Болничното отделение

При падането му вследствие на висящата магия направена от Илиян на Филип му се бе счупил преден зъб, и хлипайки от обида той се бе запътил към болничното отделение в Мунгав.Отделението не бе така оборудвано и поддържано както очакваше той, и започна да недоволства от това пред лечителката баба Цвета.
-Ех момче знам, че семейството то е сред най-богатите в магьосническия свят, но ние тук разичтаме единствено на субсидията която министерството на магията ни отпуска все по рядко и сме свикнали да се справяме както можем вдигна безпомощно рамене тя.
Филип не остана много доволен, но все пак трябваше тя да му възстанови пострадалия зъб.За това реши да не спори повече с нея, и само си отвори устата баба Цвета приближи отчупеното парченце към останалата част на зъба, и само с леко докосване с магическата и пръчка зъбът на момчето беше отново здрав.Филип кимна сдържано в знак на благодарност и тръгна към вратата, но в този момент две по-големи момчета с мантии на Южен вятър влязаха в отделението.Филип ги огледа и забеляза,че едното е с някаква травма на едната си ръка.
-Илиян ли го направи?
Попита угрижен той, но момчетата поклатиха глави в знак на отрицание.
-В часа по отвари нещо се обърка, и чина който вдигнах се стовари отгоре ми.
Отговори едно от момчетата.Филип кимна, явно пак случай с объркани съставкиза отвара, помисли си той като отново тръгна към вратата.В този момент баба Цвета извика след него.
-Дочух какво се е случило с теб, духът клюкар от тоалетните винаги знае какво се случва из училището.Онзи гамен от Лъч рано иликъсно ще си намери майстора, но не искам ти да пострадаш отново Мунгав не може да си позволи да загуби такъв като теб Филип, Твоето семейство би могло да ни финансира подобаващо намигна му старицата.Той реши все пак да изчака тя да помогне на другото момче, искаше да се запознае с него и другарят му...

Янтар придружен от пето курсника Стоян Крумов Стоян Крумов излязоха от стаята,където се провеждха уроците по отвари и с умерена крачка се запътиха към болничното крило. Там освен лечителката баба Цвета имаше и едно друго момче, което бе облечено в мантияата на дом Лъч.  
-        Илиян ли го направи? – попита ги то
-        Не – поклати глава в знак на отрицание шесто курсникът. – Просто в час час по отвмари нещо се обърка, внай-еероятно с времето – на това място вмъкна, че е правил отвара за сила и отначало, та и накрая всичко е изглеждало наред – и чина падна отгоре ми.
-        Стоян си тръгна, а той седна на едно от леглата и търпеливо, е не не съвсем зачака лечителката да свърщи със съвсем очевидното умилкване около момчето от Лъч и да обърне внимание и на него.
-        - Намоследък много чувам за този Илиян, обаче все още не съм го срещал – олади се той след малко. Междувременно баба Цвета се зае с него. Доближи магическата си пръчка до пострадалата му ръка и почна да зърмори лечеббни заклинания. Каза му, че счупването се е оказало лошо и нее зле да остане и пренощува в болничното крил. На което Янтар нямаше нищо против.
-        - Явно е нов в Мунгав – продължи той.И наисина ако не беше щеше по-ано да чуе за него. Или дори да го види.
 Момент. Нещо изникна в ума на ученика от Южен Вятър във връзка с другото момче. Име Филип, леко пълен и богат съдейки о думите на Баба Цвета.
 - Ти си братовчеда на Влади от Северен Вятър? - попита с тон на увереност шесто курсникът. - Аз съм Янтар-

-Да нов е явно ще започне да тормози много от децата тук, и с Влади сме братовчеди както предполагате.Измолих от родителите си да ме запишат в Мунгав, за да сме заедно с него.До сега бях обучаван от частни уичтели магове и вещици.
-Аз съм Филип приятно ми е.
Подаде на свой ред ръка той, също като братовчед си обичаше да се запознава с нови хора, но все пак си подбираше компанията и избягваше конфронтации.Филип огледа събеседника си, симпатично момче с поддържано телосложение, позамисли се дали да го попита за опита му с момичета тъй като му се искаше да се сприятели с някое от тях, но реши да отложи това за по-късен етап от познанството им.Той считаше пълнотата си за допълнение към своята  харизма и чар, и нямаше никакво намерение да променя това колкото и да го караха родителите му да се опита да посмъкне някой и друг килограм се харесвашща такъв какъвто е.Също като братовчед си обичаше да си похапва добре, и това бе едно от нещата които ги свързваха.Филип редовно бе получавал писма от братовчед си, относно ученическия живот в академията, и най-накрая имаше възможност да учи тук.Щеше даму хареса още повече, ако го нямаше онзи хулиган който изпиваше удоволствие да обижда и унижава другите.
-Този Илиян е голямо зло, не ви и трябва да го срещате.Бие, обижда и унижава всеки когото види.Странно защо са се съгласили да го запишат тук.
Сподели Филип с другото момче, поглеждайки го тъжно...

