. -  Или не? -  леко се повдига една рижава вежда, в опит да подреди хаоса от информация, нахлул в главата му при споменаването на понятието.
- Тук не пише нищо такова -  размаха Илиян книгата с вехти корици и едва четимо заглавие.
- А какво пише? -  нещо му подсказваше, че това не бе сред наръчниците, които можеха да открият в училищната библиотека, нито пък заклинанието бе включено в учебната им програма.
 - Че Зоомагът може да се превръща в едно конкретно животно и способността се запазва до края на живота на магьосника -  прочете на глас Илиян, но в тона му се долавяше някаква нотка на вълнение, която контрастираше с досегашното отегчение.
- Да, но защо това ни касае? -  приближава се до него все още неразбиращ Вихрен, за да прочете и той какво точно в написаното е предизвикало подобна реакция в приятеля му,  почеркът е ръкописен, неравен и трудно четим.
 - Защото е описано как се става Зоомаг! -  обявява тържествуващо момчето и на лицето му се изписва широка усмивка.
- Не говориш сериозно! –  не успява да прикрие изненадата си художникът.
- Напротив! -  тиква книгата под носа му и посочва страницата, където всичко е описано в поредност.
Никога не се е питал как се става Зоомаг, винаги е считал, че това е даденост за определени хора, предимно за умели магьосници с големи магически заложби. Но сега някакво необичайно вълнение си свива гнездо в стомаха му. Може би все пак има магия, която е способен да направи! Но в същото време в него се прокрадват несигурност и страх, една разумно мислеща част от момчето се опитва да му прошепне, че си има причина тази магия да е в забвение, затрупана под вековен прах, скрита сред хиляди други,  забравена от всички в семейната библиотека. Обаче въодушевлението избутва тази плаха мисъл някъде далеч, на недосегаемо място, където тя да събере повече прах от новооткритото заклинание.
- И искаш да пробваме? ­– в гласа му се промъква несигурност.
- Ти не искаш ли? ­– дяволити пламъчета танцуват в очите на двамата приятели.


note to myself: точка късмет.

-Представи си само ! Цялата тази свобода,която ще получим. Никой няма да знае,че имаме тази способност. А и ще ни изстреля много напред
- Да, но.. има един проблем.. магиите не са ми силната страна- смути се Вокил. Наистина, луначавото момче, не си го биваше в магиите. Макар и от знатен род, не му беше силата.
- И на мен Трансфигурацията ми куца...- въздъхна Илиян.Не мога най-нормален „фокус“ да направя, камоли такова сложно нещо.
Двете момчета се спогелдаха тъжно. Последва една обща въздишка- тежка естествено. Не бяха доволни, че тази магия е толкова сложна, и изглежда толкова ... плашешо. Илиян обаче като че ли не смяташе да се откаже. Не че го притесняваше провала,а и без това трябваше да си заемат свободно време.
                -Пикасо, дай поне да видим к‘во да прави, ко ще кажеш ?
                - Звучи ми като добра идея. Но не мога да разчета, не ме бива с „ръкописния“ почерк.
                -Нека пробвам аз тогава ! – възкликна Илиян.
Русокосия хвана книгата, присви очи, челото се сбръчка и започна да чете. Беше... абе грозно написано. Момчето се оправяше.... донякъде.
                -Лист от Манбертурия ? Що за чудо е това ? – възкликна Илиян
                -Май пише Мандрагория.
                -Що за чудо е това ?- който не се беше вяснал и в един час по Хербология
                -Ходиш с Люба и не знаеш какво е Мандрагория ? – попита го Вихрен
                -Е тя е спец по тревичките и другите. Написа ми домашното да мина ! – засмя се Илиян.
                -Какво за листото ? – попита го Вихрен
                - Пише, че трябва да го държим 30 дена в устата си. КАКВО !
                - Ъх.. – възклина Вихрен. Знаеш си,че не е възможно
                -Имаме ли такива или трябва да купум ?- попита Илиян
                - Имаме запас- каза Вокил
                -Еми ще опитаме.. дано не горчи. След това... ох боже мили, какво е това ? Фиала ?
                -Съд.. – продължаваше да обяснява Вокил
                -А.. да. Чаена лъжица роса, която не е виждала светлина от седем дни- звучи тъпо, ама е най-лесната част. По тъпото е че.. тряя е пълнолуния и под лунните лъчи да се напраи тая отваря. Изгрев слънце, трябва да ... четем заклинание всеки ден и да се сочим с пръчка
                -Кое е то ?
                -„Амато Аниму,Анимато,Анимагус“ , а ся видях към отварата има още щрихи-ястребов Молец. След това.. тва го слагаме на тихо място и на буря го изпиваме, казваме заклинанието и сме животни.
                -Звучи сложно ... – вметна Вокил
                -Ще опитаме ли ?- попита Илиян.
10 галеона.

