Общата стая на дом „Южен вятър“

Мая влезе с багажа си и кафеза с гарвана Блек, в общата стая на Южен вятър преди да се качи в спалнята на момичетата седна в едно от креслата и и тревожно се вгледа в гарвана си.Блек изглеждаше като че ли са го нападнали, какво в името на Мерлин се бе случило с него докато тя беше в безсъзнание.Целият бе изпохапан и имаше засъхнала кръв по клюна си.Момичето отметна коси и и се замисли за случилото се до сега тази вечер, определено тази внезапна промяна бе изненадала всички както преподавателите така и учениците в Мунгав.Все пак Мая намираше и някой ползи от сегашното положение в училището, а именно вийлите щяха да упражняват по-суров контрол и Мая се надяваше, това да спре безчинствата на злия демон който все обиждаше нея и верните и приятели като ги нарича "прасета" и "дебели".Не можеше да забрави ужасната среща през лятото в Бургас и как този злодей и един от шайката му бнамисляха неизвестно какво и луничавото момче което бе с него зверски и брутално атакува приятеля и Влади.Две поредни ужасни лета, и много сълзи изплакани от Мая през това време.Отново се чувстваше тъжна и потисната, а сега и тази неочаквана промяна тук  в училище.Щеше да се справи ако вече не можеха тирмата верни приятели да се събират за ядене в главната зала, щяха да си разменят писма скрити в книги по време на часовете.Една мисъл обаче я натъжаваше много, да тя и Влади бяха късметлии, че злодеят не е в някой от техните домове, но дълбоко съчувстваше на своя любим приятел Филип на който му се налагаше да е в една спалня със злодея.Както бе обзета от нерадостни мислиусети нечие присъствие близо до себе сивдигна изплашено глава да не би луничавото момче да е 
дошло при нея за да я убие, но видя друго лице и се успокои.Разпозна момичето което бе видяла.


П.П имам уговорка с Ина

Общата стая беше по-шумна от обикновено. И с право,всички бяха шокирани от случилото се по-рано вечерта. Ина се опитваше да прехвърли в главата си някакви исторически дати и факти,но това не й беше сред любимите неща и накрая заряза идеята. Щеше да вземе някоя книга от библиотеката и да подочуе от тук и там какво мислят хората за новият режим. Но факта,че празненство нямаше,а всички бяха избутани по леглата където щяла да получат и храна,като в затвор,хич не й допадаше.Даже и в някои затвори имаше повече свобода от това.
Остави чантата си настрана и се протегна,а от качулката й се изнизна малката летяща катерица,която се уви около врата й.
- Всичко е наред,Чу. - прошепна тя и го погали по мястото межуд очите и се огледа. Забеляза Мая,която не изглеждаше особено щастлива. Но животинчето,което бе в нейната компани бе в отчайващо състояние. Ина се намръщи леко и се приближи. - Хей...как си?Какво се е случило?
Въпроса бе колкото за малкото момиче и нейното буреносно настроение,толкова и за гарвана покрит с кръв. Ина обичаше животни,но не смееше да ги пипа без да ги познава,колкото и да й се искаше,все пак не знаеше характера им.
- Как прекара лятото? - настани се на фотьойла до нея и повдигна леко крака,като се настани малко по-удобно и дори си позволи да мръдне няколко кичура от тъжното лице на Мая. - Една усмивка би ти отивала много повече.
Но това ,което долавяше от третокурсничката нямаше как да се дължи само на случилото се тази вечер,имаше и още нещо. Дали пък не беше нещо с Филип или онзи Илиян за когото бе научила от Мая и нейните другари. Може би просто бе лош ден.
Ина придърпа чантата си извади от там едно малко шоколадче и го подаде на Мая с намигване.

Мая погледна тъжно събеседничката си, да това бе Ина съдомничката и с която се бяха срещнали за кратко в книжарницата миналата година.Питаше я как е и какво се е случило, местейки поглед към нея и Блек в кафеза пред тях, момичето явно също се притесни за състоянието на гарвана и Мая и сподели каквото бе видяла.
-Тъкмо бях влязла в главната зала и търсех приятелите си, когато видях онзи разбойник който не спира да ни обижда всички лоши спомени отново излплуваха в главата ми всички мъки и страдания които ни е причинил на мен и приятелите ми, а и ужасната ни среща през това лято всичко ми дойде вповече, явно съм изгубила съзнание защото щом отворих очи Влади и Филип бяха надвесени над мен и ме гледаха загрижено.Помогнаха ми да се изправя и тогава видях, че кафезът на Блек е празен, след малко той долетя при мен и изглеждаше както и сега просто не знам какво може да му се е случило, и дали злодеят и неговите сподвижници не са му направили нещо след като е излетял от падналия кафез.
Мая избърса сълзите си и продължи своя разказ,беше благодана за компанията и подкрепата на Ина в този труден момент.
-Лятото ли, ами определеноне бе най веселото, родителите на Филип го бяха изпратили в саматприум за отслабване в Париж, и той много ми липсваше.Братовчед му Влади ме покани на гости в Бургас да чакаме завръщането на Филип, но един ден както се разхождахме из града, попднахме на злодея който бе в компанията на луничавото момче от Южен вятър.Ние с Влади просто искахме да кажем на злия демон какво мислим за него, но изведнъж луничавото момче инзенадващо удари Владимир.Всичко е толкова ужасно и непоноимо, сега много се тревожа за Блек какво му е и дали не са му направили нешо лошо.


