Балната зала

17 ноември
@Вихрен Вокил


Беше почти полунощ, когато двете фигури се появиха в коридора. Единственият източник на светлина идваше от върха на пръчката в ръката на момчето.
- Какво си намислила? - прошепна Вихрен, като следваше Ина. Тя бе хванала ръката му, вървеше леко пред него с лице към него. Което може би не бе много умно, защото не следеше пътя си. Но последната седмица бе прекосила този коридор поне три пъти, бе изкачвала тези стъпала... 
- Ще видиш! - беше решила да запази идеята си в тайна, чаровна усмивка се появи на лицето й. Нежно погали пръстите му с палеца си, а той я хвана преди да се бутне в едни рицарски доспехи. Да, ако това се бе случило плановете им щяха "леко" да се провалят.  И вместо да отидат там където отиваха, щяха да си спечелят билет към килиите. Трябваше да бъдат тихи, на учениците не им бе разрешено да са извън леглата си по това време. Нито преди, нито сега.
- Внимавай. - прошепна отново Вокил, като двамата просто останах гушнати, за няколко кратки минути, преди да продължат към своята дестинация.

Русокоската открехна вратата водеща към Балната зала, а вътре бе тихо и празно. За сега. 
Магическите свещи на златния полилей светнаха в момента в който те прекрачиха прага. Стаята грейна и разкри своята красота. Старинните предмети, цветните плочки, тежките завеси.
Вихрен първоначално изглеждаше леко объркан, а Ина пусна ръката му. Извади своята омагьосана чантичка в която побираше всичко от което имаше нужда и започна да вади неща. 
"Най-необходимото". В случая за тях това бяха - одеяло на което да се настанят, пособия за рисуване - моливи, бои, скицници, триножник дори, шоколад и бисквитки (последните две май по - скоро за нея).
- Малко съм объркан. - призна си той, но на лицето му имаше усмивка.
- Ще видиш след малко. По - малко от пет минути. - съвсем случайно преди дни бе попаднала на събитието, когато се връщаше от една среща с Арина. И беше разбрала, че всяка вечер в полунощ тази изоставена от магьосниците зала оживяваше. За него обаче все още бе мистерия защо вместо обичайното им гушкане в общата зала, придружено с разговори, рисуване или четене на книга бяха тук сега.

Ина се приближи до един омагьосан старинен грамофон и постави игличката, плочата вече си бе на мястото. Тя сокая никога не се променяше, беше си една и съща. Нави го и музиката се разнесе тихо наоколо. Беше приятно, не отекваше излишно и сякаш галеше сетивата. Нежен валс.
От някъде се чу биенето на часовник, полунощ. И като по команда духове започнаха да прииждат през стените. Усмихваха се, говореха си. Сребристата им тела сияеха под светлините на свещите.
Десетината двойки, красиво облечени, се събраха в центъра на помещението, точно под полилея. 
Дамите бяха в красиви дълги рокли, а господата в елегантни костюми. Като си личеше, че бяха от различни епохи, но това не ги притесняваше. Всички те споделяха една обща страст - тази да танцуват. Точно както Ина и Вихрен споделяха страст към рисуването и четенето. И май един към друг.
Господата галантно поканиха своите дамите на танц с поклон на който бе отвърнато с усмивка. Младото момиче ги гледаше с блеснали очи, усещайки как Вихрен се настанява до нея. Облегна се съвсем леко на него.
- Красиви са, нали? - това може би бе най - странното място за една... среща (а бе ли среща това?). Може би най - странното събитие също. Беше красиво, но в същото време носеше и една тъга в себе си, когато човек се замислеше над съдбите на тези хора, които въпреки че толкова млади са изгубили живота си, въпреки че бяха замръзнали във времето, продължаваха да правят това, което обичаха... по някакъв начин. Да танцуват.

@Ина Янакиева





- Прекрасни са -  прошепна  в тъмнината. От една страна, защото думите му бяха предназначени само за нея, от друга – защото не искаше да нарушава прекрасната монотонност на музиката в залата.  Мелодията бе толкова омагьосваща, че му се искаше да заглуши всеки друг шум, който би му попречил да чуе всеки тон от нея. - … като теб -  някои неща не биваше да остават неизказани.
 
