Общата стая на дом „Северен вятър“

Писна й да гледа нещастните лица на съдомниците си.


Със всяка седмица ставаха все по-изтощени и по-изтощени. Занятията по-трудни и по-натоварващи.
Глупавият режим ги точеше и не им бяха останала и капчица шастие. 
Може би като дойдеше първия сняг, щяха да живнат. Кой не обичаше да се въргаля в пухкавата белота и да се пързаля по леда?

Но дали щяха да издържат до тогава?

Дори Ясен, толкова мил и добродушен беше почнал да се стоварва в креслата като сак с картофи. Позитивността на Арина, също се пропукваше и на Люба дори й се стори, че веднъж я чу да псува. Не на ягоди!

Не тази нямаше да я бъде.

Оказа се доста лесно да... преокраси общата стая.
Да, наложи се да се измъкне от надзора и да изчака стаята да е празна. 
Което значеше, че трябва да изчака всички да заспят.
Да, после се чувстваше като дроб.
Да, ако я хванеха щеше да си изяде най-голямото наказание. До сега.
Но пък стана толкова яко!

Ледено кралство.

Целия под, включително и на спалните, беше заледен с перфектна дебела кора - чудна за пързаляне. Чак ледените пързалки в София можеха да завидят. От тавана се спускаха ледени висулки, някои от които се сливаха със пода! Прозорците, въпреки топлата есен, стояха заскрежени. А тук таме сякаш се сипеше лек снежец без да натрупва.
Даже успя да направи снежен човек в ъгъла.

После тихо и кротко се изниза от общото пространство и се върна бързо, бързо в леглото преди да я забележат.

Но пък на сутринта всичко си заслужаваше.



пп. по някаква причина (може би самият Мунгав е решил така) нито вийлите, нито учителите не успяват да премахнат леденото царство цяла година!
ппп евента стартира октомври (02.10) ин гейм

Ясен беше откъснат от блажения си сън досущ както свирепа вълчица би откъснала със зъби главата на невинно зайче. Вътрешно прецени, че проблемът му беше дори по-голям. Вълчиците бяха цяла глутница и виеха дивашки, сякаш за пръв път в живота си са видели на небето луна.
- Офф. Пак женските...- изпуфтя той в тъмницата на момчешката спалня, издърпа възглавницата изпод врата си и я тупна върху ухо.
- Не се търпи, бе! - изръмжа Еньо.
- Да ги *** в драмата - обади се Кочо.
Последваха още по-цветущи реплики, но нека се престорим, че трикът с възглавницата попречи на Ясен да ги чуе. Виенето на вълчиците не спря, ала Ясен се чувстваше тооолкова уморен, че пак се унесе. Събуди се часове по-късно в шок, че закъснява за часовете. Запокити завивката на другия край на леглото и с едно чевръсто движение скочи на крака, приземявайки се с точност в пантофите си. Чак тогава го осени. Беше събота и днес нямаха занятия.
Взе си душ и се облече. Направи му впечатление, че от общото помещение се разнасяше нетипично голяма глъчка. Явно драмата от нощес беше ескалирала. Усмихна се доволно. Значи сега оставаше само да се нацупят една на друга и да спрат да си говорят и следващата нощ се очертаваше тиха и спокойна.
Комбинацията от къркорещ корем и леко любопитство мотивира Ясен да подаде носле навън от момчешката спалня и не трая дори пет секунди, преди нослето му да се вкочани. Общата им зала се бе превърнала в нещо като - ами, като дълго неразмразяван фризер. Целият под бе в лед, а от тавана висяха дебели като боен рог висулки. Дори и меките зелени фотьойлчета се бяха покрили с буци замръзнала вода. Някой профуча с бясна скорост покрай носа му и направи завъртане на кънките си. От дъното на залата пък се разнасяше дрезгав мъжки глас, съмнително наподобяващ този на един седмокурсник.
- Тя не може да обиИича, не познава лююбовта! Като ледена кралица вледенява те в страстта. Ледена кралица, ледена кралицааААааАА...
Смях, тръпка и закачки. Ясен грейна в широка усмивка. Изпита мощното желание да се включи в купона и то на мига.