10 галеона (Админ: отчетено).

Малко или много, Илиян се радваше най-после,че е намерил що годе читав човек. На място тотално непознато за него, с неща, които са тотално непознати за него, намери едно дребно, типично селско момиче, но пък достатъчно първично,че да каже „кот ми е на сърце туй и на уста“. Е изглежаше,че това запознанство и предполагаемо ново приятелство ще започне доста странно- със може би счупената капачка на Илиян. Куцукайки, той стигна до болничото отделение, придружен от своята нова „позната“. Достигнаха до легло, Илиян се настани,а Люба отиде да извика някаква си баба. Илиян, опъвайки се на леглото се замисли отново в своебразните си монолзи, станали толкова характерни за него от както пристигна тук,че вече се чудеше дали не полудява или дали не се е радвоил. „Един наполовина freak,ми помогна. Дали наистина ще се сприятеля с някой фокусник тук. Та тя почна да ми обеснява, ха-ха дори се опита да ми намери козче. Сладурана , наистина невинна изглеждаща, пък се държи по бойно от мене. Де и ония прасета да бяха мъжествени и на 2 процента колкото нея, нямаше да имам никакви проблеми с тях“ Монологът му бе прекъснат от баба Цвета, която току що се беше придвижила с него. Погледна го и по описанието, което бе получила преди от него се усети,че става въпрос за „онзи Илиян от Лъч“
               -Пф.. ъф.. – пуфкаше бабата. Какво ти има бе, синко ?
               -Нещо.. коляното ми изпука – рече Илиян.
               - И как се случи това бе, младеж ? Я се виж- приличаш на 20 годишен. Каквки са тези татуировки. Приличаш на току що излязъл от остров Катран.
               -Аз го рит- понече да каже Люба, но бе прекъсната от Илиян
               -Паднах сам ! – Извика Илиян. И това момиче бе така добро да ми помогне да дойда до тук. Наистина мъжко момиче.  
               -Илияне ! – Извика Люба. Не махай моята заслуга за причиненото ти неудобство в момента. Аз те ..
               -Илиян ли ?- рече баба Цвета. Онзи Илиян, за който ми разправяха по рано ли ? Ама че лошо момче ! Как не те е срам се държиш по този начин ?
               -Че к‘во съм напрвил ? – попита учуден Илиян
               -Не се прави на ударен ! – каза бабата докато го лекуваше. Разбрах много добре какво си причинил на Филип.
               -ОФ – прекъсна я Илиян. Т‘ва прасе от тука ли мина. ОМРЪЗНА МИ ОТ ТИЯ ОТКАЧАЛКИ! Значи не стига ,че тоя смотаняк не може дори се пази сам, ами и говори
               -Какви глупости дрънкаш ! – каза бабата. Та бил си и наказан
               -Да да, чувствам се добре, благодаря- каза Илиян и стана. Благодаря за нищо
               - Илияне, почакай малко бе, хлапе! – тръгна да вика Люба зад него.
               -Не се занимавай с този нехранимайко- каза бабата на Люба. Това момче не е стока. Погледни го- бъдещ черен магьосник ! Зъл и се отнася с малкия Филип по такъв начин
               -Аха..  – Откъсна Люба и продължи към коридорите, на където се беше запътил и Илиян
               Илиян, тръгвайки от болницата все още невъзтановен, куцукайки, мислеше и говореше на глас.
               -Аз тва прасе ще го изпържа, само да ми падне. Той и компаняита му от откачалки. Омръзна ми да се занимавам с откачалки, не ми пука и да ме изключат. В завтора за малолетни щеше да ми е по добре от колкото тук
               -Илияне бе ! – извика Люба запъхтяна след него. Къде хукна така бе, момче ? Крака ти !
               -Н‘я слушам тая изкуфяла бабка за тва ,че съм престъпник, щот съм пльоснал по задник малката свиня. Не ми дреме, тоя път и ще го запаля
               - Абе, я разправяй
 
И Илиян се облегна и запали втора цигара. Започна да разправя още от книжарницата, до първия учебен ден и картичките, които е изгорил до това как някакви двама откачалници според него са се намесили и се е „погрижил за тях“ .
               -Тримата глупаци. Просто и тримата са луди за връзване- оплака се пак Илиян. Направо ме преследват. Виж тук и там. Тия ще лафят глупости- вметна Илиян, правейки една голяма дръпка от цигара си
               -Как се казва момичето ? -попита Люба
               -Мая. Няква си луда Мая. Хич не я знам ,ама един след друг като рояк пристигнаха да ми се дразнят. А аз паля и по-лесно. Абе .. мани
               -А помощ трябва ли ти ? – попита Люба
 
               Илиян се усмихма, допушвайки цигарата си и рече:
               -Може би.. може би .