Притегли Ина по-близо до себе си. Там, където бе свикнал напоследък да е. Там, където му се искаше да си остане винаги.  Ако някога се окажеше заклещен между живота и смъртта  като тези призраци, на които в момента искрено се възхищаваше, надяваше да е някъде с нея – независимо къде. Може би щяха да рисуват във вечността или да четат любими книги, но и тази зала му изглеждаше като напълно приемлив вариант.  Изпитваше  някаква благородна завист  към призраците, защото правеха това,  което обичат, голяма част от тях вероятно дори с призрак, когото обичат. А това не бе ли мечта на голяма част от хората?  Да са заедно с любимите завинаги в някакво любимо занимание? Той би рисувал с Ина завинаги, ако би имал тази възможност.  Да, определено би искал да е с нея.
 
- Благодаря – оформи само с устни, когато момичето отклони поглед от  танцуващите двойки, за да погледне към него. За щастие сега светлината бе достатъчна, за да позволи този тих начин на общуване.
Бе щастлив, че е избрала да разкрие пред него тази възхитителна картина.  За човек като Вихрен, който не е свикнал да допуска хора до себе си, близостта му с Ина означаваше много.  А подобни споделени моменти чувстваше като безценни. Трябваше да прерови  семейната им Библиотека отново, може би все пак  щеше да открие начин да спира времето и да накара тези мигове да траят вечно.  Защото искаше да ги увековечи в нещо повече от собствените си картини,  независимо колко му се искаше картините му не успяваха да предадат напълно емоциите, които изпитваше в този момент. Във всеки момент, който споделяше с художничката.  Сякаш никое изразно средство не бе достатъчно, за да ги опише напълно във всичките им нюанси.
 
Възхитителните плавни движения на фигурите бяха хипнотизиращи,  Вихрен искрено съжаляваше, че обществото им бе загърбило елегантните валсове като форма на забавление по време на  приеми и балове.  Всяка фигура излъчваше красота, синхронното им движение из залата бе изпълнено с неописуема грация. Да ги наблюдаваш бе истинска наслада,  рядко бе изпитвал толкова искрено удоволствие. Радваше се, че Ина бе решила да сподели тази красота именно с него. И напълно разбираше защо си бе взела приспособленията за рисуване – гледката бе вдъхновяваща. Поне на него му се искаше да улови всяка една фигура,  не може да си представи да ги нарисува застинали неподвижно върху платното.
 
Внимателно освободи Ина от прегръдката си и се изправи, преди да направи реверанс, точно като прозрачните сребристи силуети пред тях, и да ѝ подаде ръка.
- Ще ми окажете ли честта да танцувате с мен, милейди? 

@Ина Янакиева





Когато срещна погледа ѝ внезапно осъзна, че в този момент бе готов да направи всичко, абсолютно всичко, за да изпълни желанието ѝ. Причината бе не само защото и той искаше същото, а вероятно го желаеше дори повече от нея, мечтаеше си да може да спира времето още от онази нощ, в която я срещна пред камината. Копнееше да накара всеки миг с Ина да продължи цяла вечност, никога да не приключи, никога да не напуска обятията му, да не се отделя от нея. Но сега, когато бе толкова близо,  придоби ясна представа за величината на онова, което изпитваше към нея.  Тук, в този момент, бе готов да направи дори невъзможното, за да я види щастлива. Но желанието му да угоди на момичето не бе единствено добро възпитание и вежливост, не бе обикновена приятелска загриженост, нито пък бе просто мимолетно привличане. Никога преди не бе изпитвал подобни чувства към никого, бе толкова непознато - едновременно плашещо и вълнуващо.
 
В този момент очите ѝ бяха океани, а той се опитваше да се задържи на повърхността, да не потъне, да не се изгуби, да не пропадне… но в същото време имаше усещането, че подводните течения са го уловили и го отнасят все по-дълбоко, а той е напълно неспособен да се бори срещу тях. Но дори да имаше възможност, не изпитваше дори минимално желание да се съпротивлява. Осъзнаваше, че е готов да се остави да го отнесат където и да било, стига Ина да е там – да може да я прегръща, да я гледа, да танцува с нея, да я слуша, когато говори за любимите си неща, да му се усмихва. На светлината в залата момичето изглеждаше като картина, нарисувана с любимите му цветове, която никога няма да му омръзне да наблюдава.
 
