Нова Глутница

@Арес Морев

Толкова е... мокро. И зелено.

Всичко се случи много бързо. В един момент се излежаваше в кюп на слънце, сред пясъка, с братовчедите си - кой хиена, кой човек. В другия беше вдигнат като мръсно пале за яката и отнесен на някъде. И докато пръстите на краката му докоснеха влажната... ВЛАЖНА?... земя, баща му беше изчезнал обратно от където беше дошъл. Без чао. Без довиждане. Или едно успех...

"И не забравяй. Вече не си Раатиб. Не ни търси!"

Само това. Не ни търси. Сякаш щеше! Най-накрая беше дошъл неговият момент да се докаже. Чакаше го откакто за пръв път се промени - само се беше надявал поне едно кахуато да може да врътне преди да тръгне... или нещо за хапване. Нямаше значение. Така бяха решили. Щеше да се справи повече от добре.
Какво може да се яде в тая подгизнала земя?

---

Няколко дни по-къно стигна до... селце?
Очакваше да намери голямата река, след като беше толкова зелено трябваше да се напоява от някъде. Но не. Всичко беше стръмно - като голяма дюна, но с черна почва като земите покрай Нил. И се дишаше толкова трудно! Сякаш постоянно кислорода не му стигаше, а пък и миризмите бяха толкова омешани.
Странно място.

---

- Цигане, цигане!

Не беше сигурен, какво викаше момчето по него. Цигане? Какво е това? Знаеше, че е по него и че трябва да е обидно. Очевидно имаше в предвид обида. По него. Нямаше никой друг край рекичката. Ако нещо толкова малко можеше да е изобщо река. Детето беше с една глава по-голямо от Атсу.

Нямаше никой наоколо.
Освен грубото момче.

И една много гладна хиена.

Писъкът бе кратък.

Зеленото стана червено. А после кръвта се разми във водата. Много по-добър и значителен цвят според Атсу. Стоеше добре на петнистата му козина.
Е вече нямаше нужда и да стоя гладен.
Първото му ядене от няколко дни насам. Птичките заглъхнаха за няколко минути в ужас от случилото се и в околността се чуваше само освирепяло ръмжене и трошене на кокали.

Тогава чу и стъпките.

Леки.

Уверени.
В миризмата на новодошлия нямаше страх. Погледите им се срещнаха - хиена и момче. Още едно? Нямаше да успее да изяде второ, а не беше добра идея да оставя следи. Но новият не изпищя. Просто го гледаше безизразно. Не! С интерес. Очите му плантяха и разказваха много повече от лицето му, от тялото му. 
Ранен, но не и прекършен.
За разлика от костта, която Атсу беше хванал между зъбите си.
Строши я докато продължаваше да го гледа. Тестваше го. Не изглеждаше готов да хукне. Напротив. Новото момче направи крачка към кървавата сцена и се разтърси. Не миришеше на страх? Не чуваше смях. Но Атсу чу... познат звук - като кършене на кости. Пренареждаха се и заформяха нещо друго. Знаеше този звук, и то не само от жертвата си.
Познаваше го от собствените си трансформации.

Хиена гледаше хиена.

Новодошлият беше по-едър, не с много, но имаше нещо по-неуверено от египтянчето в тази му форма. Атсу се надяваше на едно. Това мокро място да споделяше поне един обичай с родината му - на гостоприемството и храната. Нямаха хляб да счупят... но и таз вършеше работа.
Ухили се по хиенски насреща на момчето-хиена и подбутна жертвата си към него.

Канеше го да сподели трапезата му.

Храненето в семейна глутница беше хаотично. В новозаформяща се? Изглеждаше като битка за надмощие, за най-сладката хапка и за това кой колко ще изяде. За щастие и двете хиени бяха палета и борбата беше повече игра.
Жадидън. Новият беше по-едър, но пък Атсу по-пъргав и свикнал на формата си.

Отдавна нямаше останал и косъм от жертвата, когато двете боричкащи се хиенчета се изтърколиха във водата.