Яна седеше в час по Вълшебство и отчаяно се опитваше да си спомни какво заклинание трябваше да направи. По някакво странно стечение на обстоятелствата, около нея нямаше жива душа, която да помоли за помощ. Пред нея имаше голяма водна жаба, която я гледаше втренчено. Е, предполагаше се, че я гледа, защото нали знаете как са разположени очите на жабите... не си сигурен кое кога точно е обърнато към теб. Та, гледаше я жабата и от време на време квакаше оглушително, а Яна не можеше и не можеше да си спомни какво се очакваше от нея на този етап. Беше безумно и някак нереално... Най-вече, когато жабата решително отвори уста и заяви:

- ТРЯБВАТ МИ КЪНКИ - доста силничко като за жаба, трябваше да ѝ се признае.
- Макак така ти трябват кънки, къде ще си ги сложиш? Или искаш да влезеш в някоя от тях и просто... Чакай малко! Защо си говоря с жаба?
- Чудех се кога ще попиташ - напук на всякаква логика продължи земноводното.
- Сънувам, нали? - нямаше друго обяснение просто...
- Ако ти е удобно.

Не беше. Беше седнала на нещо бодливо, което се забиваше в едното ѝ бедро като... като ноктите на някакво животно? Размести се, от което като че ли ноктите се забиха още повече в нея. Абе какво ставаше тука?

- Чедър - примлясна жабата.
- Сега пък от къде да ти търся чедър! - тросна се Яна и цялата се ядоса.

И се събуди.

Ноктите на Чедър продължаваха да се забиват в нея. Явно това я беше събудило в крайна сметка и толкова по-добре, че започваше да се чувства като Алиса в Страната на Чудесата, ама без поуките, които човек може да си извади.

- Чедър, гад мръсна, престани да ме драскаш!

Яна се завъртя, омота се в одеялото и тупна на земята до леглото си. Господи, колко студени започваха да стават подовете сутрин, почти като... лед? Да не би да беше заспала отново някак си? Ако това беше от онези сънища, които преминаваха един в друг, определено нямаше повече смисъл от предишния... Изкиха се мощно. Неп. Будна беше. Скочи на крака толкова пъргаво, колкото позволяваше ситуацията, а то не беше много. За малко да се стовари отново на земята, но някак успя да запази равновесие. нахлузи пантофи на краката си и както беше омотана в одеяло тръгна към общото помещение. Там завари сцена от коледна картичка или поне така изглеждаше. Чакай, нали не беше спала до Коледа?

Нещо за ледена кралица.

- Елза? - попита сънено Яна.
- Яна?
- Арина? Какво става?
- Веселбаааа! - провикна се някой.
- Не съм убедена, че съм се събудила...

На нослето ѝ кацна снежинка. От някъде се чу "Тихо се сипе...".

-... още пет минути, Арииии


Тъкмо си беше легнала. Или така й се струваше. След всяко разтърсване от червенокосата, Сънчо я връщаше със замах в страната на сънищата.
Душата й спеше още.

- Трябват ми кънки! СЕГА!
- Ми трансфигурирай си ма - вътрешно обаче се подсмихна. Вече чуваше глъчката и писъците на щастие от общата зала. Днес сигурно щеше да проспи няколко урока и щеше да яде много бой в Слънчевия коридор.... но само за смеха си заслужаваше.

- Любаааа! Ставай да видиш какво става!

- Давайте преди вийлите да го разкарат!


Ари теглеше Люба за ръката, докато дребното момиче още търкаше очи. 
Влачеше като зомби пингвин.
Да, нямаше да има съм за нея днес.. или до края на седмицата, ако съдеше по хаоса в общата стая. Като най-накрая успя да фокусира погледа си, се ухили. 
Мисията възможна!


- Можем ли да съберем достатъчно сняг за бой?


Пляс.

Изглежда можеха.

Тъкмо докато един първокурсник задаваше въпроса малка снежна топка му се заби в лицето.

- КЪДЕ СА МИ КЪНКИТЕ!!!!

- Пробвай... - прозявка - Пробвай с Глисео на обувките. Така двете гладки повърхности няма да имат сцепление и ше се пързалят...


- КОЙ НАПРАВИ ТОВА!- вийлата надзорник се опита да се разпищи по децата. Изглежда с дружката си не успяваха да се справят с щастливите деца и търсиха някой на който да лепнат обвинение.

Още пет минути, мамо ...

Още пет минути да им се порадва и ще си вземе наказанието.

- То така си беше...
- Който го е направил, веднага да си признае, иначе ще има последствия!

