Фермата за магически създания

 - Хей, хобитче.
 - Хм, дори как можеш да ме усетиш?


Исмаил се подсмихна леко. Беше ранна, много ранна неделна утрин. Времето, в което учениците успявах да се наспът преди да почне поредния удар. Росата още падаше по тревата, а студа беше достатъчен, за да накара Исмаил да се облече с палтото си. Беше мъглива сутрин. Позната за Исмаил и Люба и както се беше усетил шестокурсника, това присъствие зад него беше точно тя. Никога нямаше да си признае, но приятелката му беше твърде тиха, смъртносно тиха, единственото, което я издаваше беше как косъмчетата по врата му се изправяха. Смъртоносна, но все неговия малък хобит. 

 - Какво правиш? - Исмаил издърпваше една права дъска и преглеждаше внимателно малката дървена кутия, която беше сглобил. Още не беше захванало и звуците, нормални за пчелен кошер не се вихреха във въздуха, но бяха там. 
 - Нещо... може би дом, ела да я видиш. - усмихна се, щом нежно изкара кралицата, Люба, вече гонейки го по височината бе застанала до него и Исмаил внимателно разтвори шепите си, за да покаже миниатюрното животинче.
 - Колко е малка.
 - Беше малко болна, но почнах да се грижа за нея. Прибрах я от нашата ферма. Явно далеч от нашите кошери ѝ е подобре, за да си направи кралство.
 - Тук? 
 - Защо не? Тук е пълно с магически създания. Надали на някой ще му хареса да отгледам кошер в поздемията на Лъч. Представяш ли си как ще реагира Арина?
 - Или Пейо? - засмя се Люба.
 - Или Филип? - засмя се Исмаил.
 - Или ...  Илиян... - усмивката ѝ за миг замръзна.
 - Или Илиян. - Исмаил даде една целувка на кралицата си, или поне опита, все пак беше пчела, така че въздушната целувка също работеше. После я постави обратно в кошера.
 - Мило е, че се грижиш за тях.
 - В природата ми е, но вярвам, че щеше да се справят и без мен. 

@Люба Бюлбулева

Не беше спала и грам тази вечер.
Но някак си очите й не се чувстваха толкова уморени... въпреки че бяха подпухнали и зачервени. Сухи. Днес бунтар персоната я нямаше. Чудеше се в колко ли проблеми ще се забърка ако днес просто скипне.
Можце би щеше да го обмисли по-късно.
За сега присъствието на Исмаил й действаше успокояващо. 
Заземяващо.
Единственото нещо, което не се променяше.

- Или щяха да се лутат до изтощение...
- Още ли говорим за пчелите?
- ... - Люба се просна на тревата с тежка въздишка. - Не.

Не знаеше как да му каже. От къде да почне.
Разпери ръце в зеленината и се заслуша със затворени очи. Леко жужене от кошера. Шепота на тревата. Присъствието на шестокурсника, това как го чуваше не й беше ясно, но беше там - достатъчно силно за да е отчетливо.

- Скъсах с Илиян.
- Крайно време беше.
- Ис. - изтощена, беше толкова изтощена, а и вкусът на проклятието още й беше в устата, като афтъртейст от гадна храна - Лошото е, че това дори не е ужасната част.
- Ами?
- Накрая му направих Империо... той не ме слушаше, не приемаше нищо от нещата, които му казвам. Не се отказваше... исках просто да го откажа безвъзвратно.
- От къде знаеш Империо, Люба?
- Аа? - отвори очи, небето беше ясно и синьо
- Не е по достъпните книги...
- От КЪДЕ знам ... - изправи се рязко, наистина нямаше никаква идея. Погледна Исмаил, беше се свъсил - Защо знам Империо?
- Ако ти не знаеш..
- Ник... никъде не съм го виждала изпълнено, Ис. Наистина. Никъде не съм го чела! - Почваше да хипервентилира за пореден път тази седмица. От къде се беше появило знанието? От вийлите? Стар спомен на кръвта? Хайв майнд ли имаха? В какво се превръщаше? - Не съм го търсила като информация дори! Никой не ми го е преподавал...

