Пътят към Слънчевия коридор и една много недоволна, млада вийла

Ако изпръхтеше още веднъж, щяха да й излезнат магарешки уши.
Но и не успя да се спре да не го направи, като за пореден път бягането й бе сецнато в движение.

Мамка му как го правеше.

И Люба успяваше да прави магии без пръчка и думи, но само тези които и преди беше учила!
Какви специални вийлски магии?
Не!
Това беше опит за разсейване.
Просто я разсейваше, за да я подмами в коридора. Толкова усилено го беше отбягвала...

- Ще се наложи да те заведа до стаята. - майка й на ехидната усмивка - Оказа се, че някак си все се оказваш наказана преди да дойде реда на отбора ти?
- Не знам за какво говориш. - Разбира се, че знаеше. Можеше ли да я фрасне? Сигурно не, поне не и без елемент на изненада. А и обеща на Исмаил да не е твърде драстична.

Продължиха по коридора, но Люба очевидно се влачеше.
Наистина ли щеше да носи тъпата рокля докато не кажат? Идваше зима! Не че не можеше да се сгрее с магия, ама трябваше да го прави постоянно.

- И да се мотаеш, този път ще ни чакат - Кои ще ги чакат? Рея трябваше да има още уроци... друга група ли й бяха наложили? Твърде много неизвестно, но не искаше да пита директно. - Не е ли по-добре да приключи по-бързо?
- Не и ако не почне.

Хмм прозореца не изглеждаше като лоша идея за бягство. 
На кой етаж бяха?

Баба й дееба.

Ако не се беше мотала да се прави, че й трябва пръчка, може би... може би щеше да успее да се измъкне. Това трябваше да е. Падането. Бягането. Все пак трябваше да забави ход да размахва безполезното клонче. Не че я слушаше от лятото насам, а и едвам помнеше точните движения.
И тази малоумна рокля!
Очевидно беше за някой по-висок от нея. Влачеше й се малко бая и сега беше обрала трева и кал с нея. Как се ходи в това нещо? Или бяга?
Чакай!
С рокля ли трябваше да играе и куидич?
А и къде й бяха обувките? Тях поне трябваше да може да си ги сложи... или щеше съвсем да го кара като по приказките - босонога, със спуснати коси?

- Е трябва да пробвам! - Ухили й се зъбато - повече агресивно, отколкото със смях. Като че ли щеше да й се даде лесно, само защото я е хванала.

Преобмисли идеята, ако се измъкнеше от магията сега, Ирина щеше да разбере, че всъщност не й трябва тъпата пръчка. И щеше да внимава повече покрай нея.
- А за кой играеш шаржа с пръчката?
- А Ти за кой го играеш? - Изпръхтя. Мамка му, сега и мисли ли четеше? Ма ако нейното е шарж и на по-възрастната вийла трябваше да бъде. - Пусни ме долу!
- Ще бягаш ли?
- Да, разбира се! - честна до гроб, Исмаил щеше да й се накара пак.
- Тогава май ще ходим така.

От тук нататък, ако някой й кажеше, че да носиш рокля е хубаво и приятно, щеше да го удоши със точно тази която носеше в момен...

Храаас.

Мисълта й бе прекъсната като настъпи въпросното обидно парче плат, с което беше облечена, и лицето й се срещна директно с земята.
Е не напълно директно.
Между носа й и земята се озова коренът на близкото дърво.
Роклята се разпра по колана, в процеса на падане. Носа й се разкървави. Абе страхотен Понеделник, само да нямаше и вийла по петите й.

- Мътните те взели! 

Нямаше да стане така, а и тъпата рокля освен че й пречеше и се открояваше в гората като болен зъб.
Вече беше скъсана...
... колко му е да я зареже тук?
...


Минута по-късно разбра, какво е толкова атрактивно на старите приказки. Ами то да тичаш из гората гол и бос е супер енергизиращо!
Усещаше вятъра, пулсът на дърветата.

Беше на своя територия.

Мярна маркер, беше близо до едно от гъбените насаждения. Малко на запад и можеше да стигне реката. А ако стигнеше реката... можеше и да се спусне надолу към града!
По гащи...
МАМКА МУ.

Трабваше да се скрие, бягство сега не я водеше до никъде. Пък и с твърде много бързане се допускаха грешки. На изток от гъбите беше винаги влажно - калта беше перфектен камуфлаж. Малко омазване и стига да стоеше мирно, надзорницата й можеше да я пропусне в шубрака.
Не звучеше като лош план.

Ирина можеше да е вийла, но пък Люба познаваше леса като задния си двор.

- КУРВА ТИ МАТЕРИНА.
- Оу, минаваме на Мекедонски псувни вече?

Очите на Люба се стрелнаха към гората... отказа се. Макар и да й се искаше не можеше да бяга цял ден, хората не бяха устроени така.
- Как ме намери? Медальона ми не работи - В момента в който изтърси последното се шляпна по устата. ОВЦА! Как можа да го изтърси точно това? Беше твърде хубаво да се надява Ирина да не се е усетила какво има в предвид, особено след като веждите й се издигнаха учудено.
- Обвързани сме, казах ти че си ми повереница, нали. - пауза - Какво е това за медальона?
- Нищо. - МАМКАМУМАКАМУМАМКАМУМАМКАМУМАМКАМУМАКАМУМАМКАМУМАМКАМУ. МАМКА МУ.
- Мхммм, ще се наложи да го проверя. Сега. Тъй като сестра Габриела ни очаква, ще се наложи да пропуснеш банята... - огледа я от глава до пети и сигурно щеше да забележи изчервяването ако не беше калта - но няма да те марширувам из училището по гащи.
- О, мнооого благодаря. - сарказъм, може би ако се заядеше за друго, щеше да забрави за медальона. - Е трябва да си взема дрехите тогава?
- О не. Още си с роклята.
- Ама тя...

Да ти потънат гемиите е толкова хубав израз.
Люба го изпита в пълна сила, когато видя Ирина да вади иззад себе си перфектна бяла рокля. Не скъсана. Не омазана в кал и трева, и през каквото още беше минала малката хала.
Не перфектна, чиста, бяла рокля.
С тъпата избродирана роза.

- Може всъщност да пропуснем калната разходка! - защо водниците го взели й беше толкова ведър гласа? - "Скърдж"

Магията на възрастната вийла разкри нацупената и леко изчервена физиономия на Люба.


край