Никой не обърна внимание на заплахата, бяха прекалено заети да се радват. Някои се пързаляха по леда както си бяха с пантофите, други ги омагьосваха да се превръщат в кънки и се носеха далеч по-грациозно по заледената повърхност. Вийлите от своя страна се опитваха да разтурят каквото заклинание бе омагьосало общата стая, но за сега удряха на камък. По-скоро на лед. По иначе перфектните им лица се образуваха неприятни червени петна, което само показваше, че дори техните сили можеха да пръцнат пред нещо.

Нека им е.

Яна се върна в стаята, за да си облече по-подходящи дрехи от пижама и одеяло, пързаляйки се на всяка крачка. Напъха се набързо в тях, след което приложи Глисео на обувките си. Така вече беше друго, нищо че не бе сигурна доколко я бива на кънки. Сега ѝ се отдаваше възможност да разбере, при това напълно безплатно. Не се знаеше до кога помещенията ще бъдат в това състояние, та трябваше да се възползват максимално от тях. Ако знаеше, че не се очаква положението да се промени в скоро време, сигурно щеше да го кара по-кротко, но не знаеше. Вийлите също не знаеха, защото продължаваха да се опитват и от време на време подвикваха на някое дете, което преминеше твърде близо до тях.

- Хайде, Арина, Люба! - провикна се Вълканова, докато се плъзгаше покрай тях - Хайде на влакче!

Някакво щастливо настроение я беше заразило и сега, когато вече се беше събудила и гледаше киселите физиономии на вийлите и веселите лица на съдомниците си, нещо я караше да се чувства лека като перце и склонна към умерени лудости. Почти в нормалното си състояние значи. А това нещо трябваше да е подранилата Коледа и смехът, който я заливаше отвсякъде.

- Влакчее!

Хаоса на сутринта се превръщаше със леден устрем, като на пързалка, към щастие и смях. Люба побърза да си омагьоса и собствените пухкави пантофи и да се пробва да се хване за заформящата се върволичка.

Уви.

Не прецени нито засилка, нито пътя - да хвана се за Арина, но бидейки с по-ниска точка на тежестта, успя да я изсули. Което доведе и до верижна реакция. 
Първо Ари загуби баланс и се подпря на Люба.
От което по-малкото момиче загуби баланс и се изсули по задник... разбира се понасяйки червенокосата със себе си.
Която на свой ред, в падането си подсече краката на водачката на влака - Яна.
И после новата хоризонтална хърволица - Люба, в чийто скут бе паднала Арина и я задушаваше с косата си, между чиито крака като новородена газела бе изпружила крайници Яна и ги размахваше театрално - сякаш това ще спре устрема.
Та това кълбо крайници, коси и писъци се понесе из цялата обща стая помитайки всичко по пътя си. 

Дори вийлите не бяха пощадени - една от тях вече се беше лепнала като тюлен по гръб, а Господин Ягодка я ползваше като сноуборд докато се опитваше да си хапне коса.

- Аууу!
- ПОМОЩ!
- Вардаа!
- Гледай къде се пързаляш бе!
- Пази сеЕЕ.
- Какво по...

Ясен и още няколко момчета тъкмо излизаха от спалните сънени, когато хаоса от момичета, пухкави плюшени пантофи се вряза в тях и ги понесе във очарователната форма на влак... на дерайлирала влакова композиция.

Чували сте за вятър на филийки* вероятно, но със сигурност не сте виждали вятър на купчина. Северен вятър на купчина. Това, което бе се превърнало в нещо като спагетено чудовище, съставено от момичета, вече се сдоби и с момчета и всички дружно се плъзнаха по леда. Да кажем, че бе грациозно, пък като отидем друг път при офтамолог, ще го подсетим, че май е време за капки, дето разширяват зениците и изследване за скрит диоптър. М-да.

Тихо също не беше, защото вийлите крякаха, незасегнатите от лтп (леднотранспортно произшествие) се смееха, а спагетеното чудовище се опитваше да се разтури, преди някой култ да е запалил свещи и призовал. Всъщност задраскайте последното, може би смяната на обстановката щеше да им се отрази добре.