Мая забеляза, че Ина и подава нещо.Погледна към нея и видя в ръцете и шоколадче което момичето усмиханто и подаваше.Благодари и тихичко, отчупи едно блокче и го засмука като облегна назад глава и затвори очите си искашеи се времето да спре, протегна ръката си и докосна пръстите на Ина...

Ина слушаше внимателно,може и да не беше сред най-бъбривите,освен ако не се притеснеше,но пък за слушател я биваше. Искаше й се да потупа Мая по главата, защото й напомняше на онези сладки кученца тип булонка по някаква причина. Разбира се,не изрече това на глас,не искаше момичето да го приеме за обида макар и Ина да не го мислеше в негативна посока. Просто тя изглеждаше..тъжна. Това бе най-точната дума,която можеше да опише ситуацията. Дори и почти заплака...това направи и Ина емоционална.
- Така,така..успокой се,де! Това не е краят на света. Вииж...с тази нова армия в училището,може и да е...,но всичко останало - то е преходно. Кое е това луничаво момче,не се сещам? - то тя сякаш познавече хората наоколо,първата си година прекара с нос забит в книгите,а втората...ми горе долу по същия начин. - Нека да поговорим и за нещо по-приятно. Нещо ново около теб и Филип от последната ни среща насам?
Вярно,че предната им среща не бе никак дълга,само няколко разменени думи,но пък Мая изглеждаше сякаш има нужда от приятел сега. А и Ина си бе позволила да й даде любовен съвет...като човек с цяла една страстна целувка зад гърба си,по време на която стоеше като паметник..
- А и..вие тримата замисляли ли сте се просто да игнорирате Илиян? Просто...питам. Понякога да игнорираш някого е най-доброто решение. - повдигна рамене,а стомахът й издаде недоволен звук,беше гладна. Искаше й се сега да има празненство,с хубава храна и музика. Дали изобщо щяха да им сервират нещо нормално или щеше да е тип затворническа храна...
Летящата й катерица се завря в отворената й чанта като много добре знаеше,че там има храна за него. Ина поклати глава. - Ще ми позволиш ли да погледна гарвана ти..мисля,че знам нещо,което може би ще помогне.

+1 сила

Момичео показваше съчувствие към Мая, като и говореше успокоително потупвайки я по главата запита я за луничавото момче, и третокурсничката и каза, че е момче с рижава коса което обикновено рисува продължително време в общата им стая, през ваканцията бе жестоко нападнал приятеля и Влади.Ина я попита и за братовчеда на Владимир Филип който Мая неусетно бе започнала да харесва.
-Филип беше в Париж през ваканцията, родители му го бяха изпратили там в престижен международен санаториум за отслабване.Когато той се завърна в Бургас ни се похвали, че е успял да отслабне цели трикилограма.Донесе ни и много подаръци от Франция,той миподари ново кадифено наметало "Карл Лагервелд" специално за мен.
Леко се усмихна Мая.Съдомничката я съветваше тримата приятели да не обръщат внимание на злодея и шайката му, Мая беше посърнала не можеше да си представи тя и верните и приятели да се преструват, че не забелязват злия демон и бандата му след всички обиди и огорчения които бяха понесли от тях.Това и се струваше невъзможно, единствено приятелството и с Филип я крепеше.Ина и предложи да се опита да помогне на Блек, при което Мая кимна в знак на съгласие и се приведе да отвори вратичката на кафеза.Пъхна ръката си и нежно погали треперищия гарван, извади го внимателно и го положи на коленете си.Горкият Блек изглеждаше като след нападение,какво ли се бе случило.Мая продължи да гали нежно трперещата птица която видимо бе още много уплашена.Би отишла до болничното крило за да попита баба Цвета дали може да помогне на гарвана и, но ги бяха изгонили по общите стай на домовете в Мунгав...

Ина нямаше намерение да взима страна в този спор - Мая и Филип срещу Илиян и компания. Познаваше бегло едната част,а другата..още по-бегло. Но пък,тя самата като човек на изкуството,се изненада от описанието на артист нападащ някого брутално...и все пак мъгълската история познаваше и такива персонажи..на любители художници и с други видове..хобита.
- Цели три килограма..това си е постижение. - подсмихна се Ина,не беше иронично,всъщност говореше истината. За някои хора беше постижение,други път нямаше да могат и да ги качат тези три килограма.
- Сега..нека да погледнем какво се е случило с теб. - заговори тя на гарвана,като леко докосна главичката му. Първо се погрижи да покаже на животинчето,че няма от какво да се страхува. Тя нямаше да го нарани,напротив - бе тук за да помогне. Въпроса бе как..може би някой мехлем за раните щеше да е добра идея,но преди това...магия.
Извади от чантата си един учебник и почна да го разлиства. Личеше си,че книгата бе използвана - корицата бе леко огъната,а почти от всяка странива стърчеше по шарено листче или стикер с написана дума или число. Тя отвори на частта която бе за лечебни магии.
- Някои от тези рани ве още кървят...може би това ще помогне. Вулнера Санентур. - Ина размаха пръчка в определено движение и бяло сияние се появи от върха на пръчката й. - Също така... Епискей!
Все пак гарвана бе достатъчно дребен и костите му бяха много по-малки и чувствитлени от тези на хората,не виждаше смисъл да не проработи. Надяваше се,че ще проработи.
Извади от чантата си една червена кутийка. В момента в който я отвори, летящата катерица вече се пресягаше за съдържанието вътре - орехи.
- Крадец! - изсъска му Ина възмутено и го остави да си вземе орех,след като взе един и за гарвана,беше чувала ,че и те обичат. - Утре го заведи в болничното крило непременно...

