Мрак.
Тишина.
Леко шумолене от фонтана в центъра на стаята.
В последните дни това й беше любимото убежище. Далеч от всички. Никой не идваше насам напоследък. Повечето ученици бяха или твърде заети, или твърде стресирани да идват насам.
Особено с целите, с които обикновено го правеха.
Беше най-близкото до гора, до което можеше да се добере.
Въздъхна.
Не беше същото.
Дърветата бяха илюзия, усещаше липсата им. Беше събрала купчина листа на която да се просне на земята, но не бяха съвсем там. Не шумоляха като истински. Нямаха хрупкавостта на истински листа.
Обикновено мястото помагаше.
Не и днес.
Със затворени очи, не правеше разлика между Оазиса и която и да е друга стая в училището. Легнала на земята сред "дърветата" беше достатъчно добре скрита. Може би трябваше да отиде в Оранжерията, но пък там сигурно щеше да има хора.
Стараеше се да не се забърква в неприятности.
Както я помоли Исмаил.
И същевременно да поддържа "новия имидж".
Иначе щеше да е твърде странно, ако се кротнеше толкова рязко. Пък и още сканираше вийлите. Четири от новите изглеждаха против. Седем от старите, е имаше и много неутрални.
Но само седем.
Стори й се, че чу жужене на пчела.
Открехване на врата. Стъпки.
Избърса набързо сълзите си с ръкав. Всеки път като се замислеше за гората тръгваха сами. Дори да не й беше тъжно.
Тук нямаше цветя. Защо би имало пчели?
- Ис?
Стъпките, сякаш търсеха нещо. Когато гласът й се разнесе, макар и плах, сякаш тършуването спря и се насочи право към нея.