Уроци по ГзМС

@Вихрен Вокил

Този час по Грижа за Магическите Създания щеше да се окаже по-различен от всички до момента, понеже Маврудиева сподели, че някой е изпуснал душковци в училището. Душковци. Как ги изпускаш, ако не нарочно? Не е като да можеха да преплуват сами до там, нали? Всъщност, имайки предвид колко подобни бяха на птицечовка, по-скоро можеха, но защо биха? Определено по-скоро някой бе решил да си направи шега. И понеже вийлите нямаха намерение да си помръднат хубавите пръстчета, задачата да ги намерят и върнат във фермата се падна на учениците.

- Използвайте тези, приложена им е магия за неуловимо уголемяване и душковците ще бъдат в безопасност вътре – каза преподавателката, докато им раздаваше някакви неща, подобни на чували – Така ще ви е по-лесно после да ги занесете до фермата.

Намираха се в Главната зала, от където трябваше да започнат търсенето. Някои ученици едва дочакаха да си вземат торбата и хукнаха да търсят. Яна оглеждаше приспособлението с недоверие и се чувстваше нелепо. Такъв проблем можеше да се реши много лесно с намесата на същества, които притежаваха магически умения. Загледа се в „опашката” на Маврудиева и тя ѝ отвърна с поглед, който би могъл да я попари на място, ако на момичето му пукаше достатъчно, та да се впечатли.

Наблизо видя Вихрен от Южен, който също още не беше тръгнал и се приближи към него с привидно нехайна походка. Не би казала, че се познаваха кой знае колко, той бе сред приятелите на Люба, а Ина се изчервяваше всеки път, щом някой го споменеше. Ако имаше състезание по луничавост, двамата с Яна определено щяха да бъдат сериозна конкуренция един за друг, нищо, че нейните лунички не вървяха с огнени коси. Присъствието им си бе сериозно и неоспоримо въпреки това. Не можеше да каже какво я подтикна да го потърси, тази година нещо се случваше с нея и я избиваше да общува с повече хора, въпреки вродената си срамежливост.

- Ъъъ... – започна обещаващо – Рен? – опита малкото му име на вкус – Нещо против да бъдем братя Торбалани и да събираме непослушни душковци? Торбаланско царство? - размаха чувалчето с глуповата усмивка.

Определено не я биваше в общуването.

@Яна Вълканова 

 
 
 
 

- О, не се притеснявай! – грейна насреща му – Яна съм, от „Северен вятър”. Вълканова, като вашата Косара, но не сме рода... Поне не знам да сме.

Вдигна рамене. Човек никога не можеше да бъде сигурен, родовете се заплитаха и разплитаха и братовчеди изскачаха от неочаквани места (семейства). Никога не беше питала Косара за корените ѝ, а може би трябваше. Вземе да се окаже, че все пак са роднини, би било добре поне да ѝ запомни рождената дата, към какво има алергия и дали обича да се катери по дървета като нея.

- Е хайде да вървим, преди да са ги обрали всичките, а? – и тя тръгна, без да е много сигурна накъде точно отива – Пък ако ти е по-удобно, няма нужда да си говорим. Така де, ти няма нужда да говориш, за себе си не мога да обещая нищо, защото никога не знам тихата или шумната Яна е на ред, докато не се прояви в пълния си блясък. Какво искаше да кажеш с това за пръчката, впрочем?
- Че не ме бива много в магиите? – все още не изглеждаше като да е на ръба да избяга с викове, но имаше време и за това.
- Можеш ли да се наведеш, без да ти се заметне мускул или нещо такова? Да лазиш под маса, ако се наложи? – хвърли му поглед през рамо.
- Мисля, че да.
- Значи сме добре.

Минаха покрай няколко стаи, подминаха кухнята, качиха се по едни стълби и като че ли разполагаха с достатъчно пространство за търсене, без в тях да се блъскат много хора. Повечето други ученици бяха по часовете, та коридорите бяха сравнително спокойни. Яна нахълта през първата открехната врата, която ѝ се изпречи и се огледа, стиснала пръчката си в ръка така, както по мъгълските филми си държаха пистолетите.