Събеседничката на Мая се бе зарадвала на успеха на Филип. Третокурсничката беше задължена за отделеното време и подкрепата, която й се оказваше. 
Двете момичета се заеха с обгрижването на пострадалия Блек, горкото птиче все още не можеше да се отърси от ужасния шок, който явно бе преживяло. Мая наблюдава в захлас как Ина галеше гарвана нежно, докато го успокояваше, а после как извади от чантата си книгата с лечебни заклинания. Направи няколко от тях, замахвайки с пръчката си, след което птицата видимо вече бе по-спокойна. По-голямото момиче измъкна отнякъде малка кутийка, вероятно пълна със семенца, с които възнамеряваше да успокои гарвана. 
Внезапно от някъде изскочи малка сладка катеричка, която изглежда се интересуваше повече от гарвана относно съдържанието на кутийката.
- Я какво малко пухкаво катериче! - възкликна изненадана Мая и леко се усмихна. Катеричката явно беше на Ина. Веселите подскоци на мъничето я разсмяха и на нея вече не й бе толкова тежко и мъчно. Малко разсейване след всичко, което се бе случило до сега, изглежда бе нужно и на останалите в стаята, тъй като няколко първокурсника плахо се доближиха до двете момичета и се бяха загледали в палавата малка катеричка, която сочеха с пръстчета и оживено си бърбореха. 
Ина бе предложила на Мая следващата сутрин да занесе гарвана в лечебницата, където щяха да се погрижат по-добре за него. Третокурсничката кимна в съгласие и отново върна Блек в кафеза. Благодари сърдечно на по-голямото момиче и се изправи, за да вземе куфара си. 
Стискаща кафеза и багажа си в ръце, Мая попита Ина дали не иска заедно да се качат до спалните на момичетата. Чувстваше се толкова изморена след целия този стрес.
След малко двете вече бяха тръгнали към леглата си.

Чу,летящата катерица,явно бе решила да влезе в ролята на клоун тази вечер. А това,че беше така силно мотивиран от храната помагаше. Ина му подметна още един орех като го метна във въздуха и катерицата скочи от рамото й за момент,като се опита да го хване. Тя се подсмихна и поклати глава.
- Извинявай,извинявай.. - и тя надали щеше да е щастлива,ако някой просто подмяташе парчета шоколад пред лицето й,които искаше толкова много. Особено като се имаше предвид колко рядко Чу ядеше орехи. Килограмите на една захарна катеричка бяха много деликатна тема и всъщнсот доста особена. Станеше ли дума  за екзотични животни..дори и за магически бе по-лесно да се грижи човек.
- Добре,да тръгваме. - точно като Мая и тя взе чантата и куфара си,грабна катерицата и я бутна в джоба си,нежно, след което се заизкачава по стълбите. Беше благодарна,че стаята беше наблизо. Тя също се чувстваше изморена,беше дълга вечер. И имаше много неща в главата си върху които да помисли..и в същото веме нямаше желание да мисли за тях.
Въздъхна дълбоко ,свали мантията си и легна на леглото,като се загледа в тавана мълчаливо. Не че имаше и с кого да си говори,една от съквартирантките й вече спеше,други две не бяха в стаята...
Завъртя се настрани и извади от чантата си,която сякаш имаше един куп място вътре..,а не беше така , една книга и се зачете. Беше мъгълски фентъзи роман,понякога й беше забавно да чете такива неща за да види как обикновенните хора гледат на тях магьосниците и другите магически създания..неусетно заспа над книгата си, забравила приесненията и тревогите си за новият училищен ред.

+1 сила

Край

*виждам, че горното РП е приключило, затова се "нанасям" в същата тема.
•две седмици след началото на УГ•

@Ина Янакиева


Наближаваше полунощ, бе сам в общата стая.
Седеше с кръстосани крака, захвърлил вратовръзката си на пода, с навити ръкави на полуразкопчаната си риза. Използваше светлината от камината, за да завърши рисунката си. Изтощението личеше във всяко пестеливо движение, в приведената му над листа, отпусната стойка, в присвитите му съсредоточени очи.
 
Проклетият медальон, който го белязваше като „издигнат”, изгаряше кожата му и го оковаваше в пределите на замъка, не можеше да се измъкне тайно и да доведе помощ, защото нещо му подсказваше, че никой извън замъка не бе наясно какво се случва. Не случайно бе прекъсната всяка връзка с външния свят. Не можеше дори да се срещне с приятелите си, което сякаш му изглеждаше още по-страшно. Онази крехка надежда, че тази година престоят му в училището ще бъде поне малко по-приятен,  която го бе съпътствала този път бе прекършена жестоко още след прекрачването на прага. Сега наистина бе в затвор, от който не спираше да търси изход, макар външно да изглеждаше примирен с положението си.
 
Психически го смазваше мисълта, че бе принуден да причинява физическа болка на малцината си близки, че те нямаха друг избор, освен да нараняват него в отговор,  за да запазят себе си. Не знаеше дали някога щеше да успее да прости сам на себе си, че позволява да се случва това.  Часове след „тренировките” болката отекваше като ехо във всяка част на тялото му, а енергията му удряше дъното, едва намираше сили да се изкачи до кулата. Не бе говорил с никого от  другата група, не знаеше какво е положението при тях, но подозираше, че не е  по-цветущо. И все пак, ако  с  Илиян не бяха открили онова заклинание в къщата му през лятото, сега нямаше да бъдат белязани като издигнати и нямаше да преминават през този ад. Вината бе изцяло негова отново.
 