@Илиян Георгиев



- Представяш ли си след всички тези усилия животното ти да се окаже хлебарка? – реши да сподели опасенията си от рисковете на начинанието Вихрен, за да поохлади ентусиазма на приятеля си.
- Но може и да е лъв… - беше се размечтал вече Илиян.
- Как се яде с листо от мандрагора под езика?  -  опитваше се да разгледа логично въпроса рижия, търсейки решения на евентуални проблеми при изпълнението.
- Не съм пробвал, може би няма да  е лесно -  продължаваше да разлиства книгата съквартирантът му и да се опитва да дешифрира нечетливия почерк на магьосника, записал заклинанието.
- И какво ще рече „роса, която не е виждала слънчева светлина седем дни”? – не спираше да се опитва да изглади разни недоразумения художникът.
- Не се ли продава някъде? В ония магазинчета из Торбаланово? -  вдигна въпросителен поглед от старинното томче светлокосото момче и на домакина му просветна, че има нужда да влезе за малко в обяснителен режим, преди непредпазливостта им да ги е забъркала в сериозни проблеми.
 - Илияне, май не си схванал напълно -  завъртя един стол и седна на масата до него рижия. -  но това, което се каним да направим не е много законно.
- Нищо ново, Пикасо!
- Не можем просто да отидем и да поискаме тези съставки, вероятно не е законно да се продават, а дори да е, ще са под контрол на Министерството, защото всички Зоомагове подлежат на регистрация.  Самото заклинание неслучайно е в тази стара и забравена книга. Искам да ти кажа, че ще се наложи да се понапънем, за да си ги осигурим, освен листото от мандрагора. -  вдигна в ръка малкото бурканче, което бе изровил от домашната билкарница преди малко. Листата не бяха много, само пет или шест, но поне щяха да имат резервни, ако нещо се объркаше. – Не бива да казваме на никого.
- Тази част я схванах. Ето -  подаде му лист с разшифрования почерк и задачите, които им предстояха, подредени и номерирани.
Очертаваше се да са прилично заети до края на ваканцията, Вихрен се надяваше да успеят с трансформацията си преди началото на учебната година, ако изобщо успееха. Имаше вероятност заклинанието да е фалшиво, остаряло, недействащо… пропъди тази мисъл от главата си. Отвори бурканчето извади едно листо и подаде останалите на татуирания.
- Бон апети! – нямаха време за губене.
Листото имаше ужасен вкус, не успя да спре отвратената си гримаса, вероятно такива си бяха листата от мандрагора. Изпита нужда да изплюе ужасната консистенция, събираща  се в устната му кухина, но вместо това я преглътна. Щеше да  свикне да го прави. Трябваше да свикне. О, Кашчей безсмертний, дай му сили да не повърне още сега. Намести листото под езика си и се опита да не мисли за времето, което трябва да го задържи там.  За миг начинанието започна да му се струва все по-обречено.
 
Съдейки по изражението на приятеля си и той не бе във възторг.

-Ъ-ъх. Тва е ужас..... АЛ! – изписка Илиян. Прехапах си езика !
-Казах ти, че е невъзможно.. -продължи да се жалва Вокил. Все пак е изоставена магия
-Имаш ли мотив, има и начин ! – възкликна Илиян
-И какъв е-  каза Вокил и сбръчка муцуната
-Свободата . Плюс .. повече сила и умения никога не са излишни. Аз съм много зад вас... дори зад теб. А да не говорим зад приятелката ми. Може да се подобрим... и хей ще имаме свободата да бягаме като луди, ако не сме регистрирани. Представи си само.. препускаш през горите на Мунгав, свободен, измъкваш се.. свобода. А и няма да откажа, да захапя за задника някой от тройцата.
 