Оказа се килер, в който освен няколко стари метли и дузина паяци, едва ли имаше нещо друго, което си заслужаваше вниманието.

- Ако беше душко, къде би отишъл? – един от паяците се спусна над главата ѝ и тя го побутна с досада.
- Някъде, където има лъскави неща.
- Ъхъ. Давай да потърсим такова място. Правило ли ти е впечатление, че косите на вийлите блестят като злато?

Усмивката ѝ беше като на Чешърския котарак и обещаваше душковците да си намерят нещо много лъскаво, стига да зависеше от нея по какъвто и да било начин.

И
@Геновева Самарджиева


Седеше в креслото пред една от камините в общата стая и разглеждаше учебната програма. С радост установи, че първият предмет за деня и изобщо за него като ученик в "Мунгав" е Грижа за магическите създания. Тео обичаше животните и не ги делеше на магически или не, за него всички бяха еднакво ценни.
Сега оставаше въпроса къде се провеждат занятията - на закрито или някъде в двора. Защото, ако беше второтото, младежът не знаеше как да стигне дотам.
Изведнъж усети топъл полъх иззад врата си и се обърна рязко за да види, че към програмата в ръцете му наднича някакво непознато момиче, видимо по - малко на години от него,

-Мога ли да ти помогна с нещо? - попита с благ тон. Почти бе сигурен, че девойката е около възрастта на Даниел и някак покровителят у него се обади.
- Виждам, че трябва след малко да си навън, ако не искаш да закъснееш за час. Ти си новият, нали?
За млада дама разговаряща с непознат му се стори твърде безцеремонна.  А и  тя беше вторият човек, който го пита дали той е новопристигналият, сякаш новината за преместен ученик беше водеща в списание "Мунгавски клюки" и всички прочели новия брой.
- Аз съм, да. Тео, приятно ми е - усмихна й се и подаде ръка. Момичето я разтресе все едно от това зависи живота й:
- А аз съм Геновева Самарджиева. И на мен ми е приятно! - почти официалното й представяне му направи впечатление, но реши да не разпитва много, за да не изглежда нахален. Макар че едва ли тя щеше да го отчете, при положение, че не се притесняваше да надзърта зад непознати хора.
-Е, Геновева, знаеш ли как да стигна до урока си? Не искам да оставям лошо впечатление у преподавателите още от първия ден.
Девойката кимна и започна ентусиазирано да му обяснява откъде трябва да мине, през какви стълбища да поеме и по какви коридори да свие. Някои насоки разбра, други не толкова и по лицето му се изписа тъжно изражение. Даваше си сметка, че шансовете да се появи навреме са почти нищожни, за което обвини себе си задето не си е направил труда да изиска карта на замъка за ориентир. В "Хогуортс" беше лесно - познаваше замъка като петте си пръста(поне така си мислеше) и разстоянията от точка А до точка Б му се струваха нищожни. Като че ли прочела мислите му, любопитната първокурсничка предложи да го ескортира, което на Тео се стори необичайно, тъй като вероятно и тя имаше занимания и едва ли й се губеше време да ориентира новобранци.


- Много мило от твоя страна. Ама да не те задържам? Не бих искал да ти се карат заради мен.
-Урокът ни е общ, спокойно.
-Тогава защо си прави труда да ми обясняваш?
-Защото е забавно!

@Яна Вълканова 




Беше му правило впечатление, да. Обаче изобщо нямаше желание да се среща с вийли, ако душковците  бяха решили, че искат косите на надзорниците им – халал да са им.  Бяха си достатъчно големи жени, за да се справят и сами. Но запази тези си мисли за себе си, след рязката промяна на страна на Илиян, не се знаеше на кого може да има доверие, затова избягваше темата с хора, които не познаваше достатъчно добре.  Всъщност и с познати се стараеше да не я обсъжда, за да не навлече неприятности на някого.
 