Капанът, в който бе попаднал живота му,  го задушаваше и той правеше онова, което умееше най-добре в подобни ситуации – бягаше. Абстрахираше се от всичко заобикалящо го, от писъците на болка, които не спираха да кънтят в ушите му, от чувството за вина, което го разяждаше бавно, от ужасът, че може да изгуби някой от приятели си, прокрадващ се все по-дълбоко в душата му… ето това бе за него рисуването – изход от безизходно положение.
 
Бе толкова вглъбен в плавните движения на графита, в тихото му приплъзване по хартията, че не бе забелязал чуждото присъствие, докато не почувства нещо враждебно, насочено към него. Вероятно Рея бе дошла да му крещи за нещо отново, но тя нямаше да стои тихо и да чака покана, затова ръката му за миг застина и вдигна уморените си очи от листа. Лицето на момичето му бе познато, може би я бе виждал тук-там, след като явно бяха от един дом, но не помнеше да се познават лично. Не помнеше и някога да ѝ е сторил нещо, с което да си заслужи този убийствен поглед. Въздъхна тежко и остави скицника си на пода, нямаше сили да води каквато и да била битка.


- Какво искаш? -  изрече въпроса напълно безизразно, не му бяха останали емоции за хабене.

Не можеше да спи,всичко я болеше след днешният "дуел" в Мелачката. Отбора й беше загубил, а това означаваше само едно - допълнителен час практикуване на бойна магия. Повдигаше й се само при мисълта за това. А нямаше как да не се замисли защо ги обучаваха на това. Какво наистина искаха от тях?
Разтри китката си за пореден път,болеше..болеше зверски и беше дори зачервена,но това сякаш можеше да бъде казано и за всяка една част от тялото й. Мелачката с право носеше името си, защото не само ги съсипваше телом,но и духом. Или поне някои.
Като човек на спокойствието,Ина наистина не обичаше този тип занимания,сред учениците обаче се намираха такива,които нямаха търпение да сритат някого и да го разплачат. Точно този модел на поведение я караше да иска да се изпари,да потъне в дън земя и да бъде далеч от училището..колкото се може повече.

Слезе по стълбите водещи към общата стая,понесла скицника си със себе си,а моливът й бе в косата,придържайки я в кок. Понякога имаше този навик да използва подръчни средства като моливи и четки за рисуване за да си направи "прическа",ако това можеше да бъде наречено прическа.
Изненада се,че не беше сама. Още някой будуваше най-вероятно с надежда да бъде сам с мислите си,след тежкия ден. И първоначално Ина не смяташе да му пречи,щеше да седне наблизо и тихичко да си рисува,но косата му привлече вниманието й. Знаеше кой е..,но той не знаете коя е тя. Дали това бе в плюс?
Намръщи се леко и се приближи. Също като с Илиян искаше да узнае и неговата гледна точка,но в момента в който видя изтормозеното му лице се спря...Не каза нищо,а изражението й омекна. Ако тя си бе мислила,че е имала тежък ден,то това момче тук беше имало тежка година.
Без да го пита се настани на пода до него и остави скицника си настрана,но нямаше как да не забележи,че и той рисува. Вниманието й беше изместено то лицето му към рисунката му, като мълчаливо я изучаваше. Лека усмивка се появи на устните й...
- Добър си. - не,че тя бе човека да съди може ли той да рисува или не,но след като бе добър,защо да не му го каже? Но имаше и други неща,които искаше да каже,да попита..,а сърцето й се свиваше при мисълта. Защото той изглеждаше на предела на силите си,емоционално. Не че го познаваше..можеше само да предполага.
- Чувала съм за теб... - загледа се в огъня,усещаше,че навлиза в личното му пространство с цялото това присъединяване на пода. - Вихрен...верният другар на злият магьосник Илиян...,който сигурно яде и малки деца. Или поне пухкави зайчета.
Думите й бяха шега,а усмивката й го показа. Сама щеше да прецени дали той наистина бе "зъл",както бе описван. Но всеки човек си имаше предели..,а когато човек е на предела си от него винаги може да се покаже едно чудовище,което е чакало мирно просто за нещо такова.
- Какво те мъчи? Не искам да съм груба,но изглеждаш...тъжен. - може би това беше най-доброто описание от всичкото. Умората бе едно на ръка,но очите му...те бяха тъжни. И нещо в Ина просто й се прииска да го прегърне,разбира се не го стори,чак толкова нямаше да го притеснява. - Шоколадче?
Подаде му шоколадова жаба,винаги носеше нещо сладко със себе си,точно както носеше и орехи за летящата си захарна катерица,която в момента спеше в джоба на суичъра й.

