Бар-кафе „Съновидения“

@Иглика Полязова действието е през август преди учебната година (?)

Жегата на лятото още се усещаше въпреки прохладата разнасяща се из заведението.
Края на Август още държеше знойта на слънцето и носеше обещания за циганско лято. Септември също. С малко повече късмет, дори Ноември щеше да е топъл.

Илияна чакаше Иглика на обичайното им място. Пристигна малко необичайно рано въпреки, че знаеше, че бившата й съученичка беше с по-натоварен график от нейния. Все пак вече беше поръчала за себе си.
Джин с тоник заменяше обичайния й чай.
Имаше нужда от разпускане, след като Люба се беше кротнала малко. След натегнатите няколко седмици, с които се изниза това лято, беше чудо че не е на нещо по-тежко като питие.
Въпреки ранния час.
Скицника й бе изоставен настрана. Не го бе отваряла днес въпреки, че го разнасяше.

Леко тропване я извади от унеса й.

Нова чаша бе кацнала на масата й, готова да замени нейната вече празна.
Погледна към Марин, който на свой ред й направи знак от бара сякаш я питаше:
- "Да поддържам ли чашата пълна?"
Уау, изглежда много си личеше, че й е тежък ден. Въздъхна. Погледна чашата, после ведрия барман и кимна в утвърждение.
- "Какво пък толкова. Да."

Празната чаша отлетя и новата се намести.
Не можеше да отрече, че поне ослужването си беше перфектно както винаги.
Къде обаче беше Иглика? Полязова рядко закъсняваше чак толкова, обикновено Илияна беше тази която пристига по-късно.

Три джина по-късно звънчето на врата се раздрънча.
И задъхана рижава глава се шмуга в заведението.

Това е дори твърде меко казано, че да опише подобаващо начина, по който Иглика влетя в заведението като хала. Дишаше тежко, сякаш ей сега е излязла от някоя приказка, в която принцесата е преследвана от лошите в гората, но някак успява да им се изплъзне... Добре, само в главата ѝ беше така.

Не, дори това е далеч от истината, тя никога не се виждаше като принцеса, дори като беше мъничка. Някак много повече ѝ отиваше да е разбойник, който накрая се оказва доста свестен (но това не намалява желанието да му светиш маслото при удобен случай) или дори задължителното говорещо животно, или...

Закъсняла. Беше преди всичко закъсняла.

Втурна се към Илияна и едва не я събори от стола, след което я прегърна и за малко да я вдигне от мясото ѝ. Рядко раздаваше прегръдки и малкото, които си позволяваше сякаш бяха събрали цялата ѝ сила, която на пръв поглед не изглеждаше много.

- Страшносъжалявамзадържахаменаработа – занарежда в косата на другата жена, после се отдръпна, за да може да я погледне в очите – Нали не си се напила без мен?
- Нека само кажем, че ако беше мъж, Марин досега щеше да ме е посъветвал да те зарежа – дали осъзнаваше, че има синя боя на ухото? – А аз вероятно щях да го послушам.
- Е хубаво значи, че не съм мъж – Иглика се усмихна и пусна единствената трапчинка, с която разполагаше на свобода – Може ли едно като нейното, но розово? – обърна се към барманът, който ѝ кимна и след малко чашата кацна пред нея.
- Че от кога пиеш розови неща?
- Откакто розовите очила се смятат за неподходящ аксесоар към служебното облекло.

Щеше да звучи малко по-сериозно, ако ръцете ѝ, оставени на показ с черната рокля без ръкави, не бяха украсени с татуировки, дизайн на някои от  които бе правила лично Илияна, но няма значение.

- Но това не е важно – чукна чашата си в тази на Георгиева – Кажи ми ти как си, как е Люба? Не виждам да ти е побеляла косата още, значи сигурно не ти създава много проблеми. Освен ако не си намерила някоя магическа отвара, в какъвто случай моля да я споделиш с мен.

Ох откъде да я почнеше, не й се искаше да я занимава работно тум. Все пак си беше тяхното място. Далеч от работа и тревоги.
Ма как да я оправиш тази тревога без да я говориш? Трябваше да я регистрират, да изкарат разрешително да довърши учението си и какво ли още не...

- Ха, нямала съм бели коси, май си за очила вече! - И остави ти на Иглика да уцели пирона директно! Как го правеше всеки път? - Малката е в разгара на тийнейджърството! Няколко сбивания, почнала по дуели да ходи и на всичкото отгоре гадже...
- Уау не си поплюва.
- Никак даже. Това не е и черешката - веждите на Иглика скочиха почти до рижата й коса - Да не ме гледай така. 
- Какво е успяла да забърка?
- Не и отварата, която ти се иска - въпреки шегата не й беше до смях, последните няколко седмици бяха натоварващи - Може би ще ни се наложи да минем през твоя отдел в министерството.
- Какво?
- Не е нещо чак толкова сериозно, но ще й трябват... нови документи. - размаха ръка сякаш пъдеше досадна муха и чашата й в този момент бе заменена - Но нека не се занимаваме с това сега. Просто исках да го разкарам като тема, да си знаеш, че ще те навестим и "официално"
- А още не сме и на втория джин.
- Ти не си!
- Хей, веднъж ми се случи да закъснея!
- Та моите драми са ясни, бясна хормонална тийнейджърка. При теб какво става? Не сме се виждали цяло лято!