А за Яна пък съвсем си нямаше представа дали може да говори или не.
-  Предлагаш да ги ползваме като примамка или просто се чудиш каква козметика използват? -  повдигна въпросително вежда в опит да „опипа почвата”  със севернячката. -  Ако  е първото, не съм сигурен, че някоя от тях  би си дала косата за каузата ни -  а той не бе готов да скалпира някоя жена, просто защото го е заточила в крепостта и му е наложила варварски режим, дори това да му гарантираше залавянето на душко и спокойствие за цялото училище.
-  Е, те си падат разни косми при ресане, по стотина на ден, при хората поне де… -  рядко споменаван факт бе, че вийлите не са точно хора, но май никой не се бе заел да проучва чак в такива подробности разликите и приликите между двата вида. Ето ниша за изява на някой специалист по същества, ако вийлите изобщо се съгласяха на подобно нещо.
-  В залата с Трофеите? -  внезапно му проблесна мисълта и той я улови като същински душко, което също не му се случваше особено често.
-  Е, вероятно и там, зависи къде реша̀т да си рѐшат косите -  продължи в предишната посока на мисълта му Яна, докато крачеха без определена посока  през поредния коридор, едва ли не в очакване някое от съществата да изскочи на пътя им и само да се пъхне в торбата.
- Не, не -  зае се да поправя създалото се недоразумение червенокосия. -  Там има лъскави неща, които бих пожелал, ако съм душко -  макар че изобщо не разбираше манията към лъскавото.
-  Или в кухнята…
- Е, не ми се иска да мисля, че си решат косите там… -  сбърчи нос художникът, но не му се беше случвало да намира косъм в храната до сега.
- Не, не! Има лъскави неща, прибори, бокали, съдове…
-  Добре, отиваме натам.
- Там като кухнята или като трофейната зала?

@Геновева Самарджиева

Разкрилата се пред него сграда му се стори безкрайна, а когато премина през това, което вероятно бе нейният праг видя също толкова зали. Чудеше се какво ли се криеше в тях, ала новата му приятелка почти нахално го хвана за ръка и го избута в едно от първите помещения, които видяха. Там ги посрещна заоблена и усмихната до уши жена, явно преподавателката, и тя отдели специално внимание на Тео. Първо заяви колко е радостна да го види и да се запознаят, после пък го поразпита от какво семейство е, къде живее. Не знаеше дали това се дължи на прекомерна любо знателност или влизаше в задълженията на професорите да предразполагат новите ученици. Ако разчиташе на опита си, би заложил на първото.

- Еднорог ли? Страхотно! - бе чел за тях, но никога не беше виждал техен представител на живо. Знаеше, че трудно се намират поради чувството им за самосъхранение и набези на недоброжелатели са ги принудили да се крият по - усърдно през последните години.
Докато се усети покрай него и първокурсничката мина някакъв прегърбен старец, който Тео неволно загледа. Въпросният господин отвърна на погледа и измърмори нещо под носа си, а момчето се зачуди дали е насочено към него или този човек има някакъв проблем.
-Това е дядо Ставри. Малко е странен и все е сърдит, ама не му обръщаме внимание - гордо заяви Вея, сякаш току - що е споделила някаква съкровена тайна на новото си другарче. Теохар обаче изгаряше от желание да заговори старчето и изтича до него въпреки опитите на Геновева да го издърпа към себе си и предупреждението да не си навлича неприятности.
- Извинете. - и нищо -ЕХО! Извинете, аз съм Тео и...
- Нито ме интересува кой си, нито ме интересува за какво си дошъл. Омръзна ми от вас, пъплещи и неуважаващи природата дечурлига! - уау. Неприязанта струеше от дядо Ставри и Тео разбра защо беше увещаван да не го заговаря.
Върна се обратно при Геновева, а тя го гледаше укорително и цъкаше демонстративно. Ама какъв му е проблемът на това дете?