@Ина Янакиева





- Благодаря -  промълви тихо, докато протягаше ръка към шоколадовата жаба, макар че всъщност бе далеч по-благодарен за причината да се усмихне(отдавна не бе имал повод), отколкото за лакомството, но трудно би намерил подходящите думи, за да обясни това на непознатото момиче.  – За комплимента също.
Подозираше, че разни хора разнасят славата му из училището, но нямаше представа докъде са стигнали, нито какви неща се говорят зад гърба му.  Не го интересуваш особено, живее предимно в своя малък свят на изобразително изкуство, книги и няколко приятели,  за които май се говореха същите неистини. Беше разнообразие поне един човек да му ги каже в очите и то с толкова насмешлив тон. Забеляза как омекна изражението ѝ когато се приближи до него и огъня, но не разбра причината за това.
- Фактът, че явно не дружиш със зли магьосници ме поставя в неизгодна позиция, защото аз не знам името ти – хуморът винаги е удобен инструмент, когато се опитва да прикрие неудобството си от нещо, но честно казано никога не се бе вълнувал от хората като цяло, дори не подозираше, че в собствения му Дом има друг човек, който също рисува. – Нека бъде официално, аз съм Вихрен Вокил – избърсва в панталона петната от графит по ръката си, преди да я протегне към момичето.
­- Ина Янакиева -  забелязва сребристият медальон на врата ѝ, когато поема ръката му, но потиска любопитството си, ще го задоволи някой друг път, не иска да подхваща темата сега, защото и той не желае  да говори за случващото се с Издигнатите.
- Не те ли е страх от верните другари на злия магьосник Илиян? -  въпросът е зададен с половинчата усмивка, напрежението му се е стопило, заедно с шоколада в устата му.
- Трябва ли да ме е страх?
- Зависи -  отговаря леко замислено. Но от какво зависи? Никога не си бе представял, че някой би могъл да се страхува точно от него или да го използва като история за сплашване на деца. А ето, че се случва.
- Каква е твоята гледна точка по въпроса? -  питане е отправено със съвсем неутрален тон, който го предразполага да отговори искрено, вместо да превключи автоматично на сарказъм, както би направил обикновено.
- За първи път видях Илиян на празненството за края на миналата учебна година -  спомни колко ужасно изглеждаше целия инцидент и  грозните сцени, които го съпътстваха.  Преди този ден не бе срещал Илиян и изобщо не си бе представял колко бързо ще се сближат двамата. – Стоеше си спокойно на масата, а Мая и приятелчетата ѝ хвърлиха торта върху него. Това бе денят, в който се запознахме и първият път, когато го защитих от тях -  въртеше графита в ръцете си докато говореше, но бе потънал в спомена за онази вечер, която сега му се струваше безкрайно далечна. -  Няколко дни по-късно отидох в Бургас, там го срещнах случайно на улицата, малко след това се появиха отново Мая и компанията ѝ, започнаха да тичат след нас и да крещят обиди. Заплашваха го с парите на родителите си, с властта на дядо си… - опита се да си спомни всички грозни думи, закани, заплахи и не можеше да си обясни как се бяха побрали в устата на дванадесетгодишни деца, от къде се бе породило у тях толкова силно желание за отмъщение. -  Тогава… признавам си, не се гордея с постъпката си – свел е поглед към ръцете си, не смее да погледне Ина  в очите, може би се притеснява какво ще види в тях, може би се бои от собственото си отражение. – но побеснях. След като изслушах цялата им тирада, всичката омраза, лееща се срещу човек, който всячески се старае да  избягва конфронтация с тях, когато видях начина, по който се възползват от положението на семейството си… това ме изкара от кожата ми. Първо им се развиках и аз, разбира се, нямаше нито ефект, нито смисъл. Осъзнах, че няма да се разберем с тях с добро, защото те не искат мир… и зашлевих шамар на Владимир, надявайки се да съм достатъчно категоричен, че трябва  да остави Илиян на мира. – всъщност това беше първият път в живота му, когато удряше някого и изобщо не се гордееше, че е прибягнал до такова средство. – Двамата продължиха да бърборят как нямало да го оставят, щели да му отмъстят…  не можех да го оставя сам в този град срещу тях, не знаеше какво могат да родят злобните им главички, затова го поканих да живее при мен -  а сега и двамата плащаха последиците от поканата, ако не бе дошъл, нямаше да е зоомаг, нямаше да тренира ужасните проклятия всеки ден, нямаше да носи златист медальон… - На вечерята за откриването на учебната година с Илиян си стояхме тихо и кротко на масата, когато го нападна някакъв  гарван, измагьосах котка, която  приклещи  птицата в хватката си към масата, за да престане да го атакува. После разбрах, че гарванът е на Мая. Това е моята история със злия магьосник -  опита се да усмихне леко, но силите му не бяха много. -  Ако съм виновен за нещо, то е че не мога да стоя безучастен, когато някой бива тормозен – за миг се притесни каква ли присъда щеше да види изписана върху лицето на момичето, когато вдигне поглед от ръцете си, може би трябваше да промени посоката на разговора към по-безопасни теми? -  А ти какво рисуваш?
 Въздържа се да не наднича в скицника ѝ, докато тя сама не реши дали да сподели изкуството си.
 
 
 за мен си: точка магия.

