Болничното отделение: Една много малка вийла

-Ето, Борякова, нищо й няма,- взе да обяснява Габриела.- Вижда ме, чува ме, реагира. Искам я на часове до десет минути.

-Такива искания можеш да отправяш към Желев,- смръщено й отвърна Ирина.- Тук се разпореждаме аз и Цвета и ти казвам, че Голуба остава в болничното.

-Хо, хо, я виж ти, някой имал гръбнак!- подигравателния й тон подразни още повече лечителката.- Ти не командваш този кораб, мъгълска подлого.

-Нито пък ти, нудистке,- подсмихна й се.

Габриела се намръщи, врътна се демонстративно и взе да крачи към изхода на помещението, докато нареждаше на висок тон:

Сянката на Желев тресна вратата след себе си. Ирина все още гледаше в нейна посока и все още смръщена:

-Безполезна куч…- не довърши.

Просто си пое дълбоко въздух и насочи цялото си внимание към Люба. Момичето изглеждаше контактно, но някак не напълно. Лечителката протегна ръката си към нея, но се спря. Усети остатъка от проклетото заклинание. Като статично електричество. Не посмя да я докосне, не искаше да я наранява. Дори предната вечер, когато Арина беше довела Бюлбулева при нея, не посмя да я докосне. Разбираше ефектите след Круцио добре и й се щеше да говори с момичето за усещането. Тогава може би щеше да помогне, да облекчи поне част от дискомфорта, но за момента това нямаше как да се случи. Махна с ръка, призовавайки вертикалния си куфар. Взе да мисли. Трябваше й нещо, което да оптусне тялото и съзнанието на момичето. Нещо което да я успокои. Нещо силно. Извади тинктура от валериан, сухи листа от пасифлора, които намачка леко и обърка двете съставки в малко шишенце. Остави го да почине и продължи да мисли. Приклекна и зарови в най-ниско намиращите се джобчета. Извади два блистера хапчета. Едните бяха розови, а другите жълти на цвят. Стри ги бързо и ги добави към шишенцето с билките. Разклати го хубаво, а след това махна с ръка, за да го омагьоса. Другите вийли не одобряваха използването на мъгълски лекове, но Ирина не се интересуваше от тяхното мнение. Целта й беше пациентът й да се почувства добре възможно най-бързо. Взе лекарството и се приближи максимално до Люба, като докосна устните на момичето със стъкленичката. Момичето потръпна, но не се отмести.

-Трябва да изпиеш това,- приближи се максимално до ухото на младата вийла лечителката.

Петокурсничката явно беше успяла да чуе това някак и на един дъх изпи съдържанието на шишенцето.

Габриела се беше завърнала в болничното отделение няколко дни по-късно и размахваше някакъв пергамент пред лечителката. Изражението й беше изключително нагло, а тонът й беше изпълнен със самодоволна злоба:

Борякова беше решена да не се поддава на провокациите този път. Едната й ръка беше в джоба и със съвсем леко помръдване с пръсти накара „заповедта“ да пламне. Другата вийла пусна горящия лист и той падна на земята в почти изпепелена форма.

-Ах, ти! И ти си същата дивачка! Като ей това там!- развика се, сочейки към Люба.- Утре на часове! Иначе…

-Иначе какво, Габи?- съвсем спокойно попита Ирина, игнорирайки заканите.

Борякова се подсмихна и леко за засмя. Беше изключително лесно да подразниш тази й сестра. Толкова, толкова лесно.

-Виж, Габи,- продължи все така спокойно лечителката.- Ако искаш събери всички вийли на света и мъртвите ни предци. Детето остава тук, докато аз не кажа.

Габриела изскърца със зъби толкова силно, че лечителката имаше чувството, че вийлата срещу й ще ги счупи. Жената с нудистични наклонности се приближи до спокойната Борякова. Лицата им бяха на милиметри едно от друго.

-Утре, часове!- изкрещя вийлата на Желев.

-Не,- отсече спокойно Ирина.

Побеснялата жена се врътна и закрачи към вратата крещеейки:

Тресна вратата след себе си Габриела и точно в този момент, с краечеца на окото си Борякова забеляза малката вийла. Момичео се гърчеше в леглото, махайки леко с крайници по такъв начин, че можеше да се нарани. Лечителката се спусна към нея и директно хвана ръцете на ученичката, което само влоши положението. Не трябваше да я докосва. Детето беше забелило очи и новото притеснение на жената беше, че може да си глътне езика. Бързо се зарови в куфара си и извади няколко спринцофки, пълни с някаква течност.