- Смея да твърдя, че никога не сме били толкова сплотени – щастливо се обади Яна от някъде.
- Махни си ръката от задника ми! – това беше някое момче, а съдейки по интонацията му, ръката принадлежеше на друго момче.
- И по-близки – вметна Люба и Арина се изсмя между тях.
- Само да се измъкна от тука и ще...
- Ясене, кака, недей да се цепиш от колектива.
- Другото изобщо няма нужда да го казваш, мисля, че достатъчно сме се нацепили.

Опитите за освобождаване бяха почти толкова смешни, колкото и стигането до това положение. Чуваха се неща като „Този крак не е твой, не го дърпай”, „Седнал си ми на ръката”, „Имам кофа ф уфтата” и някъде мноооого на заден фон нещо за наказания и килии, което всички игнорираха.  Все пак сега по-важното бе да се измъкнат невредими и с възможно най-много непокътнати момчешки приятелства.

- Ох, трябва по-често да правим това – Вълканова най-сетне успя да се измъкне и остана да седи на леда, въпреки студа.
- А, не, мерси – в един глас казаха няколко човека.
- Нямам предвид китайското Ж, а това... да се забавляваме.

Така натъртванията определено си заслужаваха.




______________________________
*Студ на кутийки, вятър на филийки.

Най-накрая имаше някаква структура в училището. Може би баща й щеше да е доволен от наложените мерки? А можеше и да е предложил въпросния учебен план. Нямаше как да знае, не й бяха казали нищо както обикновено. А щом не беше казал нищо допълнително, значи трябваше да продължи по установения ред.
Този на вийлите.
Всичко беше наред стига да следваш правилата, все пак. Ако не, си поемаш последствията. Не че Лилиян някога дори би помислила да направи такова нещо. Вътрешно примръзваше само при идеята.
Когато най накрая се измъкна от спалнята си, за да тръгне към уроците си, хаоса разразил се пред нея я ужаси. Това обясняваше глъчката откъм общата стая, тази година не бе чувала учениците си да се смеят така. Трябваше да се досети, че не вещае нищо добро.

Как си позволяваха такива неща?

Погледът й се стрелкаше притеснено между крещящите вийли и купчината хора на пода. В колко ли проблеми щяха да се натирят само заради това? Как така изобщо беше забавно, или пък смешно? Просто се правеха на глупаци и излагаха целия дом. Дано не накажеха всички покрай тях, не знаеше как трябва да обясни тази скандална ситуация на баща си.

- Веднага по уроците, всичките!

На четвъртокурсничката не й трябваше друга насока или повторение. Все пак часът по Отвари нямаше да чака нея, или който и да е от "щастливата" купчинка. Изниза се внимателно покрай стената и се промуши през картината вход.

- Искам да го направим пак!

Гласът на Орлова се чу преди да хлопне вратата след нея.
Наистина ли? Защо?

Хубаво си бе да си почине човек след безкраен ден. Да се излежаваш в леглото до пладне заради самият принцип си е направо мечта. Това някога бе плана и на самият Кочо. Нямаше търпение да си похърква кротко и спокойно докато не стане време за обяд и чак тогава с известни уговорки да си покаже носа изпод одеялото. Да ама не живееше сам, а това винаги се оказваше проблем. За негово нещастие, типовете с които делеше спално помещение започнаха да вдигат олелия твърде рано. На няколко пъти, Измирлиев ругаеше наврял лицето във възглавницата, но това не променяше нищо. Гадният шум продължаваше, че даже се и усилваше. Явно трябваше да стане и да види какво става. Надигна се с мъка и чешейки си кайсиите тръгна към общото помещение.

Още от вратата го лъхна студ и за миг съжали, че спи само по бельо, защото всичките му косми настръхнаха от студ. Значи нощеска докато е спал, пукнало е утро и всичко бе замръзнало, а де що има мома от неговият дом се забавляваше с пързалката. Определено само той липсваше и за да се попълни тази липса първо трябваше да се облече. Върна се набързо в спалното и се навлече с първите топли дрехи, които набара. Разбира се имаше и недоволни, някои друг зубрач и вийлите, но на никой не му пукаше. Първоначално Кочо се понесе върху леда с грацията на хипопотам, но след няколко падания успя да намери баланса. Вече спокоен се пързаляше, но му хрумна брилянтната идея за бой със снежни топки. Спря се за миг и започна малко по малко да прави снаряди за евентуалното сражение. За негово нещастие през това време останалите решиха, че е гениална идея да си играят на влакче. Така докато се водеха внезапно се подкосиха и „вагони“ и „локомотив“ се озоваха в една купчинка, като успяха да подкосят и Измирлиев, който се озова под доста тела. Бяха направо като картина на Пикасо. На една дупето й върху нечие лице, на друг краката върху някоя глава. Общо взето трудно можеше да се определи всички израстъци, които стърчаха на кого принадлежат. Най – лошото е, че се бяха оплели като пате в калчища и си им отне няколко минути докато успеят да се отделят един от друг. Ставайки имаше усещането, че цял леден блок се е намърдал в гащите му. Надигна се с мъка и с явно недоволство се обърна към своите съученици:

- Чия бе тая тъпа идея за влакчето? – Изрече яростно и продължаваше да се търка навсякъде...

- Моя! – гордо заяви Яна – Няма нужда да ми благодариш!
- За какво да ти благодаря? – сопна се Измирлиев.
- Вероятността скоро пак да има толкова момичета върху теб е доста малка! Даже изоб... Хей!

Прас! Снежната топка, която се заби в лицето ѝ, за малко да я събори пак на земята.

- Стига де, беше забавно, не бъди такъв Гринч!

Още една снежна топка, този път успя да приклекне и снарядът прехвърча над главата ѝ, забивайки се в стената зад нея.

Запази равновесие като по чудо и се оплези на Кочо, но чак когато се увери, че е с гръб към нея. Все пак и нейната смелост си имаше някакви граници, а в боевете със снежни топки се справяше почти толкова зле, колкото и във влакчетата по лед.

Чедър беше изприпкал от стаята и в момента се гонеха с Господин Ягодка по леда, което бе доста смешна гледка, понеже лапите им се пързаляха и от време на време взимаха странни завои. Въпреки характерната териториалност на котките, тези двамата като че ли се разбираха доста добре. Погледа ги известно време и им се посмя, после погледа вийлите, които се опитваха да се приведат във вид, който е повече като за пред хора и си оправяха косите. Всичките сили и заклинания, които се опитваха да приложат, за да развалят замръзналото кралство продължаваха да се провалят.

- Хе-хе – някак се бе озовала до една купчинка сняг и коленичи на земята, докато другите продължаваха да се замерват, пързалят и преструват на респектирани от вийлите.

Искаше да си направи снежен човек, все пак това бе златна възможност. Между другото си приготви и малко снежни топки, та ако избухне война да не е неподготвена. Нямаше как да направи гигантски човек, както ѝ се искаше, но можеше да работи с каквото предлагаше... ъъъ, стаята.

Два дълги женски косъма висяха в свободен вис от пръстите на дясната му ръка. Ясен ги държеше пред лицето си и наблюдаваше как дъхът му ги люшка насам-натам. Бяха с жълтеникав цвят като спагети. Арина му беше отправила кос поглед, Ясен забеляза това и бързо и ненадейно ги пусна да отлетят. По бузите му плъзна руменина.
Явно рефлексите от тренировките му по борба още си стояха на мястото. Бързо скокна отново на крака и гледаше ухилен как съдомниците му се справяха още с последиците от катастрофата. Отначало се беше уплашил, когато Яна го придърба на влакчето им, тъй като нямаше кънки, но и подтичвайки, пак се забавлява на макс.
- Искам да играем... - една снежна топка просвистя покрай главата му и се разпльока в лицето на Яна - ...хокей.
Смехът го сграбчи неконтролируемо. Цялото ѝ лице се беше забелило, само дебелите ѝ вежди стояха непокътнати като две черни врани кацнали върху снега. Ясен се сви в прикритие и продължи да се киска на пода. След малко бойните действия се укротиха и в стаята се образуваха различни групички по интереси. Неговата идея за хокей, за съжаление, не я бе чул никой.
Ясен забеляза, че Люба стоеше малко в страни от всички и гледаше усмихната в лицата им. Мисловно сякаш не беше тук. Стана му мило и реши да отиде при нея. Искаше да поговорят.
- Хей, Люба! - дръпна я леко за широкия ръкав на нощницата, за да я върне в реалността.
- А? - тя се отдръпна назад.
Имаше няколко неща, за които искаше да говори с нея, но сега нито едно от тях не му се стори подходящо. Погледът ѝ допълнително го смущаваше.
- Амии...Знаеш ли, всъщност исках да ти благодаря. Смисъл нали ме докара до училище. Нас с Юлий, де. Ако не беше ти, може бии...не знам, може би щях да имам някакви проблеми. Знаеш нали, че Велева са я уволнили - Ясен погледна тъжно към Люба. - Просто тогава бях много объркан и с това колело...съвсем ми изкара ангелите, ха-ха. Даже тука дето се прехапах още ме боли - Ясен се оплези сякаш за доказателство и смутено бързо прибра езика обратно в уста. - Все тая де. Искам да кажа...Благодаря ти!
Без да ѝ дава време за реакция, Ясен послуша инстинкта си, разтвори ръце и я прегърна.