@Вихрен Вокил

Имаше нещо очарователно и спокойно в начина по който изричаше думите си. Подбираше ги и влагаше чувство в тях, с лекота той можеше да се занимава и с поезия, помисли си Ина, като само се настани по-удобно на пода и придърпа една възглавница на която да се облегне.
Гледаше го внимателно и слушаше още по-внимателно. Имаше много какво да каже по въпроса, но не искаше да прекъсва. Би било грубо. Както и бе грубо да замериш някого с торта... дори и да беше вкусна торта. А и като цяло беше детинско поведение, но Мая и Филип бяха деца, насили се да си припомни това. Не искаше да ги съди строго.
Настроението му изглеждаше хем леко подобрено, хем още по - зле. Най - вероятно приятелите му му липсваха, разбираемо..., а и рядко някой откриваше човек с когото да си допадне толкова много и то за кратко време.
- Ще се изненадаш...нищо конкретно. - подаде му скицника главно пълен с портрети. Имаше какви ли не образи - техни съученици, преподаватели, дори и вийлите, като техните черти бяха силно изопачени. Тук и там се намираше по нещо по - голямо като опит за пейзаж, но всичко бе с молив, листата бяха твърде тънки за да реши да използва бои върху тях, а и напоследък не й беше до цветове. Може би защото самото им ежедневие бе станало едно сиво и мрачно. Всички други материали за рисуване стояха недокоснати в стаята й - моливи,маркери,платна..
Сред скиците се отличаваха няколко личности, които тя бе рисувала по - често, а от това я хвана срам и Ина се изчерви леко, но артистите намираха своето вдъхновение навсякъде около тях. Било то и в мъже с хубави скули...или пък летящи захарни катерици и танцуващи двойки.
- Знаеш ли...аз излекувах гарвана, който ти нападна..измагьосаната ти котка нападна. - подметна Ина, но на лицето й имаше лека усмивка. Не го обвиняваше, всъщност тя сигурно би сторила същото, ако трябваше да предпази или да се застъпи за някого...е, почти. Сигурно би атакувала собственика,а не животинчето, сърцето й не би го позволило, но в случая той не е имал избор. - По твърдение на Мая ..тя не знае какво е станало с гарвана, кафеза бил празен и птицата я нямало..,ако това има някакво значение.
Не искаше да се поставя между чука и наковалнята, но се усещаше почти така. Това й тежеше..., но усещаше, че не е нужно да се обяснява тук и сега. Надали тази тема бе приятна за него, а тя пък я повдигна отново, каква глупачка! И все пак... и все пак на него му тежеше, случилото се му тежеше по някакъв начин. Или поне тя предполагаше, че тази среща в Бургас бе една от причините за настроението му.
- Няма значение...милано е. - думите му бяха тихи, но тя все пак ги долови.
- Може и да е минало ,но...не е редно да се самообвиняваш...защото си решил да защитиш приятелите си. Може би се бъркам в неща в които не трябва да си пъхам носа..за което се извинявам, но изглежда ,че това ти тежи. Че си си изпуснал нервите и си ударил Владимир. Понякога... понякога на всички нещо ни идва в повече, не можем да издържим на напрежението и се поддаваме на чувствата си, което е човешко...те също се поддават на своите. Но те са деца, което не е оправдание. Но един ден може би ще разберат, че това което правят в момента не е хубаво, не е и редно.
Сигурно му бе дотегнала. Погледна го за да се увери,че не е заспал, но той слушаше докато прелистваше скицника и се бе спрял на портрет на Силванова..вийлата не изглеждаше хич красива на него, по-скоро като опърпана кокошка. Ина леко се подсмихна.
- И за протокола...аз не те обвинявам за нищо. Това ти качество,да си лоялен към приятелите си и да не търпиш тормоз е нещо хубаво. Всъщност две качества...,но както и да е..радвам се,че има хора като теб.
Усещаше се кат психолог, но работата бе там, че даваше непоискани съвети и определено навлизаше в непозната за нея тема..макар и вече да имаше гледните точки на двете страни. И очевидно едната страна не искаше да спре с това, което прави...другата страна не бе горда, че трябваше да отвръща на удара. Един порочен омагьосан кръг.
- Какво те вдъхновява? - говореше за рисуване разбира се, като отново погледна към платното му. Май темата за рисуването щеше да е хубава за началото на едно приятелство...,а не толкова клюките и философската тематика, но както се видя и те имаха своето място тази вечер.

(10 галеона)

@Ина Янакиева





Нереално.
 
Това бе думата, въртяща се в съзнанието му в момента. Имаше усещането, че е заспал, докато е рисувал и сънува случващото се. Наистина ли бе възможно в затвора, като какъвто виждаше замъка - изпълнен с болка, омраза и страх, - да съществува човек, олицетворяващ оазис на спокойствието и добротата? За миг откъсна поглед от скиците и се взря в Ина, сякаш очакваше момичето всеки момент да се разпадне на хиляди частици и да изчезне като сън. Искаше да разбере какво има отвъд физическите черти, опитваше се да види от какво е направена самата ѝ същност, за да не се поддава на заобикалящото ги. Как изобщо бе възможно да не разбере, че такъв човек съществува съвсем близо до него? 
 
Но това бяха рисковете на стените, които издигаш около себе си, те те  предпазват от всичко лошо, което не искаш да виждаш в света, но в същото време те правят сляп за добротата и красотата. Те също остават недосегаеми и далечни. Запита се дали би променил нещо, ако бе разбрал всичко това по-рано? Можеше ли да започне да руши собствените си стени сега? Подходящ ли бе моментът, след всичко случващо се в училището? И все пак, ето го тук, в някаква паралелна реалност, контрастираща със света, който го ужасява.
 
