Уроци по Вълшебство

- Нокс! - провикна се проф. Раев и след миг всички факли в подземния коридор угаснаха, оставяйки след себе си непрогледна тъмница.
Ясен наостри уши. Все още никой от другите четирима не беше издал какъвто и да е звук. Намираше се в малка килия със свои съученици първокурсници и задачата им беше да намерят пътя навън. Ясен беше посещавал два пъти стая на загадките преди и това му се стори много подобно. Някой замахна с пръчката си и разсече въздуха:
- Лумос!
Нищо не се случи.
- Лумос! - повтори отново Милена.
Ясен зачака, но килията им си остана все така тъмна. Милена беше най-любознателната ученичка в курса им. Дребна, прегърбена в раменете, имаше къса коса и пъпчиво лице, което често скриваше зад широки шалове. Всеки път щом се разминеха по коридорите, Ясен я виждаше да държи най-малко една книга в омазаните си с мастило пръсти.
- Лумос! - започнаха и останалите му съученици. - Лумос!...Лумос!
Навсякъде около него свистяха пръчки, а двете срички на заклинанието се застъпваха в главозамайваща какофония. Внезапно от единия ъгъл блесна светлинка и Ясен улови кадъра на дребно пъпчиво лице, преди то пак да изчезне в тъмното. Всички се смълчаха.
- Ще пробвам пак - каза Милена. - Лумос!
И този път тя имаше успех. На върха на магическата ѝ пръчка се образува дребно топче светлина, което бързо започна да се смалява и отново изчезна.
- Лумос! - реши да пробва и Ясен. Получи се същото като при Милена и тогава до ума му дойде една идея. - Хей, слушайте! Хайде да застанем един до друг, пръчка до пръчка. В момента, в който заклинанието на единия тръгне угасва, поема следващият. Така ще можем да осветим нещо без прекъсване.
След малко слепи опипвания и две настъпени обувки групата успя да се сгъчка рамо до рамо. Започнаха да се редуват. Идеята работеше страхотно, защото макар и слаба, постоянната светлина беше достатъчна, за да им даде груба ориентация в стаята. Всъщност задачата беше с елементарна трудност, тъй като в килията се намираха само легло, мивка и малко бюро със стол. Взеха решението да проверят първо всички чекмеджета на бюрото. Оказаха се пълни с изрезки от вестници, като статиите носеха заглавия от рода на: "10 билкови отвари за спокоен сън", "Вълшебник откри как да покани свои приятели в съня си", "Коварно отмъщение: мъж сложил грахче под дюшека на бившата си и го урочасал"
Ясен веднага се досети и искаше да даде шанс на останалите също да го помислят, ала Милена нямаше такива намерения:
- Леглото! Трябва да видим какво има под матрака.
Ясен и Асен си кимнаха и тръгнаха към двата края на леглото.
- ААа, чакайте! - спря ги Милена. - Ние сме в час по вълшебство все пак. Трябва да си служим с магия. Ъ-кхъм, уингардиум левиоса!
Когато групата отново се събра рамо до рамо и освети откритото дъно на леглото, насреща им заблестя малък сребрист ключ.
- Ооо, дано господин Раев се гордее! - каза Милена, грабна ключа и с бързи крачки се отправи към катинара, който стърчеше пред решетката на тяхната килия.
Ясен не беше сигурен, дали тя имаше предвид да се гордее с тях...или само с нея.
- Лумос!
От пръчката ѝ грейна светлина и този път заклинанието ѝ се получи перфектно, тъй като светещото кълбце запази размерите си. Пъхна ключа в ключалката, механизмът щракна и вратата на килията се отвори. Господин Раев седеше на малка масичка в дъното на коридора и се беше зачел в една дебела книга, а на няколко крачки до него стоеше стройна вийла, която си пилеше ноктите.
- Господин Раеееев! - Милена почти тичаше към него. - Ето, катинара! Успях да го сваля.
Ясен си пое дълбоко въздух, споглеждайки се многозначително с останалите си съученици.
- А, браво на вас! - поздрави ги учителят, надигайки глава от четивото си. - Заповядайте, качете се горе в класната стая. Оставил съм на бюрото голяма кутия с маслени бисквитки. Заслужавате да се почерпите!

Симо почука притеснено на вратата. Отвътре се разнесе познатото "влез" и момчето отвори вратата на подземната стая. Раев беше седнал на бюрото си в дъното на стаята и четеше нещо от близко разстояние. Симо съумя да прецени, че не бе в най-добро настроение, в каквото обикновено изглеждаше в клас, но така или иначе вече бе дошъл в извънучебно време. Неделя на късна есен се четеше по омагьосаните прозорци, през които се процеждаше светлина към стаята.
 - Какво те води при мен, Манев? - професорът побърза да остави парчето пергамент на масата от тъмно дърво и се усмихна неуверено.
 - Професоре, всъщност... исках да поговоря с Вас за нещо. И да Ви помоля за помощ.
 - Слушам те. - Раев намести очилата на носа си.
 Симо прочисти гърлото си. Щеше да го кара по същество.
 - Чувствам се недостатъчно подготвен по вълшебство и се чудех дали не можете да ми помогнете с малко допълнителни уроци.
 Раев въздъхна и стана. Момчето разчете това като лош знак и побърза да добави:
 - Мога да Ви платя, аз... готов съм на всичко.
 Раев седна на пейката срещу него и го погледна с някаква чудата нотка добро.
 - Спокойно, за никакви галеони да не става въпрос. Какво те тревожи?
 - Материалът от миналата година ми е малко мъгляв, имах някои притеснения през годината и обръщах по-малко внимание... - виновно каза Симо, но се съвзе и продължи - Няколко заклинания, най-важните. С тези вийли - тук снижи глас - ...вече не се търпи, професоре. Не искам да се чувствам беззащитен.
 - Ти си един невероятен магьосник, Манев - Раев се усмихна - не знам как ти е хрумнало това, че си беззащитен.
 Погледът на професора обаче витаеше някъде назад. Симо усети тревожността в последните му думи.
 - Добре, нека да изпробваме това, изправи се. 
 Тъмнокосият седмокурсник стана от пейката и Раев се магипортира до него, за да не заобикаля огромната маса. Той обаче се спря за миг.
 - Нека бъде нашата тайна, Манев.
 - Ще бъде, професоре. - Симо кимна съживен.