- Пак заповядай! - гушна малкото момче обратно и го задържа в прегръдката - Догодина може да минем да те вземем с леля от ваше. С колата! Не се притеснявай. Да знаят къде си, пък ако имаш колело може да не си багаж следващия път!


Засмяха се заедно и Люба ги завъртя в плъзгане по леда. Всичко вървеше наред в кривия им пирует, докато не отнесоха поредната крещяща вийла. В тяхна защита тя просто седеше по средата на нищото и им изникна в гръб, и не се дръпна навреме, а просто им се развика.

В момента в който усети, в кой се сблъскаха, Люба бутна Ясен в друг куп нападали ученици и се разби в Кречеталото. Още преди да ударят двете земята момичето усети че я вдигат за краката.
Озова се заглушена и увиснала с главата надолу.
Леко се завъртя в провисването и само смигна на Ари и Яна като срещна погледите им.


- Достатъчно! Тази отива наказана ще има и още! - усиленият със Сонорос глас на зачервената вийла прокънтя в стаята - Кой го направи това? Веднага да каже или всичките ще спите в килиите месец!


Никой си нямаше и идея разбира се. Когато завъртането на Люба се върна към жената, момичето й се ухили и "вдигна" ръка. Или я увисна надолу.

Въпрос на гледна точка.

Е нямаше да остави целия дом да седи наказан. А и тя така или вече се беше уредила със спокойно преспиване. Нямаше и да я търсят за Слънчев коридор...
Всичко точно!

--2 седмици по-късно--

Ясен грейна в усмивка, щом погледна към краката си.
- Супер якооо!
Наведе се и започна да ги опипва. От скучните му училищни обувки нямаше и спомен, на тяхно място сега ръцете му докосваха чистак нови кънки за лед с блестящи стоманени ножове отдолу. Бяха черни на цвят, външния им профил красеше логото на Северен вятър, а от вътрешната им страна - пълно щастие няма, Ясен знаеше израза - бе нарисувана по една ягодка.
- Как са? - Арина прибра пръчката си в джоба и го изчака да направи няколко пързаляния.
- Малее! - беше се засилил прекалено много и насмалко не се заби в прага зад портрета на Йоан Страшни. - Много са удобни!
Успя да обърне криво-ляво курса, изтласка се и удари пет в разперената длан на съотборничката му по куидич. Оставаше им да направят още малко приготовления и първият домашен хокей мач в историята на Северен вятър можеше да започва. Ясен подейства хвърково заклинание върху един дълбок фотьйол и го разположи среднинно пред една от малките стени, след това направи това и с другия на срещуположната страна. Пусна ги да паднат с гърба към тавана, така че мястото за сядане между подлакътниците да образува импровизирана врата. Всички останали мебели бяха натрупани на купчина зад входа на общата им стая като мярка за сигурност срещу досадни вийли, тъй като вратата се отваряше навътре. Някой даже излезе преди това с перо от грифон и гъделичка толкова безмилостно и продължително Йоан Страшни, че старецът от портрета изпадна в несвяст. Играта можеше да започва.
Щяха да направят пробна врътка с по трима играчи на отбор. Шансът определи Ясен да си партнира с Яна и Еньо, а срещу тях заставаха Люба, Ари и Кочо. Разбраха се да играят пробно до три гола и ако играта се получеше гладко, щяха да направят истински мач с по шестима в отбор. На стълбищата към спалните се бяха скупчили останалите им съдомници, някои от тях все още се опитваха да си трансфигурират кънки, а другите просто си говореха шумно и се подхилкваха.
Шестимата играчи се наредиха на полето. Ясен си помисли, че отстрани сигурно изглеждат като в някоя объркана вийлска симулация. Все пак се бяха екипирали до петите с куидичните си неща и всеки държеше по една метла в ръка, стоейки по средата на превърната им в зимно царство обща стая. Рядка гледка. Ясен по обичай застана пред фотьойла(така де, вратата) и се подготви да я брани с цялата си чест и достойнство. Някой беше развъртял и дарил един противовес от телескопа си като заместител за шайба.
- СТАРТ! 
Ясен не разбра от къде дойде викът. Видя как Яна и Ари се стрелнаха към центъра на полето, замахвайки едновременно с метлите си. Шайбата бе заметена съвсем леко на страни, а двете момичета се сбълскаха гърди в гърди една с друга. Ясен фокусира цялото си внимание върху малкия кръг и ето че само секунда по-късно една метла го цапардоса отзад, запращайки го право към неговата врата.