 - Направила си Империо, Люба, знаеш ли какво значи това? - момичето го погледна объркано. - Може да ти вземат пръчката. Може да те пратят някъде. Това е Непростимо проклятие.
 - Не го направих с пръчка. - каза го невъзможно тихо, за миг Исмаил реши, че не го е чул правилно.
 - Какво?
 - Казах, че не го направих с пръчка, а с .. не знам...
 - С вийлските ти способности... - каза още по тихо Исмаил и погледна Люба с ...
 - Не ме гледай така. 
 - Как?
 - Все едно... все едно не ме познаваш. - изпъшка обратно Люба. Наистина ли точно тя трябваше да му го каже? 
 - А ти познаваш ли се?
 - Ис... 
 - Няма значение как си направила Империо, Люба, въобще коя мисловна мисъл те е довела до "ей сега ще му направя империо, за да зацепи какво имам впредвид."
 - Не беше така.
 - Никога не е така. И съжалявам, че трябва да ти го кажа, но истината е, че се вкарваш в опасности, заради търтей. Винаги го правиш. С Вихрен все едно се състезавате колкото по-счупен е някой толкова повече да му помагате. А вие? Ти? Колко си готова да се счупиш, че да погледнеш себе си. 

Люба стоеше като гръмната гледаше Исмаил в очите.
 - Мислех, че ще разбереш. 
 - Това, че разбирам не значи, че съм съгласен. 

Люба замълча за миг.
 - Има граници. - продължи Исмаил виждайки как очите ѝ се изцъклиха леко. - Съжалявам, не искам да бия спирачката, но чух какво е станало по Трансфигурация и трябва ли всеки път да е така...
 - Как?
 - Да действаш без да помислиш за себе си. Да слагаш себе си отпред и да поемаш всеки удар.
 - И ако не съм аз, то кой? Ти? 
 - Може би да, може би ако оставиш някой по-голям да го отнесе ще е по-добре, да. 
 - С Вихрен да не сте се наговорили. - присви очи Люба.
 - Малко трудно, защото с Вихрен се скарахме и не си говорим. - каза спокойно Исмаил и повдигна рамене. Това обаче обърна разговора към него.
 - Как, защо?
 - Е, не е защото съм му направил Империо и съм го ..
 - ИС! Това е сериозно, стига с шегите.
 - Няма да повярваш, Люба, но дългогодишни приятели могат да се скарат.
 - Няма ли да си кажеш?
 - Не, защото слагам теб като приоритет в момента. - сряза я момчето. После въздъхна. - От едно до десет... колко ще ми викаш, ако предложа да говорим с вийла за способностите ти? Защото каквото и да си говорим Люба на края на деня, вийла ще ти помогне повече отколкото някой от нас. Виж ме, аз съм момче. Дори не влизам в биологичната ти категория. Не се смей, мисля го откакто ни каза.  

- Стига да обещаеш после да си кажеш... - момичето въздъхна, сигурно нямаше. Ис също имаше навика да не споделя такива неща - Нула. Мислила съм си го. Но, в предвид ситуацията искам да го задържа като тайна още малко.
- Докога така. Докато се сринеш?
- Еее ако беше това, трябваше цялото училище да знае вече.
- А на мен се караш за тия шеги! - момичето му се оплези, докато Исмаил се правеше на наранен

Възползва се от паузата да си пренареди мислите. Вийлите сякаш действаха под команди, не всички им харесваха, но по някаква причина не можеха да им откажат?
- А и не знам на коя да се доверя. Това с избухванията... като Трансфигурация, да. Опитвам се да видя кои вийли са поддръжнички на режима и кои не го харесват.

- Това е ужасна идея.
- А какво ми остава? Не мога да лъжа и мажа. Ако си кротувам ще се ядосвам, ако се ядосвам може да стане нещо като в гората. Като ги провокирам поне останалите можете да се движите по-свободно. А аз да изкопча някоя друга информация.
- Продължава да е най-ужасната идея която съм чувал от теб.

Отново пауза.
- Дори и да ти кажа, че има успех?
- Да... чакай какво?
- Медальоните са проследяващи устройства.
- От къде?
- Една от вийлите го каза... без да иска. Също: Мила от кухните, не знам дали я помниш. И две от новите, за сега съм забелязала, че не са много ок с режима. Въпроса ми е защо го следват? Не могат ли да си тръгнат?