- Аз ти казах да не се опитваш, ама защо да ме слушаш. Не е като да съм тук по - дълго време.
- Да се съсредоточим върху урока, става ли?
Двамата замълчха за да чуят какви ще са указанията на професор Меврудиева. През това време Тео подхвърляше скришни погледи към дядо Ставри, който бавно се тътреше към отсрещното помещение. Не знаеше каква му е историята и защо се държа така с някой, който вижда за първи път и нищо не му е направил, но щеше да разбере и да му покаже, че Теохар нито има намерение да унищожава каквато и да било природа, нито пък да му пречи да си върши работата. А и щом го държаха още в "Мунгав" значи имаше причина. Вероятно си вършеше работата добре, каквато и да бе тя.
- Значи трябва да се погрижим за болен еднорог. Милото същество...А ти обичаш ли животни? - явно Вея бе чула каквото й трябва за заданието и отново се върна към проучването на своя нов съдомник.
- Напълно. Имаме си куче вкъщи, а понякога прибираме ранени животни от планината и ги лекуваме, ако можем. А, и още нещо - за твое голямо разочаровние бях в Рейвънклоу.

@Вихрен Вокил

- Да – рече Яна.
- Ама аз попитах кое от двете?
- И двете. Кухнята ни е по път, дай да минем първо през нея.

По-рано я бяха подминали, но това не пречеше сега да се върнат, пък и нямаха други идеи поне за момента. Това не отне много време, тъй като както вече казах, коридорите бяха сравнително пусти в момента. Лея Пепа както винаги си месеше хляб и им се усмихна, отдръпвайки се, за да ги пусне да преминат.
Вътре ухаеше на готвено, на хляб, на някакъв десерт... всичко едновременно и стомахът на Яна измръжа одобрително, което се чу доста ясно в тишината, настъпила при влизането им. Приказките на вийлите секнаха и очите им се обърнаха към пристъпващите в кухнята ученици. Не изглеждаха очаровани, но това не беше нещо ново. Чуваше се само тракането на ножове по дървени дъски, докато сами режеха зеленчуци, бълбукането на вряща вода и свиренето на чайник, което най-много се набиваше на ухо.

- Какви ги вършите? – обади се една от вийлите и застана на Ф.
- Търсим душковци – побърза да каже Яна и вдигна ръце, сякаш за да демонстрира, че не е въоражена.
- Професор Маврудиева иска да намерим избягали... – започна Вокил, но бе прекъснат от друга жена.
- Плъхове! Ей толкова големи пущини – ръцете ѝ показаха размер, който би вървял повече на „уловената” от някой разбирач риба, но както и да е – Там! – и посочи едно от помещенията.

Яна и Вихрен си размениха погледи, след което се запътиха към въпросното помещение. Изглежда тук се държаха повечето прибори и посуда, та не бе чудно, че „плъховете” се бяха намърдали. На пръв поглед нямаше нищо, което да индикира присъствието на каквото и да е животно, но ако човек се заслушаше, можеше да долови някакво шумолене, което не бе точно типично в такава стая. Идваше от различни места, но като че ли под една от масите някой се мъчеше.

Вълканова приклекна и веднага видя причинителя на този шум, забелязвайки душкото, който се опитваше да набута една лъскава паничка в торбата на коремчето си. Определено не му се получаваше и животинката сумтеше недоволно. Все още не ги беше забелязал и момичето реши да се възползва от това, хвърляйки се напред, при което се просна по корем на земята и влезе наполовина под масата. Задницата ѝ остана откъм Вихрен и в този момент Яна бе много доволна, че носи панталон, а не пола, защото съученик да ѝ види гащите не бе сред мечтите ѝ.

- Пипнах те! – извика победоносно и побърза да се измъкне заднешком, при което удари главата си в масата – Уф!