-Съжалявам, дете. Знам, че ще те заболи,- каза й, като мъка беше изписана на лицето й.

Прихвана едната ръка на Люба, така че да може да я прободе с иглата. Гърча се усили, но и инжектирането беше успешно. Жената отстъпи назад и след няколко мига гърча спря. Малката вийла лежеше спокойно, но дишаше тежко. Подготви другата инжекция и се приближи до отговорността си и й прошепна:

Без да я докосва този път инжектира втората течност в ръката на момичето. Люба потрепна, но толкова. Дишането й се успокои и момичето заспа.

Ирина видя, че момичето е будно, в моментът, в който влезе в помещението. Или поне по-будно от предните дни. Отправи се директно към нея и с мекия си глас се обърна към нея:
-Люба, чуваш ли ме?
Не получи отговор. Реация дори нямаше. Ученичката сякаш беше в транс. Приближи ръката си до нейната. Целта й не беше да я докосне, а да види дали онзи магически остатък, който усещаше през последните дни, все още беше по кожата на момичето. Намираше се на около три-четири сантиметра от Бюлбулева, когато малката вийла дръпна ръката си надалеч и се смръщи леко. Не погледна към лечителката обаче. Не помръдна никоя дуга част от тялото си. Борякова си пое въздух. Знаеше, че няма как да излекува страничните ефекти от Круциото. Не сега, не веднага… а може би и никога. Дръпна се рязко и „повика“ куфара си, мрънкайки си под носа:
-Шибан режим, пробит!
Опитваше се да се въздържа. Беше й трудно и хвърляше зловоредия едно след друго. На нисък тон, но си се чуваха.
-Маждрамуняци* проскубани!
Започна да вади нови билки и разни мъгълски лекарства, за да направи нов микс за момичето. Къде за болката в тялото й… къде за болката в мислите й. Ако посленото изобщо беше възможно.
-Феликоштерици* безмозъчни!
Извади две блистерчета хапчета от най-долните джобчета. Взе две и ги стри на прах. Въпросното лекарство беше вид лек антидепресант, който мъгълите ползваха. Планът й беше да успокои съзнанието на момичето. Омеша го с разредена тинктура от лавандула една стъкленица. Точно щеше да й до подаде да го изпие, когато с гръм и трясък в помещението нахлу Габриела. Беше сама разбира се.
-Пача вмирисана…- измърмори си Ирина.
Лечителката съсредоточи вниманието си върху досадницата, докато стискаше малкото флаконче със сместа в ръката си.
 
 
 
 
*Маждрамуняк - едно такова дето ходи нощем по керемидите, яде на хората щипките от простора и вика джунгръц, джунгръц.
*Феликоштерица - жената на маждрамуняка

Ако имаше награда за най-досадно същество – Габриела щеше да я спечели. Ирина усети някакво мрачно излъчване от пациентката си и се смръщи. Без да го мисли много, скъси разстоянието между нея й вийлата на Желев. Хвана я за раменете, завъртя я и я забута извън помещението.

-Борякова какви ги вършиш?- започна да се съпротивлява.

Натика я в коридора успешно.

Лечителката тресна вратата след себе си. Габриела продължи да крещи нещо от дръгата страна, но не й обърна внимание. Трябваше да се съсредоточи върху Люба. Приближи се до нея и попита:

Леко кимане с глава. Не беше готова да говори, то си личеше. Отстъпи назад и взе да забърква отвара в по-голям флакон, като през цялото време обясняваше:

Стисна здраво стъкленицата, казвайки го. Беше бясна. Бясна на всичко и всички свързани с новия режим. Режим наложен от тях, от сестрите й. Разклати хубаво флакона и привеждайки се го подаде на ученичката. Тя го взе с бавно, някак накъсано движение, но го взе.

Люба не реагира. Информацията беше стигнала до нея, но не го покзваше. Ирина спря да усеща лепкавата енергия и се успокои. Върна се към куфара си и се захвана да прибира веществата.

-Изпий една глъдка, а след това легни и почивай,- каза пак на момичето.- От утре надали ще имаш много възможност.

Стисна челюстта си и остави малката вийла на спокойствие.