Исмаил въздъхна леко. Но си пролича. Може би затова го направи, за да е видно. 
 - Сега взимаме информация от вийлите? 
 - Това е единствения начин. 

Исмаил въздъхна отново.
 - Сега ще ми кажеш, че не е единствения начин. - отвърна Люба. - Но работи... вече взехме информация, информация, с която ти можеш да работиш.
 - На твой гръб. Поемаш всичко на свой гръб и знам, че не те е страх от последиците, че си готова, но това си мислиш ти. Когато последиците станат твърде големи, тогава нито един от нас няма да е там. 
 - Но ще бъдете....
 - Как? Как точно ще бъдем 24 часа с теб? 
 - Имам достатъчно приятели, за да се защитя и ако помниш ти казах. Достатъчно съм силна. 
 - Достатъчно си силна до един момент. И колкото приятели си правиш, толкова и врагове. Сериозен съм.
 - Извинявай, но ти си единствения от нас, който явно може да лъже и маже. 
 - Все един от нас трябва да лъже и маже, няма лошо да съм аз. 

Двамата се погледнаха настойчево. 
 - Имаш оса...
 - Знам. - едно от малките му създания беше застанал на яката му, пости допирайки се до кожата на врата му. Няколко бяха по гърба му. Кралицата беше в кошера, но и тя искаше да излезе. - Притеснен съм, че ще отидеш някъде и аз няма да мога да те догоня. Всички са притеснени. 
 - Знам, знам, да му се невиди ... просто ...
 - И не мога да вървя там с теб, никой няма да може. Империо, Люба... факта, че дори си отишла там... ами ако следващия път го направиш на Зина? На Рея?
 - Никога няма да го направя на тях.
 - Лъжи. Ще го направиш и на мен, ако си мислиш, че ти изнася. 

- Не бих... - и наистина не би, но нямаше как да го докаже освен да не го прави. Вкусът на могията, щеше да остане прогорен на езика й.

Беше прав. 
Знаеше че достига предела си. Стигала го, направо си го беше минала. Още лятото.
Надяваше се тази година да подпита вийлите от кухнята, за това какво значи промяната за нея. Но нещата се подредиха другояче.
Искаше да пита Пейо, но той вечно имаше вийла надзорник.
Дори със собствената си домова ръководителка не можеше да говори без някой да й наднича през рамото.

Тревата под нея я гъделичкаше приятно и затвори очи. Една от пчелите й кацна на носа и тя също сякаш си прилегна за почивка.

Защо толкова не искаше да говори с вийлите?

При самата идея всичко вътрешно й се свиваше. Лицето на Силвана от тържеството изникваше пред очите й... гласът.

- Люба?
- ... прав си. Не искам да ме разбираш погрешно, не споря с теб. Знам, че няма какво да направя да ми повярваш, че няма да направя повече Империо. Или което и да е от другите две. 

Макар и да ги държеше затворени, сълзи започнаха да се стичат от очите й. Надяваше се да не ги види, или поне да не им обърне внимание, но знаеше че е въпрос на време.

Беше потъпкала твърде много доверие.
Исмаил не заслужаваше нервите, които му докарваше.
Никой от компанията не го.

И някакси успяваше все повече и повече да ги натоварва.

- Не знам какво да правя...

