Индекс
45
Сила: 6
Издръжливост: 4
Интелигентност: 2
Ловкост: 4
Магия: 4
Късмет: 2
by @Рея Папандреус
Специално отиде да вечеря извънредно рано. Главата му беше пълна с мисли и имаше нужда от начин да ти разкара. Да отиде някъде, където да бъде сам. Понякога доста се изтощаваше от постоянната и, за радост и нещастие, необходима социална интеракция. Имаше дни, в които искаше да остане насаме със себе си.
И какво по-перфектно място от Коридорът на Аугорея.
И не просто коридорът на Аугорея, а коридорът на Аугорея по време на обилната и невероятно вкусна, с щипчица липса на хубава риба, вечеря. Ако имаше едно място, където нямаше да има никого в момента, то това беше там.
Разбра за него още в първи курс и от тогава винаги се опитва да го види, ала уви, безуспешно. Дали съществото просто го отбягваше, дали Марин отиваше да го чака там само в най-горещите дни, дали просто не му вървеше? Беше го чувал стотици пъти, но никога не го беше виждал.
Изчака тактично залата да се напълни, избърса прилежно устата си с кърпичката, сгъна краищата ѝ навътре и мушна част от нея под чинията си, докато очите му шареха, търсейки чужди погледи в неговата посока и как да ги избегне.
Успя да се измъкне от залата, надяваше се незабелязано, и зашари по коридорите с посока право към южната кула. Стъпваше на пръсти, но все пак успяваше да се движи достатъчно бързо, че да му се налага да придържа вечерната мантия на дом Лъч от това да се развее ненужно. Мистериозните течения по някои от коридорите усложняваха процеса допълнително. Винаги се беше чудил, дали идва от някои от отворените прозорци или може би от тайни тунели под самото училище. Или просто заклинание, което да тормози умовете, като този на Марин. Вечно пълни с въпроси.
Магьосниците бяха способни на всичко.
Приближи се до любимия си прозорец. Беше малко по-висок от останалите, но пък според него имаше най-хубавата гледка. Когато погледнеш навън от там, разбираш колко огромна и необятна е Стара планина. Въпреки че далеч не е една от най-високите точки в замъка, със сигурност му беше една от любимите.
Опипа внимателно камъните под оскъдната мъждукаща светлина, докато не напипа този, който беше маркирал с една напречна черта. Хвана се здраво за него, провери захвата си и знаеше, че от там нататък всичко ставаше интуитивно. Намести крака си на леко вдлъбната част от стената и се изтласка, за да стигне следващата си точка, преди да успее да се хване за рамката.
- И какво си мислиш, че правиш?
Изобщо не беше успял да чуе някого зад себе си, докато този вик не го покоси.
Разбира се, когато нещо такова се случи, нещата не винаги минават изцяло по план. Един момент разсейване беше напълно достатъчен за това да не успее да се хване добре за следващия камък. Пръстите му се изхлузиха, колкото и да се опитваше да се задържи. Тялото му се зарея свободно във въздуха. За момент всичко сякаш спря като на стоп кадър, а в следващия такъв се чу просто едно "Ааа", едно "Туп" и едно "Ох", преди да бъде отново рязко пронизан.
Но този път от оглушителен смях.
- Да, Рея, много забавно. - измрънка под нос Марин, докато се изтупваше и напипваше синините си.
- Трябваше просто да се видиш. Какъв полет, каква красота.
А тъкмо си мислеше, че най-накрая ще може да се наслади на малко тишина. С Рея това беше гарантирано невъзможно.
А може би точно днес щеше да види Аугорея…
Но пък Рея беше интересна. Досега не беше срещал толкова шумно същество, а не беше пропуснал часа по пресяване на мандрагори нито веднъж.
Харесваше в нея как винаги кокът ѝ изглеждаше абсолютно разпуснат и непокътван, но пък винаги беше еднакъв, почти симетричен. Дали можеше да изобрети гребен, който да сресва само до небрежно оправена коса?
- Радвам се, че ти е харесало.
Поредното мистериозно течение се прониза между тях, минавайки право през косите на Рея, дали от някой от прозорците, дали от проклетото заклинания на някой магьосник, за това си нямаше представа. Но лъчът светлина, който проникна през миниатюрния отвор на каменната стена и озари ярко кожата ѝ през веещите ѝ се кичури за един единствен миг - това си беше чисто чудо.
- Ей, да не би да си удари главата твърде силно? - цялата позиция на тялото ѝ бе нападателна. - Или просто се правиш, че не ме чуваш?
- Какво? - изобщо не беше разбрал, че му говори.
- Оф… Питам те. - забави говора си. - Какво… правиш… тук…
Имаше чувството, че след малко ще иска да го набие.
