Секунда вийлско невнимание в Мелачката

Всяко нещо на този свят си има граници, само вийлите никакви такива не признават. Обикновено там, където се намират границите, те се събличат голи и танцуват под лунната светлина, докато небесното тяло не се смени със Слънцето. Поне според легендите. Поне вийлите от преди много време, когато хората носели билки като пелин съшити от вътрешната страна на дрехите си, за да се предпазят от тях. И казвали „Лук ям, лук мириша”, за да ги оставят да си вървят спокойно по пътя.

Понастоящем... Дори наистина да хрупаха лук и да си носеха всички миризливи последствия от това, никакви вийли нямаше да ги оставят на мира. Вместо това всеки ден имаше нещо ново, нещо по-сложно и плашещо от предишното, сякаш се опитваха да проверят къде точно се намираше точката на пречупване и съсредоточаваха всичко там. Докато не се чуе „пук” и някой не се изгуби.

Зинаида Кражова беше на път да го направи.

Не и под зоркия поглед на Яна. Нейният богърт вече се гърчеше и се опитваше да заеме формата на онова, от което най-много се страхуваше, а то подозрително приличаше на... нещо космато. После щеше да се занимава с него, сега по-важното бе да помогне някак на по-малкото момиче, което изглеждаше още по-бледо и се опитваше да се придвижи колкото се може по-далеч.

- Зин, това не е истински магьосник и не може да ти направи нищо – ръката на Яна кацна на рамото на Кражова като птица – Чувала ли си за „Зина – принцесата воин”?
- Н-не.
- Тя е принцеса, обаче има меч и спуква от бой дори мъже, които са по-едри от нея... О, мамка му! Импедимента!

Последното бе насочено към „кученцето”, което припкаше към нея. Явно онази случка от преди години с кавказката овчарка, която я събори на земята и остави няколко дълбоки драскотини на ребрата ѝ, все още я държеше. Това създание бе дори по-голямо, с широко разтворена паст, пълна с остри зъби и избиваща от нея пяна. Ноктите му бяха огромни и закривени и красяха лапи, един удар от които спокойно межеше да нокаутира човек. Повече напомняше на вълкът Фенрир от скандинавската митология, който някой ден щеше да погълне слънцето и да настъпи края на света. Никога не бе мразила въображението си повече от сега.

- Бъди като принцеса Зина! Спукай го от бой! Можеш да се справиш, чуваш ли ме? Дай ми само секунда, че трябва да разлая кучетата...

Само да не трепереше толкова.

Не можеше да е истина! Богъртите не умееха да правят каквито и да било заклинания, само да си променят формата според страховете на „жертвите” си. Освен ако вийлите не бяха „пипнали” нещо, нямаше как това да се случва в момента. Друг вариант бе всичко да е в главата на Зинаида, но Яна съвсем ясно виждаше как по-малкото момиче се гърчи от болка на земята. Кучето ѝ или каквото там беше бе забравено и тя се втурна към Кражова.

- Конфундо!  - уцели и магьосникът спря настъплението си към Зинаида, оглеждайки се объркано. После се извъртя към нея и започна да променя формата си... Това щеше да ѝ даде поне малко време, докато... Ах, проклетото куче! – ВЦЕПЕНИ СЕ!

Имаше чувството, че нервите ѝ представляват една купчина оплетени ластици, които бяха разтягани твърде много и в различни посоки. Скоро щяха да започнат да се късат и тогава... Какво? Какво щеше да направи? Не можеше дори да защити по-малките от нея, които се напрягаха още повече, защото ги караха да работят със заклинания, за каквито още им беше рано. Беше безполезна, не ставаше за чеп за зеле... Не!

Това искаха да ги накарат да си мислят. Че трябва да впечатляват някого, че трябва да пораснат веднага и да бъдат силни, че ако изпълняват каквото им се казва и както им се казва, в крайна сметка ще се издигнат.

Да вървят по караконджулите!

- Зин? Зинаида? – Яна коленичи до нея и я побутна – Добре си, вече не може да ти направи нищо.
- Не... не... – можеше да види сълзите, които се стичаха по лицето ѝ.
- Това не е истина, това е много лоша и безвкусна шега, Зин или поне това трябва да бъде, защото нямам друго обяснение – петокурсничката галеше по-малкото момиче по главата и отместваше косата от лицето ѝ – Знам, че не ти е до това, но трябва да се изправиш и някак да приключим с цялата тази работа. Богъртите не могат да понасят смях, но не ни е нужно „ридикулус” за това, нали? Просто ще използваме заклинания, които ще ги обезобразят. Или ще си направим „риктосемпра” една на друга. Или ще тичаме между двата богърта и ще ги караме да се превръщат в страховете ни, докато не им дойде нанагорно. Хайде, това няма да завърши в болничното крило!