Атсу подскочи като ужилен като се пльосна по гръб във водата и избяга на другия бряг с квичене. Вярно беше плитко, но никога не знаеш дали няма крокодил!
Другарчето му го гледаше объркано от средата на ручея.

---

В някакъв момент хиените се бяха отдалечили от реката и се бяха пльоснали на слънчев камък навътре в гората. Никъде не беше добра идея да спиш покрай реката.
Жадидън се беше опънал по гръб разперил лапи към слънцето, но на Атсу не му стигаше да делят камък, за това най безцеремонно се пльосна отгоре му и се нагуши.

Другата хиена замръзна за секунда. Сякаш не смееше да диша.

---

Свечеряваше се и другарчето на Атсу тръгна на някъде.
Египтянчето остана, но и другата хиена спря... Чакаше ли го?

Хукна по петите му да го настигне.

Жадидън го заведе в някаква странна сграда. Беше празна, затворена. Миришеше студено. Може би беше леговището му. Но сам сам ли беше? Момчето в някакъв момент се върна обратно в човешката си форма, сякаш си стовари тежест на раменете. Атсу го последва, за пръв път показвайки си лицето откакто го срещна.

- Аз съм Алексиарес.
- Не разбирам? - не беше сигурен какво му каза, но отговори с въпрос на арабски, надяваше се да познае езика. Момчето се спря и посочи себе си.
- Алексиарес.
- Атсу - Египтянчето пробва да даде своето име посочвайки се. Александрия, Арес - знание и война, може би беше името на жадидън? Чуждото име беше странно но битка му отиваше, посочи момчето - Арес?

Някои от езиците му звучаха познато, разпозна определено гръцкия, но за жалост не вдянваше нищо от него. Трябваше просто да намери начин да научи местния, надяваше се...
Ама разбира се!
Английският беше общият език на запада. Как не се сети?

- Тук ме пратиха! - ухили се широко на Арес и продължи  - От Египет съм... А тук къде е?

Отговорът изглежда шокира момчето. По скоро присъствието на адекватен отговор, не толкова на това което каза. Примигна срещу него объркано. Човешката му форма беше странна, много по-малко експресивна от хиенската.
- България. 
- Аа. - Балкански полуостров най-вероятно, значи не чак толкова далеч. Можеше да се върне сам самичък.. но не трябваше. Изкушаваха го. - Ок. Сам ли си? Нямаш ли глутница?

Мястото миришеше на изоставено нямаше и следи от движение на хора освен на мълчаливото момче. За това ли се държеше по-дръпнато? Не беше свикнал да си има глутница? Бяха само двама, но не беше лош старт - можеха да тичат заедно ако иска.
- Само лудата стара патка. - Арес сякаш се погнуси от самата идея за... този човек, жена? Само да не беше женска хиена, рано му беше да се справи с такава... а не искаше да дели решения - Защо тук?
- Изпита....
- АЛЕКСИАРЕС ПАК ЛИ СИ ИЗЛИЗАЛ!

Женският вик се разнесе из къщата заплашително. Атсу предположи, че това може да е въпросната патка, но въпреки това се наежи и се опита да застане между новата хиена и източникът на звукът.

Фалшивият аромат удари Атсу преди дори да види източника на гласа. Беше твърде силен, твърде сладък и много, ама много натрапчив. Болеше го главата от него. От нея. Дори не успя да проследи разговора им. Жената го игнорира и мина да говори със другото момче. Караше му се?

- Не.
- МОЛЯ? 

Всичко се случи много бързо. Отказът на Арес беше категоричен. Атсу не разбра дори какво е бил питан... беше ли попитан нещо изобщо? Но реакцията на креслата. Тръгна да вади пръчка срещу неговата хиена! Не може да позволява който и да е да третира по такъв начин глутницата му! Реагира без да мисли.
Нямаше нужда да мисли. 
Скочи към вещицата, пукота на кости предвещаващ трасформацията му, болката само го енергизираше. Щеше да стигне врата й точно като пусне заклинанието. Не успя да чуе кое е, но не беше зелено. Нейна грешка. Или пък негова? Нещо грабна задната му лапа, докато беше в полет и го изтегли назад.