 
За един безкраен миг не можеше да отмести поглед от нейния бе хипнотизиращо като да гледаш в горящ огън – не виждаш нищо, но не можеш да отвърнеш очи – съзнанието му бе напълно изпразнено от мисли. Усещаше единствено ускорените удари на сърцето си, докато се носеха в такт с музиката. Зачуди се дали имаше заклинание, с което биха могли да се заключат завинаги в тази зала. Призраците не му се струваха лоша компания. Бе способен да изтърпи всяка компания, докато Ина бе тук, докато ръцете ѝ бяха обвити около раменете му,  докато сърцето ѝ биеше толкова близо до неговото, докато бе я обятията му, докато…  усещаше как с всеки жест, с всяка усмивка, с всеки дъх, който поема, все повече се влюбва в нея. Нито можеше, нито искаше да направи нещо, за да промени това.
 
С внимателно движение отметна кичур коса от лицето ѝ, ръката му поколеба дали да се върне на предишното си местоположение. Вместо това погали с палец скулата ѝ, докато останалите му пръсти си намериха удобно място в основата на врата ѝ. Отпусна чело срещу нейното и на устните му се изписа широка усмивка, когато заговори.
- Аз също -  съвсем тихо.  –  Защото мисля, че се влюбвам в теб -  изстреля думите на един дъх с хриплив от притеснение глас, докато сърцето му не спираше да ускорява ритъма си, в опит да заглуши музиката в залата.
Имаше усещането, че е изминала цяла вечност от мига, в който изрече думите, до момента, в който докосна с устни нейните – леко, нежно, ненатрапчиво – искаше да ѝ даде възможност тя да реши как и дали да продължи .

@Ина Янакиева 




Никога не се бе замислял какво е щастието, никога не бе имал причина да го прави, но въпреки това, в този момент бе повече от убеден, че го е открил.  По някакъв неведом начин знаеше, че това, което изпитва,  докато Ина е в обятията му,  докато усеща топлината на тялото ѝ до своето, докато споделя същите чувства и отвръща на  целувките му, е щастлив. Не си спомняше някога да се е чувствал по подобен начин преди с друг човек, никога не бе изпитвал нищо подобно към никого. Макар да осъзнаваше какво харесва в нея още от първата им вечер заедно, не разбираше как бе прераснало в нещо толкова голямо и всеобхватно, нито кога бе успяло да се настани в неподозирано голяма част от сърцето му. 
 
Не знаеше как така целият останал свят изчезва, когато са толкова близо един до друг, когато си позволи да потъне в бездънните ѝ очи или позволи на сияйната ѝ усмивка да засенчи дори слънцето. Нито разбираше как умората и напрежението след СЛънчевия коридор изчезват в нейно присъствие. Нито можеше да обясни защо обича да докосва руменината по лицето ѝ, но колкото и да се опитваше не успяваше да улучи точния нюанс,  за да го нарисува. Нито защо начинът, по който го гледа, го кара да се чувства способен да премести планини,  да се пребори със змей, да направи лупинг с метла или дори да изпълни някое сложно заклинание без да го обърка. Но му беше приятно. Всъщност надхвърляше десетократно приятното, може би това означаваше да бъдеш щастлив.
 
Истината е, че тя олицетворяваше всичко, което никога не бе познавал в живота си, затова и не бе осъзнавал, че се нуждае от него.  Тя бе успяла да запълни една огромна празнота, която преди се бе опитвал да скрие единствено чрез рисуването. Но сега, след като бе осъзнал, че  съществуват приемането, разбирането,  подкрепата и нежността,  не  искаше да продължава да живее без тях, без нея. Независимо какво щеше да му коства това. Но тук, в този миг му бе достатъчно простичкото осъзнаване на факта, че е щастлив и се надяваше тя също да е.
 