@Люба

Люба й беше кипнало отново. Едно беше някви сополявци да се правят на велики. Такива винаги имаше, ама медицински персонал в училище да се държи по такъв некадърен начин? Очакваше по адекватно отношение от баба Цеца. Остави за малко Илиян да си допуши и влетя обратно в болничното.

-Наистина ли току що отказахте да се погрижите за наранен ученик, въз основа на слухове и външен вид?
-Ама..той е тормозил други деца
-И си е изял вече наказанието!
-Виж сега момиче, те такива са само бели.
-Да разбирам - не беше виждала старата лечителка да се държи толкова смотано, но нямаше намерение да позволява на възрастен да се държи така с дете. Илиян можеше и да изглежда като къв си иска, но все пак бе по-малък от нея и нов тук - в такъв случай искам писмено обяснение за отказа за лечителство, ще се погрижа да бъде повдигната жалба. Счупена капачка не е нещо което може просто да му мине без намеса.
-Моля?? - баба Цеца подскочи като ощипана жаба, но ситуацията наистина не беше в нейна полза. Люба я гледаше твърдо и непоколебимо и възрастната жена заотстъпва - Хубаво кажи му да се връща...

Много, ама много мразеше такива ситуации, особено като трябваше да върти манипулаторски глупости, но в този свят сякаш някои хора само от това разбираха. 

- Влизай - подаде си главата към Илиян
- А не няма да й... - той почна да се обяснява но Люба го прекъсна
- Влизай и сядай на кушетката или ще те вкарам за ухото!

Този път нямаше задявки че е много не-страшна, изглежда веднъж патила глава учеше урока бързо. Бабата вътре беше нацупена и шеташе по кабинетите, но не промълви вече и Люба беше доволна, не беше доволна от действията си, но щом се налагаше нямаше да остави момчето да куца половин година.

- Начи просто си попаднал на някви от досадните. И тука като нормалните училища си има клики. Тук просто преди паричковците, се перят тия които идват от магьоснически семейства, те са тези за които е важно как изглеждаш, как се държиш и кои са мама и тати. Пълни боклуци.
-Мислиш че тройката са от тях?
- Възможно е, или са от такива семейства. За жалост там много изкъсо си обучават децата да са задници.

Млъкнаха когато баба Цвета дойде и бутна един бълвоч в ръцете на Илиян
- Пий и ще седиш тука още час докато действа. Никво ходене.
Благодарято на Люба звучеше леко усойно, и лечителката се врътна преди момчето да каже нещо.

- Та да действат много подмолно и сигурно са ходят да разправят навсякъде лошото ти реноме и колко си зъл и лош и бля бля бля... - но истината е че хората за които е хубаво да ти пука са тия които не ги еня тва и тия ти правят услуга като ти ги пресяват набързо.
-Баах му услугата. - Илиян се донамести на кошетката
- Моля ти се, кое училище не се движи на клюки, клики и шушумушу - засмя се момичето. Тя не слухтеше толкова но беше сигурна че нейното реноме беше на няква луда - Ми да, за мен и Рея има залози за какво ще избухнем всяка година. А се случи веднъж и стояхме наказани след часовете за месец, но сега се водим големите бунтарки енд шит, а аз съм си класически зубър.

@Илиян

филип

 Филип, определено говореше по-изискано от братовчед си. По-изискано от вкуса на Янтар, но..Двете момчета поприказваха още известно време, после по-малкото си тръгна, а шекго курсникът се изтегна върху болничното легло и затвори очи. . Нараненото в час по отвари рамо го наболяваше, но постепено се унесе. Разбуди се от приглушени гласове. Южния Вятър седна в леглото и надникна изад завесата, с каквато бяха снабдени всички. от чутото Баба Цвета товореше, по - точно спореше с едно момиче в синьо и лилаво, докато се грижеше за някъкъв дангалак. „Значи това е въпросния Илиан“ - помисли си  Янтар докато слушаше разговора. И трябваше да признае, че ученичкато донякъде има право. Всеки,без значение как изглежда зслужава адекватно лекуване при възмоност. Това го бешечул и възприел от Верена Бе права и за друго: Наистина съществуваха чистокръвни и или богаташи, за които това беше най-важно на света. И които се държаха високомерно към ония, които сччитаха за по-низши или се подмазваха на вищестоящите. Обаче доколкото той бе преценил от лични наблюдения, а имаше доверие на прецеценката си,  тук нещата не стояха така. И  съвсем определено опираха до избиване на комплекси в стил „гроздедо е кисело“  Ученикът от Южен вятър се зачуди дали да не се намеси в  разговора, но в края на краищата реши да не го прави. Все пак със сигурност щяха да му се отдадат и други възможности. .Вместо това легна пак. И скоро отново заспа. Когатосе събуди на другата сутрин бе сам, ако не се брои баба Цвета. Щеснадесет годишния ѝ благодари за грижата и тръгна да закуси.