***

 - Асендио!
 Краката на Симо се отлепиха от заедно и той се изтреля два метра и малко над земята. Таванът беше още доста високо над него.
 - Дай пак! По-плавни движения на пръчката, можеш да си позволиш и повече размах - все пак летиш! - Раев плесна с ръце. Симо слезе на земята. Вече поне не падаше на задника си.
 - АСЕНДИО!
 Пет метра, някъде толкова. Не беше достатъчно. Той не беше достатъчен. 
 Симо махна с ръце и се приземи тежко на дървения под.
 - ПАК! - викът обаче не принадлежеше на Раев. Той излезе от устата на разрошения Симо. - АСЕНДИО!
 Това е. Момчето се изстреля на десетина метра над земята. 
 Таванът не беше близо.
 Но беше по-близо.
 - Добра работа, Симо! - Раев потупа момчето по рамото. - Утре ще продължим.
 Тези думи предизвикаха експлозия в Симо, но той опита да сдържи радостта си.
 Време беше за действие срещу потисниците. Той вече действаше.

Часовникът удари пет следобед. Отново същата врата. Същото почукване. Същото "влез". Този път обаче ръката на Симо почука по-убедително, а гласът отвътре бе доста по-бодър от вчера.
 - Добър ден, професоре!
 - Добър да е, Манев, сядай.
 Момчето седна на дългата пейка, успоредна на още по-дългата маса. От устата му почти се изплъзна въпросът "какво ще правим днес", но реши, че нетърпението е порок и впери поглед към изражението на Раев, който все така четеше нещо. Слава на Мерлин, той приключи заниманието си бързо и вдигна глава към седмокурсника. 
 - Манев... Манев, Манев, Манев - професорът въздъхна и стана от стола си. Продължи едва когато седна до момчето.
 - Мислих си какво мога да ти покажа, но установих, че... ти вече си виждал достатъчно. Все пак си седми курс, доколкото си спомням премина изпитите повече от отлично.
 Симо не знаеше какво да си мисли в този момент.
 - И ми хрумна друго. Но преди това искам да ми отговориш на един много важен въпрос, момко.
 - Само кажете, професоре. 
 - Защо се страхуваш, че не си подготвен за магическия свят? И по-точно - от кого?
 Манев изправи гръб. 
 - Бях на фестивала, професоре. Видях какво се случи. След това чух разни неща. Не знам кой стои зад това, но не мисля, че назначаването на вийлите тук е съвпадение...
 Раев му направи знак да понижи глас и хвана рамото му.
 - Симо.
 Учител да го нарече по име. Предишният ден си беше помислил, че му се е сторило.
 - "Мунгав" няма ученик, който да не е подготвен за каквото ще става. Да, наистина са нестабилни времена за обществото ни, но ще те помоля - моля те, спри.
 - Професоре, да спра?
 - Просто не оставяй слуховете и събитията да ти влияят. Виждам, че си напрегнат, но те уверявам, че всичко ще бъде наред.
 Последната дума, Симо усети, се изплъзна малко по-трудно от устата на Раев. Но беше съгласен. Трябваше да се примири. 
 Раев щракна с пръсти и ъгъла на стаята едно от старите тренировъчни чучела се придвижи напред.
 - Покажи ми какво можеш.
 ***
 - Левиосо!
 Летящо чучело.
 - Инсендио! 
 Опърлено чучело.
 - Левикорпус!
 Висящо чучело.
 - Бомбарда!
 Раздробено чучело.
 - Виждаш ли, Манев? Репаро! - Раев пристъпи напред. Часовникът му вече показваше шест. Той махна с пръчка и останките от чучелото се вдигнаха от прашния дървен под и отново оформиха познатата фигура. 
 - Справяш се, даже предвид колко си жесток в други обстоятелства бих те попитал дали чучелото не ти е направило нещо. 
 Симо се усмихна. Половин час предимно огнени заклинания, а мантията му не беше обгорена ни най-малко. Беше му по-спокойно, трябваше да признае.
 - Утре пак? - попита професорът със засмян зад очилата поглед.
 - Не, професоре. Мисля, че ще се справя.
 Раев изглеждаше щастлив от отговора.
 - В такъв случай ще се видим в утрешния час.
 Симо никога не си помнеше графика и се сепна за момент. Двамата се засмяха. 
 А докато затваряше вратата на стаята зад себе си, гласът на Раев се подаде иззад нея.
 - Манев, само за секунда!
 Тъмнокосият седмокурсник влезе обратно до вратата.
 - Искаше да станеш аврор, нали?
 Симо кимна.
 - В такъв случай Министерството ще има късмет с един много опитен кадър.
 Манев се усмихна, благодари и излезе.
 В този момент той чувстваше, че може да мести планини с поглед. И му беше хубаво.