На последния възклик, Вокил едява не изплю листото. Видя се лек кикот, който явно разведри обставновката
                -До колкото прочетох, животното се орпеделя според характера. Нашите са свободолюбиви.  Така че, ще е нещо което обича свободата
                -Мислиш ли ?- попита Вокил
                -Обеден съм ! – изсъска Илиян, заради листото. Сега за другите съставки. Имам план. Ще се разделим -не само в Торбаланово. Познаваме билкари – ще вземем съставките от различни места. По една съставка от място. Айде върви се усети после, че правим нещо такова. Има различни отвари, от които ти трябват. Може да ги вземем и да кажем, че за тях... а.. как си с отварите ?
                -.... – мълчание от Вокил
                -Добрем... пробра грешка. Добре.. това е по лесната част. По трудната ще е времето. Тря‘я уцелим специфично време. И да се съвпаднем с него. Абе, я виж прогнозата и да си набележим датите. Може да са скоро !

@Илиян Георгиев



Трижди  проклетата аларма го събуди малко преди четири часа сутринта.


Оставаше повече от час преди слънцето да се появи на хоризонта, следователно росата все още не се бе вдигнала. Ето това бе причината да се налага да изоставя прекрасното си легло в толкова безбожен час – росата! С нея бяха ударили греда в магазинчетата за магически съставки. Не че собствениците не ги гледаха накриво, когато попитаха за ястребов молец. Неколцина отказаха да им го продадат, когато не успяха да отговорят конкретно на въпроса за целта, за която им е необходим. За своя беда никой от двамата не знаеше друга отвара, включваща го в състава си. Накрая все пак се сдобиха с необходимото на десеторна цена от окаяник, закъсал за пари. Но при споменаването на росата,  продавачите се преструваха на нечули, неразбрали или просто им посочваха вратата. Явно рецептата не бе чак толкова стара и тайна, но си бе доста непопулярна и споменаването ѝ бе табу сред магьосниците. Сравнително бързо разбраха, че на начинанието им не се гледа с добро око.
- Ставай! -  подвикна на спящия си съквартирант през открехнатата врата на стаята му.
- Какво? Защо? -  измънка Илиян, отворил само половин око.
- Отиваме на лов! – обяви тържествено, докато си намъкваше тениска.
- Какъв лов? -   татуираният бе повдигнал глава от възглавницата.
- За роса! -  подвикна, докато слизаше по стълбите към долния етаж, за да вземе необходимите неща и да ги прибере в раница.
- Можеш да се справиш и сам -  ентусиазмът напълно липсваше в Георгиев рано сутрин.
- А не, заедно сме в това -  вече в пълна готовност за събиране на роса Вихрен се бе появил отново на вратата, в случай че се наложеше да издърпа съквартиранта си със заклинание от леглото.
 
За щастие къщата се намираше в края на селото, а след нея се ширеше голяма поляна. Нямаше си идея какво количество роса се събира от подобна площ, но се надяваше да им бъде достатъчно. Понеже в инструкциите не бяха описани изисквания към начина за събиране росата, решиха, че вероятно ще е хубаво да е в същите условия като тези, в които ще отлежава по-късно. Хубаво, че си взеха две стъкленици. Дано не грешаха.
Вихрен  коленичи върху влажната земя и заоглежда лъскавите капчици по листата на растенията.  Събирането на роса  не бе толкова лесно, колкото си мислеше. Първият му опит го дари  само  с десета  чаена  лъжичка от течността, вторият – с още толкова.  Капчиците се стичаха по листата, плъзгаха се встрани от лъжичката и го разиграваха както си искат. Сякаш нарочно бягаха от него.  Ако се съдеше по възклицанията, издавани от Илиян, той също се „забавляваше” колкото него.
На тревата до тях лежеше ковчеже, в което щяха да скрият стъклениците от слънцето.
Оставаше им трудната част.




за мен си: точка магия.