Админ: +10 галеона.

След купОна в Оазиса.  @Галя Колева
@Тервел Шаханов не знам ти ще се включваш ли?

Гласове. Стъпки. Викове.

Трясък. И още един.

Имаше чувството, че се носи във въздуха. Летеше, но без метла. Вятърът брулеше косите й, а една странна топлина се разнасяше из цялото й тяло. Сякаш се намираше под жаркото слънце и някой я бе подмамил да замени любимите ягоди с огнено уиски.

Чакай, не се ли беше случило точно това. А, да купона, беше отишла на купон. Тогава защо всичко беше толкова тъмно и мрачно?

Дали не бе време вече да си тръгна? Да, ама на къде? Не виждаше нищо. Буквално на където и да се обърнеше бе заобиколена от тъмнина.

Премигна. А, ето в далечината се подаваше една малка светлинка. Приличаше на светулка. Протегна ръката си да я хване, но проклетото нещо започна да кръжи около главата й. Размаха ръце, имитирайки ядосана вятърна мелница. С всяка изминала секунда движенията й ставаха все по-бавни и тромави.

Не разбираше какво се случва. Магия? Проклятие? Лош късмет? Сън?

В Мунгав вероятностите бяха безброй. Не изключваше възможността и ядосана желирана ягода да я бе нападнала по пътя за общата стая на Северен вятър. Представете си какъв край щеше да бъде това – изядена от ягода. Отмъщението на ЯГОДИТЕ!

Добър сценарии за смърт.

Изведнъж тъмнината започна да се разсейва, а светът около нея да придобива очертания. Всъщност приличаше на размазано петно с различни цветове.
Премигна няколко пъти и съзря руса коса.

Тази пък коя беше? Премигна още веднъж.

- Къде съм? – гласът й звучеше странно. Не можеше да го познае. Май беше пропуснала урока, че не е добра идея да пиеш алкохол от случайно прелитащи покрай теб чаши. Постави ръка пред очите си и преглътна.

Защо главата й пулсираше?

Тервел каза че евентуално ако има време ще се включи, може да го пишем коматозен до тогава XD
@Арина Орлова

Баба Цвета вече я беше информирала за състоянията на учениците. След като се наложи да й изкара информацията с ченгел и да я пресее през триста други теми, разбира се.

Арина - препиване.
Класика.
Тервел обаче изтощение. В комбинация с раните по него и цялостния му вид, беше много притеснително. Но трябваше да го изчака да се събуди, за да разбере какво става.

Цяла вечер Галя стоя при тях.
Беше се отпуснала на един стол между двете легла.
И докато чакаше обитателите им да се събудят оправяше поредните домашни. Един от учениците беше успял да го копира от Гугъл, което от една страна си беше впечатляващо в предвид че е писано на територията на училището... от друга: изглежда Гугъл имаше общо два абзаца за руни.
И беше за нордически руни.
По скоро бяха видели че ще имат Руни в програмата и го бяха преписали предварително.

Разочароващо.

- Къде съм?

Най-накрая раздвижване. Първа изглежда се разбуди момичето. Но и нейното положение беше по-леко. Щеше да си изкара махмурлука днес като наказание, да си знае.

- Болничното. Вече беше припаднала когато ви открих в Оазиса - Арина изглеждаше да е в болка и на Галя почти й беше жал за момичето. Но подобни уроци си беше хубаво да се случват поне в училище... определено беше по-безопасна среда - Което беше вчера ако ти се губи времето. В момента Люба, Ясна и Исмаил имат за задача да почистят... За теб и Тервел ще измислим нещо като сте в по-добро здраве.

Вик. Трясък. Още малко, липсваше пръсната перушина, да стане картинката напълно илюстративна. До колкото беше видяла през годината Арина всеки път беше на върха на вълната.
И тази сцена се разви доста... бързо.
Горкото момиче мина през десет фази на шок преди да се озове, за малко, по лице на пода. За щастие купчината домашни пред нея остана непокътната.

- КоЛева. Не е нужно да викате, все пак сме в болничното - напомни на Арина, изглежда празненството доста добре й се беше отразило - Ученици бяха спретнали купон в Оазиса и вие петимата бяхте хванатите на място на "престъплението". - леко се засмя на тази част - За това и сте тези които ще оберат наказанията за това.