Ах... Де да имаше какво да разкаже за себе си! В последно време като че ли умишлено странеше от повечето хора и съответно не ѝ се случваха кой знае какви неща. Не излизаше много с приятелки, освен с Илияна, която ѝ беше най-близка, не ходеше по срещи с мъже или жени. Не бе срещала някой, който да предизвика у нея желание да вложи нещо от себе си в каквито и да било отношения. Общо взето – пълна скръб.

Вместо това се отдаваше на работата, отиваше по-рано, редовно оставаше до много по-късно, осъзнавайки прекрасно, че няма да получи допълнително заплащане или поне потупване по рамото и похвала. Пишеше на родителите си, колкото да знаят, че всичко е наред и да са спокойни и по празници дори се прибираше да ги види. Толкоз.

- Ами... нямам драми, както винаги – разбърка питието си и отпи от него, усещайки как започва да се отпуска – И май точно в това ми се коренят всичките проблеми... които нямам.
- За какво говориш? – Илияна примигна срещу нея.
- Аз съм най-скучното същество, което познавам.
- Какви ги дрънкаш? Да не си се почерпила преди да дойдеш?
- Ни най-малко, никога не консумирам алкохол на работа, а вероятно би трябвало? И да не оставам след работно време, да флиртувам с колеги и после да ходим на зле завършващи срещи и да не можем да се погледнем в очите, защото съм разбрала, че не чистят у дома си, а намирам това за отвратително... – спря, за да си поеме въздух и погледна другата жена изпод мигли.
- Добре, коя си ти и какво си направила с моята Иглика?
- Всеки ден задавам същото нещо на огледалото и понеже е магическо, знаеш ли какво ми отговаря?
- Какво?
- Нищо! Дори на него му е омръзнало от мен и моето безличие. Преди ми напомняше да се усмихна, сега дори за толкова не може да се плежали! Не знам, вероятно имам ранна криза на средната възраст или... Живея страшно скучен живот, Илияна – вдигна ръце , за да демонстрира объркването си по-ясно и после гаврътна розовия джин на екс, сякаш това щеше да помогне по някакъв начин.

Може би щеше. А после долетя втори.

- Оооо, не! Щом си стигнала и само да обмисляш идеята да налазваш колеги, значи нещата вървят на зле. - Изглежда офисната работа съсипваше приятелката й. Нямаше да я бъде тая. Не може и двете да са съсипани едновременно! - Това е. Утре се обаждаме, че си болна. Тази вечер ще се забавляваме. 
- Не мога просто да се обадя...
- Защо пък да не можеш? Не ти е позволено да се разболяваш ли? Това си е техен проблем. - дяволитото пламъче се зароди от рано и то този път не заради джина - Ако трябва ще те разболеем наистина!
- Ооо, не!
- Значи само наужким.
- Това ли са ми опциите?
- Мда! Даже са ти много. Скучна била, тя. Ще видим тая работа.
- Смея ли да питам какво планираш?
- Познаваш ме по-добре от това, любов. - засмя се. Тепърва почваха все пак - Не планирам нищо! Нищичко.
- О не! Последния път като не планира нищо, последният ми спомен беше във Виена на рейв парти - гласът и трептеше между шептене и викане - И това беше началото на вечерта!
- Мммм да, завършването на университета беше добро. Представи си ако беше планирано - щеше да е скучно и твърде подредено.
- Може ли малко подредено?
- Не.

Ако ще бъде парти трябва да е парти! Учебната година тъкмо почна, защо пък и Илияна да не отпусне малко. Щеше й се да завърти и Зак, покрай не-плана, но той си имаше и работа. Пък и щеше да е тъпо за Иглика.
Ново питие долетя до масата.

Ако не беше Илияна, Иглика щеше да е правила много по-малко интересни неща през живота си и винаги щеше да ѝ бъде благодарна, задето... Ами, нали знаете как всеки интроверт си има екстроверт, който се грижи за него и го води насам-натам, та да може и той да се наслади на някои неща в този живот, чувствайки се в безопасност в същото време? Нещо такова. Някои случки и експерименти трудно можеха да се определят като безопасни, но тук по-скоро можем да се оправдаем с това, че докато са млади, хората са склонни да вършат повече глупости. Сега като се замисля, не мисля, че имаше възраст или сила на света, която би могла да възпре тези двете... Както и да е.