- Благодаря - този път почти успя да се усмихне. - За… - за момент се поколеба. 
Опита се да си спомни за колко от споменатите от нея неща по негов адрес искаше да ѝ благодари. Много. Прекалено много за човек, когото познаваше едва от няколко минути. Възможно ли бе? Кога за последно бе изпитвал благодарност към някого? Кога за последно някой бе благодарен на него за нещо? Мисълта го смути и се надяваше светлината на пламъците да прикрие недостатъците на бледата му кожа.
- За всичко - което бе неизброимо в неговите очи: за този момент на спокойствие, изкуство, красота и доброта; за възкресението на погубената надежда в хората; за силата отново да се усмихне; за разбирането, което не бе очаквал да срещне от непознат; за това, че не го осъждаше и не му лепеше етикети, преди да го познава; че бе поправила щетите, които е нанесъл на гарвана; за милите думи; задето бе видяла в него качества, които той самият винаги бе считал за даденост. – Благодаря ти за всичко -  повтори още веднъж тихо, сякаш се страхуваше, че звукът на собствения му  глас може да разруши момента.
 
Наложи си да отмести невярващият си поглед от лицето ѝ към двата скицника, лежащи на земята. Издърпа си една възглавница и се излегна по корем, за да вижда рисунките.
- Всичко -  посочи собственото си творение. -  Абсолютно всичко красиво е способно да ме вдъхнови -  на листа бяха изобразени два грифона и любовният им танц, който бе наблюдавал при пристигането си преди две седмици, но в рисунката не присъстваха ездачите. По някаква причина реши, че моментът е прекалено съкровен за свидетели и пропусна да добави хората. Струваха му се излишни. Единствено Скръб и Утеха заслужаваха мястото си сред картините му. -  Ти също си много добра, между другото -  не го казваше от учтивост, беше откровен. – Портретите не са силната ми страна, но на теб ти се удават -  не си спомняше някога да е разговарял за изкуство с друг човек в училището. Както не си спомняше и някога да е изпитвал такова спокойствие в нечие присъствие. Може би точно онова, което тя самата смяташе за „непоискан съвет” се беше оказало ключово за свалянето на гарда му. -  И не съм тъжен -  добави между другото.
- Моля?
- Каза, че изглеждам тъжен -  напомни ѝ началото на разговора. -  Просто съм изморен и угрижен -   а може би между тези неща нямаше разлика, но е много по-трудно да признаеш присъствието на тъгата, отколкото на проблемите. -  Само графики ли рисуваш? Не обичаш ли да използваш цветове? -  отново върна темата в безопасното за двамата русло.

  @Ина Янакиева


- Само едно ли? –  лека усмивка затанцува по устните му.
Не искаше да любопитства прекалено много, ровейки се твърде задълбочено в скицника ѝ. Знаеше, че творчеството е нещо лично, дори той не бе склонен винаги да го споделя, затова внимателно прибра рисунките обратно и го постави встрани. Изглеждаше като и двамата да са приключили с рисуването за вечерта.  За миг се запита дали мрачното му настроение от преди малко не бе погубило вдъхновението ѝ, надяваше се да не е така, но не искаше да засяга темата директно. Може би щеше да я попита някой друг път. Може би…
 
 Завъртя се по гръб, за да може да вижда звездите върху малкото им небе.  Едва ли мнозина можеха да се похвалят със собствен звезден небосвод. Още една причина да е благодарен на момичето.  Задържа тази мисъл за себе си, не искаше да прекалява. И все пак бе факт, че всяко нейно действие го изумяваше и  изпълваше с възхищение, а досега не бе срещал човек като нея. Може би именно затова се впечатляваше толкова силно, личността ѝ контрастираше с всичките му познати момичета, които изобщо не бяха много.
- Повече ли искаш? -  полюбопитства шестокурсничката и може би му се струваше, че вижда някакви дяволити пламъчета в очите ѝ.
- Може би -  промълви едва доловимо рижият, докато ръката му рисуваше въображаеми линии между омагьосаните звезди и очертаваше съзвездия – Алтаир, Вега, Денеб – Летният триъгълник. Бе ги наблюдавал достатъчно дълго, за да се научи да ги разпознава.
- Това не е точно отговор…
 Отново беше права, обаче единственият отговор, който можеше да ѝ даде, беше… безумен? Как би могъл  да обясни, че иска да нарисува нещо, което няма форма, не притежава цвят, не може да бъде докоснато?  Осъзнаваше колко наивно звучи, дори  в собствените му очи.  Извърна лице към нея със сериозно изражение, преди да вземе решение дали би могъл да сподели откровено мислите си.
- Обещай да не се смееш -  осъзна колко излишно беше това в момента, в който го изрече. Тя не го бе съдила за нещата, които сподели преди. Наистина ли вярваше, че ще започне да го прави сега? Не. Просто навик.
- Обещавам -  отвърна Ина, срещайки погледа му.
Отново обърна поглед към звездите, за да скрие смущението си, сякаш в тях можеше да прочете отговора по-ясно, отколкото в себе си. Вероятно защото е по-лесно да гледаш навън, отколкото навътре,  с нещата отвън знаем как да се справяме, с чудовищата, които живеят вътре в нас нещата са твърде сложни.
- Ако можех да нарисувам нещо, каквото си пожелая, без значение дали е възможно -  спря за миг, за да си поеме дъх и да позволи на думите да излязат по-лесно. -  Бих избрал да нарисувам тишината, спокойствието и усещането за сигурност, които ми носи този момент -  избълва цялата поредност от думи наведнъж, страхуваше се, че ако се препъне, дори в някоя малка дума, после няма да има сили да продължи. -  Знам колко глупаво и наивно звучи -  надяваше се тъмнината и огънят да прикрият достатъчно добре избилата по лицето му руменина. -  Не им позволявай да ти отнемат цветовете на света -  измести темата на разговора от себе си, не бе свикнал той да е центърът на внимание. -  Те са в теб, не в тях -  Вихрен напълно разбираше задушаващото чувство, изпитваше го също, но не можеше да си представи то да угаси цветовете на човек като Ина. Може би я познаваше едва от преди малко, но му се струваше като достатъчно време, за да прецени що за човек е. А тя носеше повече цвят в себе си, отколкото ужасът около тях можеше да изгаси. -  Кога започна да рисуваш?
 