Докато й обясняваше ситуацията - как ги е намерила и опита им за скриване, макар и Арина вече да беше долу - й помогна да се върне в леглото. Въпреки хаотичното ставане, не се бе оплела твърде много, и изглеждаше нямаше наранявания.
Освен краткотрайната загуба на памет, момичето беше добре.
Просто прекалила с алкохола. 
В такъв случай сестрата беше потвърдила че няма проблем да си продължи с деня. Нямаше и да получи отвара за махмурлука, Галя беше дочула от мрънкането на бабата нещо за глупави тийнейджъри и последствия.

- За сега си свободна. Изпусна закуската и идва време за първия час за деня вече, тъй че ти препоръчвам да побързаш. Ще обсъдим твоето наказание след часовете. - видя стрелкащия се поглед на Арина към момчето на съседното легло. - Аз ще остана при него, не се притеснявай.

//нагло влизам тук, защот никой не е писал от месец

 - Не може просто да го вземете така! - викът на баба Цвета се вряза болезнено в разбуждащия се Исмаил, но момчето нямаше енергия да мръдне дори.
 - Момчето е разбило един котел и вкара наша вийла в ...
 - Разбило... РАЗБИЛО, глупости на таркалета! Това е ОТВАРИ, стават инциденти! 
 - Глупости - изсъска вийлата. - Нямаше как това да стане.
 - Слушай госпожице, - продължи баба Цвета и изкара напред едните си солидни гърди, стигайки до таза на вийлата. - Ако искаш вземи момчето, но нека да сме наясно, ако има сътресение на мозъка, ТИ ще си виновна, че единия от богопомазаните ви сополянковци стане малоумен! 
 - Добре, ще го оставим тук, но после отива в килиите.
 - Да отива и на Луната, ако искате, но засега ще е тук. 

Изчакаха да се разкарат виилите, преди Колимечков да проговори.
 - Бабо Цвета, не мислех, че ви пука.... - гласът му беше изтънял. До там, че сам не се разпозна.
 - Колимечков, не мислех, че някога ще те видя в това отделение. - въздъхна оправната бабка и положи студена кърпа на главата му. Исмаил изпръхтя в благодарност. След това затвори очи и заспа. Чак след час или след два, в сънищата времето течеше по различен начин, когато усети присъствие около себе си. Изкашля се и притвори очи. Въобще не му се ставаше, не беше осъзнал колко зле тялото му понасяше изпитаният всеки ден и явно беше решило, че сега точно почивката му трябва. Въздъхна леко като видя госта си. Взе кърпата от главата си, косата пригладена назад от водата, отдавна изтекла.  

 - Май ще живея. - познатата усмивка препна за миг. - Ти за какво си тук? - обърна се направо към Вихрен. 

@Вихрен Вокил

@Исмаил Колимечков



- За  счупен нокът -  не среща погледа му, няма сили. -  Както е известно - художниците сме изнежени -  отговаря с равен тон, в който не личат емоции.  – Освен това исках да се уверя, че ще оцелееш - подхвърли безизразно без да вдига поглед от скицника си. В момента, той  е неговият щит срещу емоците, които бушуват в него, но също така е и бентът, който ги задържа, за да не удави в тях Исмаил. - Та да мога после да те убия собственоръчно, кретен такъв!
 
Да се каже, че му беше ядосан, би било все едно да се каже, че океанът е локва.
Беше му бесен, но преди всичко бе адски изплашен, повече отколкото би искал да си признае. Да не му говори е едно, но да се опита да се самоубие пред очите му, бе съвсем друго ниво на идиотизъм.  Все още бе в шок от случилото се. Броеше минутите до момента, в който Исмаил отвори очи, но нямаше да му го признае нито това, че сърцето му почти бе спряло от момента на експлозията, докато не чу уверенията на баба Цвета, че всичко ще е наред с приятеля му.  Беше му трудно да повярва на старицата, защото страхът вече го бе изпълнил дотолкова, че не бе оставил място за надежда. А напоследък страхът го съпътстваше навсякъде, особено когато ставаше въпрос за някой от приятелите му. Дори когато въпросният не му говореше от месеци.
­- Да разбирам, че си се тревожил за мен?  - повдига се от възглавницата главата на тъмнокосия.
- Да съм се тревожил ли?!? – една рижава вежда се повдига леко и светлите му очи срещат тези на момчето в съседното легло,  когато оставя скицника си настрани и се изправя. -  НЕ СЪМ СЕ ТРЕВОЖИЛ, ИСМАИЛЕ! -  целият страх, който до момента го е задушавал се отприщва като взривната вълна, от която се е опитал да предпази медаря, но този път няма кой да я спре. -  БЯХ УЖАСÉН! НИКОГА ПРЕЗ ЦЕЛИЯ СИ ЖИВОТ НЕ СЪМ СЕ СТРАХУВАЛ ТОЛКОВА ЗА НЯКОГО! ПАНИКЬОСАХ СЕ ПРИ МИСЪЛТА, ЧЕ МОЖЕШ ДА…  УМРЕШ…  ПРЕД ОЧИТЕ МИ!  - нещо в гласът му, а и в него самият се пречупва при тези думи - А аз няма да мога да направя нищо, за да ти помогна… -  почти изхлипва накрая.
 