Все някой трябваше да се смее последен.


Сила за мен.

 
 

- Хайде! – Яна закрепи пръчката зад ухото си, за да изпука демонстративно кокалчетата на ръцете си и после отново се въоръжи.
- Едно, две... – започна да брои Зинаида.
- Три!

Всяко от момичетата се втурна към богърта на другата. „Втурна” е силно казано, понеже и двете вече усещаха изтощението да притиска раменете им, като голямо животно, решило да се излегне там, но поне не им липсваше ентусиазъм.  Нямаха и много избор, бе или това, или да се откажат и вийлите да им направят животите още по-черни. Да, възможно беше и наистина имаше накъде повече, ако се чудите.

Богъртите започнаха да променят формата си, за да прилягат точно към страховете им и двете не се поколебаха да ги атакуват с нов залп от заклинания, преди да извикат едновременно:

- На три!
- Едно, две... – този път броеше Яна.

Отново си размениха местата и съществата, които настъпваха заплашително към тях започнаха да се гърчат и изменят, за да се нагодят. Магьосникът бе на четири крака, поникна му козина, кучето се изправи и придоби човешки вид. И на тях започваше да им става трудничко, което бе поне малка утеха.

- Стелус! – кучето на Вълканова започна да киха.
- Обскуро! – магьосникът на Кражова ослепя.

Трябваше само да продължат да го правят, докато проклетите двадесет минути бяха ситно накълцани от стрелките на часовника и цялата тази лудост щеше да остане в миналото. Не че нямаше да им измислят нещо ново утре, вдругиден, всеки ден... Нищо, важното бе да победят страховете си днес.

- Едно.
- Две.
- ТРИ!

Думите, които изричаха, за да правят заклинанията се смесваха, вече не бе ясно кой богърт на коя е бил поначало. Ръцете им трепереха, по челата им се стичаха капки пот, но двете момичета нямаха намерение да спрат, когато едната се спънеше, другата ѝ помагаше да запази равновесие и постоянно се следяха с очи.

Някои неща са по-лесни за преживяване, когато има с кого да броиш до три.

 
 

Или наистина ги бяха излъгали за двадесетте минути, или времето се влачеше като отстрелян дивеч, който знае, че не може да стигне далеч, но все пак се опитва със сетни сили. Яна беше готова да си заложи колекцията от полускъпоценни камъни в полза на първото и да се съгласи със Зина. В крайна сметка за вийлите това бе просто поредното изпитание, на което подлагаха редовите, какво ги интересуваше, че продължава твърде дълго време или че повечето ученици вече са изпаднали в шок и не знаят къде се намират. А може би шоуто, което двете със Зинаида спретнаха бе твърде интересно, че да го прекъсват...

- ТРИ!
- Депулсо!
- Пантанос Максима!

Размяна. И пак. Едно, две, три. Караше го на автопилот, а тялото и продължаваше да се движи повече от инат и по навик. Тя също се инатеше и нямаше намерение да пада в тази битка. Ако спреше, повече нямаше да може да помръдне, ако си позволеше да усети колко е изморена, мускулите ѝ щяха да разберат и да се предадат и повече никакъв шанс за каквото и да било. Не можеше да си позволи лукса да си поеме дъх или да избърше потта от челото си с опакото на ръката дори. Искаше да им е тъпо, искаше да ги е яд, задето не са успяли да пречупят две момичета, които са им натрили хубавите носове. Да, това щеше да я направи щастлива в момента. Много.

- Приложете Ридикулус – наистина ли казаха тези думи или само им се причуваше? То нямаше много кой друг да чуе и да реагира подобаващо, освен тях двете.
- Ако можете.

Пф, само гледайте, помисли си Яна и хвърли един бърз поглед към Зинаида, която изобщо не се поколеба.

- Ридикулус!

Кучето на Яна се сдоби с розово якенце и розови гумени ботушки, на врата му имаше каишка, розова, да, с медальон и надпис „Пандишпанчо”. Всичките други заклинания, които запрати по него явно не бяха толкова обидни, колкото това ансамбълче. Сви се до размерите на джобен пинчер и изчезна с гневно изджафкване, което бе толкова тъничко, че сигурно само прилепите го чуха. Магьосникът на другарката ѝ по съдба също береше душа.

Краката ѝ се предадоха и я срутиха на колене на земята, но тя не обърна внимание на това, защото бе твърде заета да се усмихва на Зина.


Издръжливост