Малката хиена се заби в прашна секция.
Заклинанието удари Арес директно в гърдите.

Момчето не трепна.

- Да си готов тогава за боевете довечера. - пак непознат език - И да не съм видяла пак това псе тука!

---

Арес го игнорираше да края на деня. Може би се надяваше да си тръгне? Нямаше да стане. Атсу харесваше момчето и го искаше в глутницата си. Все пак се храниха заедно. Пекоха се на слънце. Може би ужасно миришещата жена беше виновна.
По смръкнало, излезязоха от имението.
Атсу ги проследи.

Мястото беше странно, с много хора... не магьосници.
Храна. 
И пясъчен ринг миришещ на попила кръв. Много кръв.

Арес не го искаше тук?
Защо позволяваше храната да го напада?

Жената.

Раздаваше го като водач, но не се грижеше за глутницата си. В стая пълна с лесна храна принуждаваше хиена да стои мирно и послушно. Щом Арес не го искаше тук, то и Атсу не искаше Арес тук. Глутницата се движи заедно. Бие се заедно. Храни се заедно...

Тази вечер Секхмет щеше да го води.

Успя да залости изходите.
Никой не обърна внимание на малкото момче. 
Бяха твърде заети да гледат "зрелището" в центъра и не се усетиха какво се случва със задните редове. Виковете на хората почнаха да прерастват в нещо друго. От екстазъм, кеф и злоба - в страх, объркване и паника. Никой не очакваше дива хиена в жалкото подобие на сграда, а повечето бяха концентрирани над представлението. Тези хора бяха или много глупави или твърде опиянени. Единствено Дразнещия Кокос разбра какво се случва и успя да се измъкне.

И до нея щеше да стигне някой ден.

Паниката завладя стаята.
Ужас.
Възрастни мъже пищяха при вида на дивото животно разкъсващо хора, с които бяха общували до преди секунди. Все още бяха живи. Тази вечер щеше да предизвика болка, хаос. Колко бяха двайсет? Тридесет? Щеше да бъде пир за богинята на Разрухата. Усещаше одобрението й през руните на гърба си. Кръв се стичаше от челюстите му.
Арес не беше мръднал от ринга, а няколко "възрастни" се оптиваха да се крият и зад него. 
Малките черни очи на хиената срещнаха тези на момчето.

"Какво чакаш? Ти си повече от това!"

Опияняващия аромат на паника и страх се давеше в този на кръв и болка. 

Докато писъците не заглъхнаха.
Докато не остана никой, който да изпитва страх. Кръвта се стичаше от стените. Късчета месо стигнали до тавана на порутената барака започваха да се отделят и да падат, като тежък месен дъжд. Пясъкът на арената беше толкова пропит, че беше станал кафеникав. 
Не остана жив човек. Не остана цял труп. 
Никой който да знае за атаката.
Само кръв.

И две хиени.

Една самодоволна и една все още леко объркана.

По-дребната хиена се засили и бутна игриво по-едрия си връстник, въвличайки го в боричкане и игра. Закачката прерастна в гонене и Атсу отведе Арес далеч от хаоса.

---

- Какво пише? Аааре.... А и ти имаш!

Една дребна сова със затъкнато писмо седеше на рамката на прозореца и гледаше момчето под него. Арес се беше излегнал спокойно и гледаше совата. Поне беше спокойно докато Атсу не се метна върху него, възползвайки се от разсейването. Отбиванията на опитите на египтянчето за снъгъл пайлове ставаха все по-слаби и по-слаби. Едрото момче вече само мрънкаше тук там, но поне не бягаше като ухапан от конска муха! Това в книгата на Атсу си беше чисто съгласие, не че бягството на другото момче го спираше особено.
Все пак бяха глутница!

Размаха парчето пергамент в лицето на другото момче. Същата птица му беше връчила и неговото писмо, но сега беше замръзнала в състезание по немигане със местната хиена. 
Писмото на момчето закачено все още на каиша на крака й.