Но този път няма вино, с което да преглътне сълзите си.
Нито мрак, който да ги скрие.

Всичко го болеше. Мислеше, че нямаше да има болка. Мислеше, че ще успее да заглуши всичко и в крайна сметка да оцелее. Това, което не беше очаквал беше това. Тази болка. Толкова дълбока, че нямаше обяснение. 
 - Хей... - гласът му беше тих успокояващ, беше се изправил, въпреки че всичките му мускули врещяха, а костите се разпукаха. Но не можеше да гледа Вихрен такъв. Сърцето му се свиваше. - Хей... всичко е наред, нищо ми няма.
 - Но можеше! Можеше да ти има! - добре, че Вокил не беше изминал твърде много разстояние от съученика си и Исмаил успя да обхване лицето му в ръцете си. Ухили се като идиот. 

 - Не се смей! - изръмжа Вихрен, но не се отдръпна от него. 
 - Не, доста е смешно. Съжалявам. Паникьосал си се, защото мога да умра пред очите ти? Значи следващия път да умирам на друго място и всичко е наред?
 - Отвратителен си. Въобще не трябваше да се притеснявам.
 - Наистина ли си помисли, че ще се самоубия със собствена експлозия, наистина ли ме мислиш за толкова глупав? 


Покриваше сълзите му с пръсти, отново и отново милваше страните му, искаше да го успокой, но знаеше, че ще му трябва време. Щеше да им трябва време и на двама им. Какво беше казал Вихрен на онзи спор? Че винаги беше внимавал за Исмаил, че винаги беше имал план, ако нещо се обърка. Че можеше да го предпази ... Вихрен или беше най-бездарния ангел хранител или нямаше как да предпази Исмаил от него самия.

@Исмаил Колимечков






И това, че нямаше как да го предпази от него самия единствено засилваше усещането за безсилие, което го бе задушавало през целия му живот.  Никога не е бил достатъчно силен, за да изпълни читаво заклинание, никога не е бил достатъчно умел в летенето с метла,  а сега се бе оказал и неспособен да предпази най-добрия си приятел…  всъщност не можеше да си спомни някога изобщо да е  бил способен да защити каквото и да било.  Тази немощ му тежеше повече от всякога след моменти като този, когато  някой от малкото му близки бе изложен на опасност… Чувстваше се достатъчно безполезен и жалък и без да има нужда Исмаил да му бърше сълзите. Всъщност не се ли очакваше в подобна ситуацията да е обратното?
 
Стисна очи в опит да затвори в себе си изтичащата под формата на сълзи болка, но тя най-предателски продължи да се пролива по лицето му. А пръстите на Рошавия не спираха да ги избърсват, сякаш можеха да секнат извора им, да изтрият факта, че изобщо ги е имало, да премахнат причината за появата им…  Пое си дълбоко дъх, сякаш можеше да издиша всичките си страхове заедно с въздуха в дробовете си и да вдиша смелост.  Не се получи особено сполучливо. Ръцете му се вдигнаха рязко и обхванаха тези на тъмнокосия, обгръщащи лицето му, когато очите му срещнаха погледа на Исмаил.
- Никога не съм те мислил за глупав, Ис  -  промълви съвсем тихо,  събеседникът му бе достатъчно близо, за да го чуе дори така. -  Просто невинаги съм сигурен дали преценяваш достатъчно добре последствията от действията си.


Кога за последно бе стоял толкова близо до него? От последният им разговор сякаш бяха изминали векове. Месеците, в които Колимечков не му  говореше, бяха едни от най-кошмарните в живота му, не искаше да повярва, че приятелството им може да приключи просто така – с няколко неправилно разбрани думи. Сега за един миг сякаш ги бе изтрил, заедно със сълзите от безсилие.

Отмести ръцете на тъмнокосия от лицето си, вече бе сухо, не бе останало какво да изтрива. Вместо това го притегли в мечешка прегръдка и отпусна брадичка на рамото му, обвивайки ръце около него.
- Крайно време е да разбереш, че има хора, които ги е грижа за теб, Ис! Повече отколкото можеш да си представиш.
 
 
за мен си: точка магия.