- Не е в мой стил да не ходя на работа, дори ако предишната вечер съм прекалила с алкохола... – започна да се оправдава.
- Да, в твой стил е някой бабешки пеньоар на цветя, като онзи, с който се разхождаш у дома си и сигурно плетеш дантелени покривчици – изсумтя Илияна – Не че имам нещо против да се занимаваш с творчески дейности, ама хайде да поживееш малко, а?
- Офдобрезарадитеб – последното и сама не си го разбра, та илияниното...
- А? – ...не беше изненадващо.
- Добре. Заради теб. Ще поживея малко – каза по-ясно Иглика и отпи сериозна глътка джин, която ѝ запари на гърлото – Но имам някои условия.
- Разбира се, че имаш.
- Без пиърсинги на странни места – прокашля се, имаше болезнени спомени.
- Това не е много трудно.
- Без татуировки на дупето с необясними надписи, които се оказват цитати от предишната вечер, на които не мога да си спомня контекста, ако ще да имам опряно дуло на пистолет в челото.
- Я си поеми въздух – Георгиева чукна чашата си в нейната.
- И без да се озоваваме в друга държава и да ни гонят за паспорти.
- Казвала ли съм ти някога колко си скучна?
- Да, но ако не бях, нямаше да ме обичаш толкова.

Пък може и да беше истина.

- Разбира се че щях! Все пак добре знаеш, че освен да покварявам невинни души като теб, не прощавам и на разпоретини като мен. - оплези й се все едно бяха обратно в Мунгав, все пак думите на тогавашното изкопаемо по Руни си им останаха като вътрешна шега - Та само държави, за които ни се иска паспорт ли се ограничаваме или ...?
- Никакви държави!
- Дори Румъния?
- Защо пък баш там?
- Амии.. бях чула за едно парти...
- Само не ми казвай, че е онзи тип..
- Вампирско рейв парти? Нееее.
- Илияна! 
- Само те бъзикам. Наистина! Няма румънско парти.
- Мхммм. Май ти спирам пиенето.
- Не смееш! - Гушна новата долитаща чаша още във въздуха. - Обещавам сравнително пенсионерско излизане, честна скаутска!
- Никога не си била скаут. - Иглика я гледаше с подозрение - Твое пенсионерско или мое пенсионерско?
- Е с твоето пенсионерско ще стигнем до някоя бинго зала и ще останем там. - Веднъж. Веднъж я остави тя да отговаря за парти вечерта. Извода беше, че ако има изобщо някога моминско парти нямаше да я остави Иглика сама да го организира - Просто малко бар хопинг. И евентуално ще ти помагам да сваляш случайни.
- Само това?
- Да. Обещавам.
- Нещо не ти вярвам. Да не са те подменили и пред мен да е някой с многоликова отвара. Ти как няма ли да сваляш?
- Няма. Този път съм пас.
-... - устата на Иглика увисна в процес на пиене, ако й беше казала че е трол щеше да я гледа по-малко учудено - Коя си ти и къде е Илияна?
- Ужасна си. Метнала съм око на един, това е.

- Охо! – Иглика повдигна вежди – Явно си му метнала повече от едно око, щом си склонна да бъдеш толкова... примерна.
- Я недей много да знаеш! – скастри я Илияна, но по страните ѝ плъзна приятна розовина, която казваше повече от всичко, което тя би могла да изрече.
- All right then. Keep your secrets.

Ако бе рекла съдбата, а също и Илияна, Полязова щеше да се запознае с този човек все някога. Също и да му сподели, че това е най-добрата ѝ приятелка и Иглика би реагирала подобаващо в случай, че се отвореше дори най-малката пукнатинка в сърцето на въпросната, чисто теоретично. И че имаше познати в Меден Рудник, които можеха да се погрижат за външния му вид. Не че би си позволила да каже такова нещо на когото и да било, разбира се. Пф-ф-ф, за каква я мислите? Това би намекнало някакъв вид нестабилност. Хехе?

Нехехе.

Хубавото на това през повечето време да си като спокойна вода е, че хората рядко осъзнават какви ужасии плуват под повърхността и дебнат удобен случай да сграбчат някой глезен. Това не беше част от някакъв по-голям план, в който накрая Иглика се превръщаше в злодей, а по-скоро защитен механизъм за предпазване на душата ѝ. Едно от най-трудните неща за опазване и най-лесните за губене, поне според нея. И знаеше, че може да преживее повечето загуби, но никога тази.

- Добре, хайде да живеем – проговори отново рижавата – И силно се надявам да не съжалявам, че съм изрекла тези думи или да не си ги припомням от някоя канавка.
- Че кога сме завършвали вечерта в канавка?
- Веднъж или два пъти сме били доста близо, нека не се лъжем.
- Тогава бяхме по-млади, сега е друго.
- Да, излагаме се по съвсем нови начини и с повече опит зад гърбовете си. Наздраве за което.

Ясно осъзнаваше, че излагането пред непознати не беше наистина такова, защото те нямаше как да знаят, че ти през другото време не си такъв. Сигурно поради тази причина толкова хора го правят постоянно.

А беше ли излагане малко да се отпуснеш и да се оставиш да правиш каквото си искаш, за разнообразие? Да не мислиш за всичко, което смяташ за своя отговорност и нещата, които са се вкопчили до такава степен в теб, че практически сте едно цяло и ги мъкнеш навсякъде?

„Спри да си отглеждаш ядове, дядовото.”

Ама нали така и не се научи да слуша, ядовете вече бяха достатъчно големи, за да искат ключовете за колата и да остават да спят при приятели. Значи достатъчно големи, та да не ги мисли и да се забавлява без угризения на съвестта, нали?

Поне днес.