Вече утринната роса по тревата се изпаряваше, когато Тери излези от замъка и се запъти към Фермата за магически създания. Обикновено си доспиваше до късно, особено в неделя, но този път по необясним начин не искаше повече да стои в леглото си. Тъй като повечето от учениците все още спяха, в замъка беше прекалено тихо и спокойно, ето за това Тери реши да посети дядо Ставри във фермата. Разбира се, че нямаше намерения да си води разговор със стареца, по-скоро искаше да се налюбува на създанията, които се отглеждаха там. 
Пред фермата бяха издигнати дървени стени, които заограждаха животните излезли да пасят трева под благото слънце. В заграждението имаше най-различни магически създания, които кротко си пасяха тревата. Винаги на Тери това място му приличаше на зоопарк, такъв какъвто имаше в мъгълския свят. И все му беше чудно как толкова различни създания живеят мирно под един покрив. Приближи се до оградата и видя през дъските дядо Ставри, който с досада на лицето се опитваше да раздели един подрастващ еднорог от майка му. Момчето повдигна вежди от изненада.
"Еднорози?! От кога тук се отглеждат еднорози? Веднъж в клас ни показаха един женски, но ни обясниха че временно да са го донесли в училището и то само поради обучителни цели...Но все пак ще е страхотно, ако си имаме тук семейство от еднорози."
Тери се приближи малко по-близо до оградата и викна така че да го чуе Ставри.
- Каква чудесия! Дядо Ставри от кога ги има тук?
Дядото, който беше така зает да дърпа малкия еднорог, че в началото не обърна внимание на момчето, след като отдалечи на по-голямо разстоение малкото от майка му, се обърна към Тери и му извика грубо:
- Какво правиш там, момче? Не виждаш ли че стряскаш животните?
Тери за момент се втъписа от реакцията на стареца, но понеже беше свикнал донякъде с неговия нрав и не каза нищо. Огледа се да види какво е уплашил с появата си, но създанията наоколо си пасяха спокойно трева и не показваха признаци да са били уплашени.
- Както гледам така не животните а ти си доста нервен. - Каза Тери, така че да не го чуе никой. - Какво правиш с малкия еднорог? - каза този път по-високо. - Малкото иска да е с майка си...
- То вече е достатъчно голяма за да бозае. - Му отвърна стареца и наведи шепа към устата на жребчето. - Трябва да започне да се храни със семена.
Еднорогът ги подуши и извърна тъжни очи към майка си. Изглежда нямаше така лесно да бъде приучено към новата храна.
- Ах, ти малък неблагодарник...
И дядо Ставри хвърли ядно зърната в тревата и бръкна в една кожена кесия, която беше закачил на врата си.
- Това трябва да ти се услади повече... - и извади от торбата изсушени горски плодове. - Стига си дърпал глава...
Тери се подпря лениво на оградата и с лека усмивка се загледа в опитите на стареца да нахрани жребчето.

П.П. За всеки, който прояви желание да участва

@Филип Болярски
@Ясна Соколова
@Ела Благоева

@Люба Бюлбулева

 - Ох, мъниче... - Люба нямаше нужда да отваря очи. Прегръдката се усети веднага. Исмаил умееше да я прегръща все едно никога не я беше пускал, все едно можеше да изтръгне всичките болежки, беше прегръдка, която само семейството ти можеше да ти даде и никой друг. Онова усещане на едновременно сила, която те обгръща и спокойствие, че можеш да се разпаднеш на парчета и нямаше да бъдеш пуснат. 

И на върха на всичко си заби брадичката право в главата ѝ, изкарвайки един хлип.
 - Бързо, записвай, лесен начин да победиш вийли е да ги удариш в скалпа, докато ги прегръщаш. 
 - Офффф... ама и ти си един. 
 - Един-единствен. - засмя се Исмаил и целуна челото ѝ. - Сега има план. И плана е да не мислиш целия план сама, затова имаш при-я-тели. И факта, че аз трябва да ви го напомням на всяка крачка ме убива. Ако ще се хващате с Рея за косите, не пред всички, става ли?
 - Става... - засмя се леко Люба. Исмаил се дръпна и избърса сълзите ѝ. 
 - И...
 - И?
 - И никога не се хващаш да се жениш с първото си гадже.
 - Какво? Ис! Иуууу!!!! Нямаше да се оженя за него.
 - Давам сто баса, че вече е направил татус с лицето ти на бицепса си. - продължи шестокурсника. 
 - Да... имаше го и това...
 - О, не, вече има? Ужас. Poor life choices indeed. 
 - Добре... добре. Окей, вече можеш ли да ми кажеш какво стана с Вихрен.
 - Мислиш, че си го заслужила след като минахме през теб ли? 
 - Ами да. Мисля, че заслужавам да чуя за твоите драми.
 - Аз нямам драми. 
 - Шур.
 