Пое мечешката прегръдка. Сърце не му даваше да си признае, че беше в болка. Истинска, физическа болка и тялото му се чувстваше тежко, все едно не беше неговото. Нямаше никакво желание обаче да изкаже тези притеснения в момента. Прегръдката беше позната, миризмата на Вихрен и факта, че поне се гледаха в очите. И предишното скарване, предишната болка, то за какво се бяха скарали? Някаква тъпня, Исмаил вече я беше забравил. Имаха толкова много, нови проблеми пред себе си, че личните страхове изглеждаха като малки зрънца, а тепърва трябваше да предпазват и Люба. Исмаил и Вихрен все пак бяха батковците на групата и дори ида не го признаваха точно те двамата трябваше да пазят останалите. Въпреки, че никога нямаше да го кажат на глас. 

Исмаил почти се излегна във Вихрен, издиша собственото си насъбрало напрежение. 
 - Само да спомена, че абсол'тно преценям действията си. Това, че ти не можеш да ги прецениш е абсолютно твой проблем. 

Каза го шеговито, с познатата игривост, с която го асоциираха всички. Но тонът му беше мек и спокоен. Отдели се от Вихрен без да е груб. Мина с ръка през лицето си, за да се разбуди и прочисти мокрите си страни, а после помоли Вихрен за чаша вода. Изпи я наведнъж без да се спира. Имаше чувството, че целия миришеше на върбинка и барут. Имаше нужда от дълъг душ и още по-дълга баня. И се чувстваше толкова изморен. 
 - Нямаше други засегнати, нали? Кажи ми, че само аз и вийлата го отнесохме... - беше опредил радиуса, но всичко на теория и на практика беше коренно различно.

@Исмаил Колимечков





- Предимно вийлата –  изрече малко по-спокойно, докато оглеждаше преценяващо щетите по приятеля си.  Може би баба Цвета беше права, нищо страшно, ще се оправи. Обаче на страха очите са големи и Вихрен виждаше нещата по съвсем различен начин преди малко. –  Отнякъде се появи някакъв гаден вятър, който издуха всичко към нея -  нямаше смисъл да споменава собственото си участие, магиите му се получаваха толкова рядко, че никой не би повярвал в подобна версия, днес просто извади късмет Силата да е с него по някаква необяснима причина. – Малко е гневна, че си ѝ съсипал хубава препаска, на която казваше „рокля”,  но май повече се ядоса, задето си ѝ съсипал личицето, на което казваше „хубаво” -  подметна последното с крива полуусмивка, докато сядаше обратно на съседното легло, за да остави Исмаил да си почива, преди бабката да е дошла, за да го изхвърли навън при вийлите.
 
Бе усетил как рошавият се свива от болка, когато го прегърна, макар че се стараеше да се прави на силен. Даже се престараваше, ако питате Вихрен, но той го познаваше прекалено добре, твърде отдавна, за да не разбере. Бе му липсвал, а до този момент, в който отново се смееха заедно и говореха с лекота и пренебрежение за сериозни теми, дори не осъзнаваше колко голяма бе тази липса в сърцето му. И сега, когато нещата някакси се бяха поправили, нямаше да допусне отново да изгуби най-добрият си приятел.
- Лягай обратно и заспивай -  опита се  имитира гласът на баба Цвета, когато даваше нареждания на пострадалите.
- А ти какво ще правиш? -  погледна го с печален опит за усмивка Исмаил.
-  Каквото правя винаги, ще рисувам -  отвърна рижият и придърпа скицника си, за да му покаже рисунката си.


Върху листа Марси бе изобразена леко облечена, застанала на коляно пред Исмаил, докато му подава амулета си. Балончето, излизащо от устата ѝ гласеше „той каза НЕ!”. След това фигура на момчето се раздвижи и изля съдържанието на котела си върху вийлата.
Ако карикатурата достигнеше до очите на някоя от пазачките им, Вихрен щеше да прекара няколко дни в килия, но не можеше да се стърпи да не я разпространи поне из общите стаи на домовете. Това бе неговият начин за отпор и тайното му отмъщение срещу онова, което им причиняваха вийлите.


- Отивай си -  опита се да изкомандва Колимечков – Нямам нужда от бавачка.
- Знаеш ли колко вийли има пред вратата? Да не ми е изпил мамник ума, че да ходя там? -  повдигна една вежда рижавия, но истината е, че присъствието на „бавачките” е последната причина да не желае да напуска стаята. Предпочита лично да се убеди, че Исмаил ще бъде добре, особено сега, след като отново му говореше. -  Какво ще правим с тия скапани амулети? Не може да взривяваш жени всеки път, нали? Или може?

 - Вятър ... в подземието? - тънката усмивка на Колимечков се приплъзна като змия по устните му и остана там, показваща на Вихрен всичко, което трябваше да види. От там нататък нямаше нужда за повече обяснения. Двамата се разбираха твърде добре понякога. А и усмивката на Вихрен беше твърде заразителна, когато се появеше по устните му, жалко, че не се усмихваше често.

