Индекс
35
Сила: 43
Издръжливост: 43
Интелигентност: 45
Ловкост: 45
Магия: 52
Късмет: 36
by @Бранимир Даргов
Някой истории са обречени на щастлив край, а други никога да не свършат...
... или поне един от главните герой до получи главоболие по пътя.
Такъв бе случая с Бранимир и Арина. Момчето отдавна беше съжалило за ситуацията, в която се бе набутало собственоръчно, но уви бе прекалено късно. Беше закотвен да пътува по пътя за морето на автостоп с еднитусиазирата червенокоса, която за първи път се сблъскваше с някой от най-интересните мъгълски изобретения.
Имаше моменти, в които през пет минути повтаряше: „Дарко – какво е това и защо онзи човек го държи така” и отговорите бяха различни, но винаги изречени с досада. Най-често се повтаряше: „Това е вафла, Арина! Мъгълско сладко!” или: „Просто шапка. Нищо особено!”.
Да бъде далеч от родителите си се оказа новото най-любимо нещо на Ари. До сега всяко лято, поне седмица бе принудена да се сблъсква със смачканите им физиономии и да слуша глупости от рода на кога и за кого трябва да се ожени. Но, киселото и недоволно изражение на новото братче бе къде къде по-вдъхновяващо.
Поне той я водеше на забавни места. За по-малко от ден, Ари бе имала невероятната възможност да се вози на каручка, водена от пони, трактор (оле, това бе най-невероятното нещо на света). Кой би предположил, че мъгълите го използват, за да събират реколта. Младата магьосница нямаше и на идея какво означава това, но предполагаше, че са някакви говорище цветенца или странни не-желирани бонбони, с които хранят жабите в блатото.
Мъгълският бит бе невероятен. Тя и преди се бе размотавала из мъгълските градове, но за първи път имаше възможността да нагази в дълбоките води.
И говорейки за води...
- Ей, тук мога да Ви оставя дечица! – за разнообразие този път се возиха в съвсем нормална кола. Сигнално жълта Лада от комунистическото време. Шофьорът бе чичко на средна възраст, който бе решил, че Бранко му е симпатичен и през последните 10 километра му бе говорил за ореховите си дървета и новата си жена. Разбира се, момчето отговаряше любезно, но си личеше, че няма търпение да се отърве от новата им компания.
- Благодаря, многооо! – червенокосата си тикна лицето между двамата и подскочи развеселено навън, грабвайки раницата си. Братчето я последва и двамата вече бяха сами на странно място.
Това определено не беше Варна. Или Бургас.
Все пак бяха сред цивилизацията. Изглежда в град – имаше хора и магазини и прилично, изглеждаща улица. Можеше да усети морския бриз в косите си.
- Къде по ягодите сме? – това бе въпроса. Днес, за разлика от предните дни, Ари бе видимо по-спокойна и не говореше, сякаш бе надрусана с тонове захар.
- Поморие, Арино. Пише го на табелата. – посочи въпросното нещо момчето и извади цигара.
- Аааа, ясно. Никога не съм била тук. Ами, хайде – да отидем да си купя телефон. – вече го беше решила и нямаше да приеме възражение. Имаше нужда от Инстаграм, Фейсбук и Тутиър, за да си качва куидични снимки и да си направи маг-профил. Една дама любезно й бе обяснила по време на пътуването какво е това и сега червенокосата искаше да навакса пропуснатото.
Някой истории са обречени на щастлив край, а други никога да не свършат...
... или поне един от главните герой до получи главоболие по пътя.
Такъв бе случая с Бранимир и Арина. Момчето отдавна беше съжалило за ситуацията, в която се бе набутало собственоръчно, но уви бе прекалено късно. Беше закотвен да пътува по пътя за морето на автостоп с еднитусиазирата червенокоса, която за първи път се сблъскваше с някой от най-интересните мъгълски изобретения.
Имаше моменти, в които през пет минути повтаряше: „Дарко – какво е това и защо онзи човек го държи така” и отговорите бяха различни, но винаги изречени с досада. Най-често се повтаряше: „Това е вафла, Арина! Мъгълско сладко!” или: „Просто шапка. Нищо особено!”.
Да бъде далеч от родителите си се оказа новото най-любимо нещо на Ари. До сега всяко лято, поне седмица бе принудена да се сблъсква със смачканите им физиономии и да слуша глупости от рода на кога и за кого трябва да се ожени. Но, киселото и недоволно изражение на новото братче бе къде къде по-вдъхновяващо.
Поне той я водеше на забавни места. За по-малко от ден, Ари бе имала невероятната възможност да се вози на каручка, водена от пони, трактор (оле, това бе най-невероятното нещо на света). Кой би предположил, че мъгълите го използват, за да събират реколта. Младата магьосница нямаше и на идея какво означава това, но предполагаше, че са някакви говорище цветенца или странни не-желирани бонбони, с които хранят жабите в блатото.
Мъгълският бит бе невероятен. Тя и преди се бе размотавала из мъгълските градове, но за първи път имаше възможността да нагази в дълбоките води.
И говорейки за води...
- Ей, тук мога да Ви оставя дечица! – за разнообразие този път се возиха в съвсем нормална кола. Сигнално жълта Лада от комунистическото време. Шофьорът бе чичко на средна възраст, който бе решил, че Бранко му е симпатичен и през последните 10 километра му бе говорил за ореховите си дървета и новата си жена. Разбира се, момчето отговаряше любезно, но си личеше, че няма търпение да се отърве от новата им компания.
- Благодаря, многооо! – червенокосата си тикна лицето между двамата и подскочи развеселено навън, грабвайки раницата си. Братчето я последва и двамата вече бяха сами на странно място.
Това определено не беше Варна. Или Бургас.
Все пак бяха сред цивилизацията. Изглежда в град – имаше хора и магазини и прилично, изглеждаща улица. Можеше да усети морския бриз в косите си.
- Къде по ягодите сме? – това бе въпроса. Днес, за разлика от предните дни, Ари бе видимо по-спокойна и не говореше, сякаш бе надрусана с тонове захар.
- Поморие, Арино. Пише го на табелата. – посочи въпросното нещо момчето и извади цигара.
- Аааа, ясно. Никога не съм била тук. Ами, хайде – да отидем да си купя телефон. – вече го беше решила и нямаше да приеме възражение. Имаше нужда от Инстаграм, Фейсбук и Тутиър, за да си качва куидични снимки и да си направи маг-профил. Една дама любезно й бе обяснила по време на пътуването какво е това и сега червенокосата искаше да навакса пропуснатото.