Исмаил се подсмихна леко, повдигна пръст като усети как една оса започна да се катери по пръста му. Ако те е страх от ужилване, дори не влизай при кошера.
 - Скарахме се.
 - Това го разбрах, но за какво?
 - Защото харесва Рея. 
 - Чекай, скарали сте се.... защото Вихрен харесва Рея? Тоест, ам...
 - Аз не я харесвам по този начин. А явно Вихрен е.
 - Объркана съм. 
 - И аз. Но няма значение, защото се скарахме. - повдигна рамене Исмаил.
 - А защо не се сдобрите?   
 - Когато спре да се прави на интересен, ще се. Спокойно. Така се сърдят мъжете, забележи, че не си скочихме като теб и Рея. После кой бил драматичен. 

- Ми, вие си оставате драматичните - така и не се отдели от прегръдката, много си й беше добре, благодаря - С Рея това ни е езика на любовта. Сбием се, изкараме си го и след пет минути сме за сладолед... Здравословно ли е така да си го таите?
- Здравословно ли е да се мяташ по опасности сама?
- Ауч.
- Така си и помислих.

Поседяха така, докато пчелите жужаха около тях.
Хербивикус.
Зеленината около тях почна да се сгъстява и късни есенни цветчета изникнаха и се вкупчиха около кошера. Аромат на прясна мащерка изпълни пространството.

- Ти ли го правиш?
- Да. - намести се в ръцете му и момчето отнов постави глава на нейната, този път по-нежно - Нали са млад кошер, хубаво е да имат храна на близо... Ис, гората ми липсва. Разходките ни ми липсват. Не съм стъпвала там от началото на годината и не ме свърта вече.
- Мхм.
- Можем ли да направим нещо за медальоните?
- Мисля го.
- Ок, ще ми кажеш нали?
- Да... няма да се опиташ да го взривиш нали?
- ....
- Люба.
- Мислех да го набутам на котарака на Ари. Ако го изяде и продължи да се движи, ще изглежда нормално.
- ... не.
- Добре де. - въздъхна тежко и продължи да подхранва цветята. Може би можеше да накара медальона да траква някой друг, не нея. Но без да го маха. Или пък ако почнеше да разваля физическата структура и магическата щеше да почне да куца?
- Спри. Чувам те как се въртят колелета към все по-лоша и по-лоша идея.
- Сега пък и мисли ли четеш?

@Исмаил Колимечков

 - Твойте, да. - засмя се момчето без да мисли. 
 - Уф. 
 - Остави ме аз да помисля над това. Не е въпроса да се направи каквото и да е, а да се направи нещо умно.
 - Сега прозвуча все едно ще вляза с рогата напред.
 - Буквално искаш да дадеш медальона на котката на Ари. 
 - И?
 - Тя може да умре от това.
 - Ари или котката?
 - Люба....
 - Пречат ми, Ис, чувствам се като в капан. Чувствам все едно не ми е тук мястото... аз...
 - Ще ходим на повече разходки.
 - Но не можем, ще е просто ... бърза превръзка, няма да е ... няма да е ...
 - Знам, знам, но не можем да направим всичко сами. Трябват ни и възрастни, трябват ни хора на места, който не можем да достигнем. И трябва да говорим с Тервел и Ясна. 
 - Защо?
 - Ако има война, събираш воиници. - каза Исмаил и си затвори очите. Осите зажужаха около тях. Идеята за война не му харесваше, като прогоряване на дробовете, като болка. Болката, която настъпи като видя Люба долу в тревата, немърдаща. Нямаше да позволи пак да се случи това. Предпочиташе себе си там, отколкото нея. Винаги. Но също така познаваше приятелката си. Тя нямаше спирачка и да ѝ кажеш стой, не значеше нищо. Но все пак обичаш приятелите си за това, което са, не за това, което не са. 

 - А даскалите? - подпита Люба под него.
 - Какво?
 - Даскалите.. мисля, че ... мисля, че на Желев не му харесва.
 - О, на Галка, със сигурност не ѝ харесва, даже онзи ден успя да ми даде учебник, но много трудно. 
 - Значи може и да говорим с тях?
 - Голуба Бюлбулева, вече започвате да звучите като генерал с добра идея.