 - Да разбирам, че предпочиташ да ме отнесат в царството си? - повдигна вежда внимателно. Езикът на тялото на Вихрен издаваше прекалено много, свит до познатата си поза за рисуване. Беше притеснен. И се беше стегнал. Исмаил, който се опитваше да заспи неуспешно също усещаше напрежението. Дори в болничното крило се чувстваше уязвим. Дори тук двамата не можеха да си починат. А Исмаил знаеше... беше чувал хихиканията на момичетата по коридорите, беше виждал погледите, но едно беше няколко момичета да те обсъждат, друго беше вийли да те заглеждат. Беше му странно, че приятеля му не е влязал в радарите на магическите жени. Вихрен беше красив по свой си начин, но Исмаил беше по-жив, по-готов да говори, да ухажва, красотата му не беше строга като на Вокил, беше лесен за окото. 
 - Не ставай смешен. Никой никъде няма да те отнесе.
 - Обещаваш ли? - забеляза как Вихрен се стегна. Беше странно, непонятно движение. -  Ще ме рисуваш ли докато спя? - а това, което наистина искаше да каже беше "Ще ме пазиш ли докато спя?". Само тогава Колимечков щеше да си позволи да задряма. Не искаше да го признае на глас, но вече беше почнал да се плаши. Очакваше се училището да е забавно, а това, всичко това - преумората, упражненията, сънищата на вийлите, уроците, вечерния час и маската. маската, която слагаше всеки ден, защото виждаше колко са изтощени всички, виждаше колко са ... не, беше взел правилното решение. Учениците в Мунгав имаха нужда от шут, не от спасител, какъвто Ис така или иначе не беше.

@Исмаил Колимечков



Но Исмаил грешеше, той бе спасител с маска на шут, колкото и да не му се искаше да признае, че е така, може би защото не желаеше да поеме отговорност, но Вихрен го познаваше прекалено добре, достатъчно отдавна, за да вижда отвъд прикритието му. 
 
Да обещае? Как би могъл да даде обещание, което не бе сигурен дали ще успее да изпълни? Ако се съдеше по предишния опит, не се справяше особено добре с опазването на каквото и да било.  Проваляше  се непрекъснато. Фактът, че Исмаил бе стигнал до болничното крило само потвърждаваше това, нали? Не бе успял да го предпази достатъчно добре, а това, че двамата не си говореха продължителен период от време изобщо не бе оправдание. Затова даде единственото обещание, на което бе способен, така че да не се окаже, че е излъгал, ако нещата не се развиеха по план.
- Обещавам, че ще те докоснат само през трупа ми -  изрече с цялата сериозност, на която бе способен и погледът му казваше, че всяка дума е истина. Беше готов да се бие за приятеля си с цената на всичко, нямаше да позволи никой никъде да го отведе, не и докато беше жив и можеше да направи нещо по въпроса, независимо колко малко му се струваше, че може да направи понякога. Та той бе най-бездарния ангел-хранител раждал се някога.  -  Да ти дам ли Нерушимата клетва? -  попита  полушеговито, за да  разведри обстановката и лека усмивка затанцува по устните му.
- Би било твърде драматично, дори за теб -  усмихна се изморено Исмаил от другото легло. -   Ще ме рисуваш ли? -  повтори отново въпроса, но в ушите на Вокил прозвуча повече като молба, от онези, на които не можеше и не искаше да откаже.
- Винаги -  отвърна и топлотата се бе завърнала в гласа му, докато наблюдаваше как рошавият се отпуска отново върху възглавницата си и затваря очи.
- Хей, спомняш ли си първият път, когато ме нарисува -  проговаря Ис без да отваря очи. Как би могъл да го забрави? Денят, в който навлезе в живота му като Торнадо и отнесе всичко познато и сигурно, завъртайки го във вихъра си, та чак до днес все още  продължаваше да е така.
- Да. Спомням си и кражбата на сладолед, и наказанието -  човек не забравя лесно първите неща в живота си: първата пакост,  първият приятел, първото нарушение на установените правила…
- Животът ти беше доста скучен без мен.
- Не помня някога да съм отричал този факт -  подсмихна се, отваряйки скицника си. – Млъкни и заспивай. Не мога да рисувам, докато се движиш и ме разсейваш. -  а истината бе, че можеше да го нарисува дори със затворени очи и изобщо не му бе нужно да го вижда, толкова добре познаваше чертите на лицето му. Можеше да скицира всяка негова гримаса, всяко настроение, всяка от хилядите му усмивки – искрените, престорените, студените, - всеки блясък в очите му. Но Исмаил имаше нужда от сън и Вихрен, щеше да бди над него поне този път.