- Ъм… Аз имах малко работа тук и… така.
Специално отиде да вечеря извънредно рано. Главата му беше пълна с мисли и имаше нужда от начин да ти разкара. Да отиде някъде, където да бъде сам. Понякога доста се изтощаваше от постоянната и, за радост и нещастие, необходима социална интеракция. Имаше дни, в които искаше да остане насаме със себе си.
И какво по-перфектно място от Коридорът на Аугорея.
И не просто коридорът на Аугорея, а коридорът на Аугорея по време на обилната и невероятно вкусна, с щипчица липса на хубава риба, вечеря. Ако имаше едно място, където нямаше да има никого в момента, то това беше там.
Разбра за него още в първи курс и от тогава винаги се опитва да го види, ала уви, безуспешно. Дали съществото просто го отбягваше, дали Марин отиваше да го чака там само в най-горещите дни, дали просто не му вървеше? Беше го чувал стотици пъти, но никога не го беше виждал.
Изчака тактично залата да се напълни, избърса прилежно устата си с кърпичката, сгъна краищата ѝ навътре и мушна част от нея под чинията си, докато очите му шареха, търсейки чужди погледи в неговата посока и как да ги избегне.
Успя да се измъкне от залата, надяваше се незабелязано, и зашари по коридорите с посока право към южната кула. Стъпваше на пръсти, но все пак успяваше да се движи достатъчно бързо, че да му се налага да придържа вечерната мантия на дом Лъч от това да се развее ненужно. Мистериозните течения по някои от коридорите усложняваха процеса допълнително. Винаги се беше чудил, дали идва от някои от отворените прозорци или може би от тайни тунели под самото училище. Или просто заклинание, което да тормози умовете, като този на Марин. Вечно пълни с въпроси.
Магьосниците бяха способни на всичко.
Приближи се до любимия си прозорец. Беше малко по-висок от останалите, но пък според него имаше най-хубавата гледка. Когато погледнеш навън от там, разбираш колко огромна и необятна е Стара планина. Въпреки че далеч не е една от най-високите точки в замъка, със сигурност му беше една от любимите.
Опипа внимателно камъните под оскъдната мъждукаща светлина, докато не напипа този, който беше маркирал с една напречна черта. Хвана се здраво за него, провери захвата си и знаеше, че от там нататък всичко ставаше интуитивно. Намести крака си на леко вдлъбната част от стената и се изтласка, за да стигне следващата си точка, преди да успее да се хване за рамката.
- И какво си мислиш, че правиш?
Изобщо не беше успял да чуе някого зад себе си, докато този вик не го покоси.
Разбира се, когато нещо такова се случи, нещата не винаги минават изцяло по план. Един момент разсейване беше напълно достатъчен за това да не успее да се хване добре за следващия камък. Пръстите му се изхлузиха, колкото и да се опитваше да се задържи. Тялото му се зарея свободно във въздуха. За момент всичко сякаш спря като на стоп кадър, а в следващия такъв се чу просто едно "Ааа", едно "Туп" и едно "Ох", преди да бъде отново рязко пронизан.
Но този път от оглушителен смях.
- Да, Рея, много забавно. - измрънка под нос Марин, докато се изтупваше и напипваше синините си.
- Трябваше просто да се видиш. Какъв полет, каква красота.
А тъкмо си мислеше, че най-накрая ще може да се наслади на малко тишина. С Рея това беше гарантирано невъзможно.
А може би точно днес щеше да види Аугорея…
Но пък Рея беше интересна. Досега не беше срещал толкова шумно същество, а не беше пропуснал часа по пресяване на мандрагори нито веднъж.
Харесваше в нея как винаги кокът ѝ изглеждаше абсолютно разпуснат и непокътван, но пък винаги беше еднакъв, почти симетричен. Дали можеше да изобрети гребен, който да сресва само до небрежно оправена коса?
- Радвам се, че ти е харесало.
Поредното мистериозно течение се прониза между тях, минавайки право през косите на Рея, дали от някой от прозорците, дали от проклетото заклинания на някой магьосник, за това си нямаше представа. Но лъчът светлина, който проникна през миниатюрния отвор на каменната стена и озари ярко кожата ѝ през веещите ѝ се кичури за един единствен миг - това си беше чисто чудо.
- Ей, да не би да си удари главата твърде силно? - цялата позиция на тялото ѝ бе нападателна. - Или просто се правиш, че не ме чуваш?
- Какво? - изобщо не беше разбрал, че му говори.
- Оф… Питам те. - забави говора си. - Какво… правиш… тук…
Имаше чувството, че след малко ще иска да го набие.
- Ъм… Аз имах малко работа тук и… така.