Еньо нямаше шанс.
Последното което видя беше хищна усмивка на лицето на Люба.

Това което нито момчето, нито останалите от дома й още знаеха бе че Люба бе открила любим спорт. Това, което за тях щеше да е жизнено важна иформция бе, че този спорт беше американски футбол. Хокей още не хващаше. Ама по описанието на Ясен беше достатъчно близо за да знае, че и този щеше да й хареса.
Шайбата излетя.
Еняше я накъде, другите от отбора можеха да я подхванат.
Еньо... Еньо обаче го еняше че Люба е засилила към него. Много при това. Може да беше по-дребна и финна, но имаше нужната силата да отнесе момчето. И да нанесе някоя тежка телесна травма. Планинското колело и бияч позицията й си казваха думата.

- Люба фал! - Ясен спаси Хаджиконстантинов в последния момент
- Я пак?
- Аааа - първокурсникът се облещи като сърне пред камион - Фал е като се блъскаш в друг играч, който няма шайбата...
- Аааа, добре.

---

- Люба бе! Кочо е от нашия отбор, не го бий с метлата!
- Малко му е.

---

- Ае Ари, Кочо!
- Кво?
- Що не правите такива подавания на куидичния терен бе!
- Ти що не си гледаш работата?
- Люба! Стига би Кочо ма!

---

- Люба! Фал!
- Е стига деее! Шайбата беше в него!
- Да. Ама ти се опита да го обезглавиш със метлата!
- Нищо му няма!
- Еньо жив ли си?
- Ъгх - момчето беше разпльокано на пода на общата като морска звезда, но успя да надигне палец за потвърждение - Добре съм! Май...

- Опаааа, кви ги вършите? - Симо излезе от стаята си с прозявка. Беше събота и си бе поспал добре, съдейки по големия (замръзнал) часовник. който показваше единадесет. 
 - Хокей, идваййй! - Люба се ухили виновно, точно бе насинила бузата на Еньо и появата на дългокосия я бе хванала на местопрестъплението ѝ. "Лъч" просто нямаха шанс, докато тя беше бияч. Еньо махна с ръка. 
 - Отивам да си взема почивка... и може би торбичка с лед... и може би ограничителна заповед срещу Люба. - Еньо се плъзна към Симо, който измагьоса ледени остриета на подметките си и зае празното място. Май беше играл някога... но със сигурност е било преди да го приемат в "Мунгав". Правилата реши да учи в движение. 
 
- СТАРТ!
 
 Ари и Кочо застанаха от двете страни на Люба, която изби шайбата вдясно от Ясен и тръгна към импровизираната врата в края на Общата стая, но Симо още не знаеше, че момичето помиташе след себе си като румънски тир по "Хемус". Той ѝ пресече пътя в опит да гепи шайбата, но тя я изби встрани с як замах. Нейната собствена траектория обаче не се промени и двамата се претъркулиха по замръзналия под. Шайбата взе, че рикошира зад Яна и влезе във вратата с трясък. 
 Симо и Люба поохкаха за кратко, пък ги напуши на смях.
 - Айде, Манев, спиш още, ставайй!
 Станаха и заеха позиции наново.

***

 Симо подаде на Ясен, който като първокурсник беше по-дребен от останалите. Тайното оръжие. Замахна и вкара, преди Кочо да го пресрещне.
 Вик на неудобрение от Люба.


 - Идвам да пазя аз, морков! - изхили се Орлова, докато изместваше Кочо, който потъркваше рамото си.  
 - Ледена обща стая... за какво ли още можем да я ползваме? - попита Симо на глас, намествайки очилата си.