В един момент думите ѝ достигнаха до замъгленото му от блаженство съзнание.
- Можеше просто да попиташ -  промълви тихо с широка усмивка на лицето, когато за миг откъсна устните си от нейните. 
- Какво? -  гласът ѝ прозвуча объркано при внезапно подновения разговор. 
- За целувката -  и докосна върха на нослето ѝ с устни. - И какво е означавала за мен -  припомни ѝ собствените ѝ думи, при което момичето отново се изчерви.
- Ще ми кажеш ли?
-  Първо се чувствам длъжен да изясня това, че не целувам всяко второ момиче, което срещна -  опита се да задържи изражението си сериозно, но въпреки това устните му не спираха сами да се разтягат в неконтролируема усмивка. -   В този ред на мисли, може би означава, че имам чувства към теб -  беше негов ред да се изчерви. -  И искам да бъдем заедно.
 
 Може би бе прекалил, може би. Но твърде дълго бе мълчал за всичко, което таеше в себе си.

@Ина Янакиева 




-  Бои -  отвърна категорично. -  Би изглеждало чудесно като живопис.
 
Трудно щеше да постигне успех в пресъздаването на картината с друго средство. Изглежда и тук с Ина бяха единодушни, помисли си, докато си вземаше още бисквита и се чудеше как така тя винаги успява да помисли за всичко.  Бе нужно да впрегне цялата си воля, за да откъсне ненаситния си поглед от нея и да се заеме с изваждането на собствените си приспособления за рисуване. Не бе сигурен дали ще успее да се фокусира върху танцуващите фигури точно в този момент, при всички бушуващи в него новооткрити емоции, може би щеше да остави рисуването за друг път. За някога, когато присъствието ѝ нямаше да го разсейва, а ще има нужда да се  фокусира върху нещо по-красиво от тревожната реалност. Но сега бе тук и искаше да се наслади на краткия миг без да се разсейва. Може би дори да го запечата.
 
 
Отвори скицника си и се отдръпна леко от момичето, за да не вижда тя какво се случва върху неговия лист хартия, докато нахвърляше набързо не особено детайлни очертания на  стаята и случващото се около тях, като си остави празно място в центъра, достатъчно за вмъкване на две фигури с малко повече плътност от призраците. Но щеше да го довърши на спокойствие в стаята си, вероятно дори щеше да го прехвърли върху платно, за да го запази за себе си, защото спомените са прекалено нетрайни и избледняват твърде бързо. Вихрен обичаше да си пази специалните моменти като съкровища в собствената си малка галерия, където щеше да се подвизава и бъдещата картина.  Отметна набързо листа.
 - Какво правиш? -  попита изненадано момичето, когато си взе още една бисквита и седна срещу нея с гръб към танцуващите призраци.
- Преча ли ти? -   дяволите усмивка танцуваше върху устните му.
- Не, но така не виждаш тях…
- Виждам нещо, което ми харесва дори повече от тях… 
 Изражението ѝ, когато рисуваше, когато бе съсредоточена върху изображението на листа си, докато се стараеше да пресъздаде с педантична точност някой детайл, начина, по който накланяше глава или прехапваше недоволно устна, без дори да осъзнава… искаше да нарисува и това.  Начина, по който изглеждаше, когато правеше нещо, което обича. И цялата светлина, която струеше от нея в такива моменти. И желанието просто да я прегърне силно, което не бе способен да включи в скиците си…
 
- Трябва да тръгваме -  тишината бе нарушена със смутен глас, след незнайно  колко дълго продължило мълчание, в което всеки бе зает със собствената си рисунка.
Вихрен проследи погледа  ѝ към френските прозорци на стаята, покрити с тежки завеси. В пролуката между плата бяха започнали да се промъкват снопове светлина. Утрото. Нощта се бе изнизала неусетно.  Трябваше да се приберат в стаите си и да сложат медальоните, преди вийлите да разберат, че са прекарали нощта навън.
 
А после щеше да му предстои цял ден, в който да се чуди дали не е сънувал тази нощ.
- Благодаря -  прошепна отново, щом стигнаха до безопасната територия на Общата им стая.