 
за мен си: точка интелигентност.

@Ина Янакиева



И на една  част от него също ѝ се прииска да я притегли към себе си, да я притисне в обятията си, да запечата този момент, да спре времето точно тук и сега, така че тази нощ никога да не свърши. Възпитанието му подсказваше, че не е подобаващо да  се навлиза по подобен начин в личното пространство на човек, когото току-що си срещнал и изобщо не познаваш. Но напоследък му се случваха толкова малко хубави неща, че се бе научил да следва максимата Carpe Diem и да изживява пълноценно всеки миг, като се има предвид, че не знаеше дали някога отново щеше да има такъв.
 
Слушаше внимателно всяка нейна дума, успяваше да остане фокусиран в разговора, въпреки умората, опитваше се да запомни всичко, което момичето споделяше за себе си. Защо му бе толкова важно? Може би защото бе успяла да привлече вниманието му с качества, каквито не бе срещал в малцината други хора, с които бе избрал да общува в училището.
- Всъщност не е странно, че не сме се срещали преди – промълви  докато обмисляше всички останали въпроси, които му бе задала. Трябваше му време да достигне до отговорите, защото никога преди не се бе замислял за част от тях.
- Така ли? -  може би в очите ѝ проблясваше любопитство, може би само така му се струваше, дали наистина би могъл да разчете емоциите на човек, когото не познава? И все пак…   
 - Да, години наред приемах замъка като затвор, като наказание, което трябва да изтърпя, преди да получа свободата си да уча каквото искам и където искам  -  защото ако му бе дадено право на избор, изобщо нямаше да е тук, а да учи изкуство някъде далеч, магията и без друго не му се удаваше, не виждаше много смисъл да задълбава в изучаването ѝ. – Затова прекарвах времето в някой усамотен ъгъл със скицника, не се интересувах  от нищо друго -  което си  личеше по средните му оценки, никога не бе полагал особено старание  в часовете, не виждаше смисъл. – До миналата година не познавах никого, освен Исмаил -  което си беше истинско постижение, предвид факта, че рошавият познаваше абсолютно всички и постоянно бе в разнообразна компания. Странното им приятелство обаче бе оцеляло някак си.


Но в момента, докато гледаше лежащото до него момиче, за първи път изпитваше съжаление за самоизбраната си социална изолация. Може би ако не бе изпълнен с толкова гняв към семейството си, което го бе заточило тук на първо място, нямаше да се изолира от останалите ученици и да прекарва дните си като отшелник сред рисунките и книгите. Може би щеше да я познава още от първи курс, може би… но тогава нямаше да го има този момент и нещата можеха да се стекат различно, да не са тук, да не говорят за… какво беше последно?
- Каспар Фридрих и Джон Констабъл са сред класиците, които харесвам. Особено вторият. В картините му има толкова много светлина и спокойствие, че мога да стоя пред някоя от тях цял ден без за ми омръзне да я гледам -  една мечтателна въздишка се откъсна от гърдите му, ако трябваше да бъде искрен, да наблюдава Ина в този момент също не би му омръзнало никога, но не искаше да я притеснява излишно с подобни излияния, все пак доскоро го бе смятала за Дясната ръка на зъл магьосник, не знаеше дали и доколко е успял да разсее това впечатление въпреки думите ѝ. – „Странник над море от мъгла” е любимата ми картина, вероятно ще ти прозвучи банално, но в нея откривам много символизъм, много надежда за всичко, което би могло да ме очаква в мъглата по пътя. -  почти се усмихна замечтано, без да отделя поглед от очите ѝ, почти бе сигурен, че тя разбира за какво говори, нещо рядко срещано в училището. – Сред съвременните артисти ценя високо Владимир Волегов, заради красивите портрети, които рисува. Както и Фабиан Перес, който успява да предава емоциите на моделите си по неповторим начин -  и се запита как ли би изобразил маестрото този момент, двете тела легнали на пода, камината, звездите… дори изпита някакво подобие на ревност за неподражаемия талант, който в този миг му се искаше да притежава. -  Освен това обичам да карам сърф -   върна се отново на последният ѝ въпрос, съвсем кратък отговор. Не мислеше, че има нужда да казва повече, защото да обясни какво е усещането да е върху дъската си бе все едно да обяснява как се чувства докато рисува. -  И да чета книги…  И да, трябва да рисуваме заедно някой път. -  и да учат, да пишат домашни, да се мотаят по коридорите, да разглеждат изложби… всичко, всичко му се искаше да правят заедно.  -  Ако трябва да избереш и да ми разкажеш едно нещо за себе си, какво би било то?


 Искаше да знае, да знае какво е склонна да сподели, какво би премълчала, колко би се доверила на един непознат, но преди всичко искаше да разбере какво в нея му даваше такава увереност, че може да ѝ вярва и да изпитва невероятно спокойствие в нейно присъствие и защо усмивката ѝ бе толкова заразителна, но тези въпроси нямаше как да ѝ зададе, затова се задоволи с онези, които можеше.