★ Пристигане в "Мунгав"

Както всяка година, Еньо щеше да пътува сам до „Мунгав“ за началото на учебната година. Майка му стоеше до вратата и мърмореше колко й се искало тази година да го изпрати чак до ръба на езерото (винаги използваше думата „езеро“ и Еньо се налагаше да я поправя, като изтъква, че между „ров“ и „езеро“ има огромна разлика). Лицето й беше сконфузено, но гласът й равномерен и лишен от емоции. Опитваше се да издърпа куфара на сина си по коридора, сякаш забравила, че е вещица, която може да придвижи двутонна канара с едно махване на магическата си пръчка. Междувременно продължаваше да се оправдава трескаво:
– Знам, че всяка година го казвам, но наистина не знам как… Ох, много е тежко, да не си понесъл цялата библиотека!... Да, не знам как датата все съвпада с нощните дежурства. По статистика 1 септември е една от най-натоварените нощи на Отряда за бързо реагиране. Хората все нещо ще…

И потокът от думи продължаваше да се лее като лед, топящ се на юлско слънце. Еньо наблюдаваше тази така позната сцена, застанал до вратата. Извисяваше се поне с три глави над майка си. Някой страничен наблюдател можеше да си помисли, че ролите са разменени – че той е родителят, изпращаш детето си в интернат. Това лято лицето му бе загубило детските си черти и сега изглеждаше някак остро, студено дори.
–  Добре, мисля, че чух достатъчно. Държиш се ирационално. Това, че не ме изпращаш до училище, не значи, че си лоша майка. Няма нужда да робуваме на тези стереотипи.
Тя го погледна и леко се усмихна.
– Кога стана такъв… голям – опря пръста си в ребрата му, при което той се разсмя и се отдръпна с вдигнати ръце за защита. Не търпеше да го гъделичкат. – Нали ще се оправиш? – лицето й отново придоби нормалния си беразличен вид.
– Пророческите ми умения са повече от минимални, така че не бих могъл да кажа. Но да, най-вероятно, ще се „оправя“ – той направи знак за кавички с пръстите си. Сценарият бе един и същ всяка година.

Радваше се, че майка му нямаше никаква идея какво точно правеше той в „Мунгав“. Вероятно бе чула за новия режим на вийлите, но и за това не бяха говорили. Имаше доста теми, които негласно се бяха договорили да не засягат, за да не се задълбочат прекалено много в тази толкова странна за тях семейна динамика.

Еньо използва метлата си, за да стигне до „Мунгав“. Отне му точно толкова, колкото бе изчислил: два часа, пет минути и три секунди. Когато видя забулените в мъгла облаци на замъка, почувства прилив на вълнение. Завръщаше се у дома.

Да намериш грифона си сред сто други не беше лесна задача. Създанията бяха превъзбудени, тъй като не се бяха виждали със собственици си цяло лято, риеха с копита земята и ръмжаха оглушително. Неговият Пърсивъл никога не би се държал толкова неразумно. Само че къде се беше дянал…

Намери го в края на редицата, застанал мирно на двата си задни крака и гледащ право напред. До него един друг грифон се въртеше като пумпал и заплашваше да удари Пърси с разперените си криле.
– Хей, назад! – Еньо се притече на помощ на Пърси. Другият грифон скръцна със зъби и пристъпи заплашително.
– Добре ли си? Какво се случи?
Отне му няколко секунди, за да разпознае Тамара. Не че не се бяха виждали насам-натам през годините, но последното лято явно бе се променила. Изглеждаше доста по-зряла.
– Грифонът ти не е особено възпитан – отговори той.
– Моля?
– Не е особено възпитан! – повтори Еньо и се обърна ядосано към Тамара.
Не можа да не се чуди на себе си за емоционалния изблик. О, не, хормоните ли бяха накарали да реагира така? Беше чел за пубертета и се надяваше да опази разума си непокътнат. Ето, белезите вече се проявяваха...

Хаосът върху малката горска поляна се увеличаваш с всяка изминала секунда. Грифоните се вълнуваха да се срещнат със собствениците си след дългата раздяла през лятната ваканция, пляскаха с криле и надаваха пронизителни писъци, наподобяващи драскане с нокти по дъска за писане. Учениците прегръщаха приятелите си, разказваха си преживяванията от последните няколко месеца и спореха с родителите си, които се опитваха да дадат финалните си наставления. Из поляната се разхождаха и десетина вийли, облечени със сини дантелени рокли и раздаващи заповеди: „Подредете се!“, „Запазете тишина!“ и други подобни, но ефектът бе по-скоро обратен. Някои родители словесно се противопоставяха на вийлите: „Оставете децата намира, цяла година ще им триете сол на главите!“, „Мислете му, ако пак чуем, че се държите зле с децата!“, на което вийлите отговаряха със смразяващи погледи или кисел смях. Разкритията за безчинствата на персонала в „Мунгав“ бяха предизвикали големи скандали в обществото миналата година и се бе наложило Самодивската задруга да отправи официално съобщение, че тази година режимът ще бъде реформиран, като се намалят часовете за тренировки и се дефинират допустимите наказания. Някои родители си бяха отдъхнали, но други така и не се решиха да пуснат децата си отново в „Мунгав“. Къде можеха да ги пратят, ако не там? „Дурмщранг“ бе спрял да приема ученици поради големия наплив, а и там поначало не се допускаха мъгълокръни. Децата трябваше да учат.

Еньо не се засмя на шегата на Тамара. Даже не я разбра, затова сбърчи нос и каза:
– Някой да е сменил грифона ми ли? Не мисля, че е възможно. Има ли някаква научна опора твърдението ти?
Момичето го изгледа удивено. После явно се сети, че разговаряше не с друг, и си възвърна нормалния вид.
– Това беше шега – каза с равен глас. Оглеждаше се за някой познат, при който да намери спасение.
– О. Да. Не разбирам от хумор, постоянно ми го казват. Съжалявам.

Тамара го погледна сконфузено. Този разговор трудно можеше да стане по-неловък. Еньо осъзна, че държанието му отново бе социално неадекватно. Когато хората се шегуваха, на него не му беше смешно. Винаги се стараеше първо да търси логиката в чуждите изказвания. Майка му често му казваше да се научи какво е хумор, но нито една книга не му беше помогнала.

Последваха няколко секунди мълчание. Накрая Еньо въздъхна и седна до Тамара. Пърси го погледна любопитно и също приклекна.
– Мразя чакането – промърмори четвъртокурсникът.
– Нямаш търпение да се върнеш в Мелачката?
– Това вече трябва да е шега, нали? – каза Еньо, а Тамара се разсмя с глас и го погледна малко по-дружелюбно от преди.

@Тамара Язова

Еньо не реагира, когато Тамара се облегна на рамото му. Точно в този момент в мозъка му се материализира случката от преди три години, когато бяха се озовали в Забранената секция на библиотеката. Спомняше си как отчаяно се опитваха да отворят вратата и как, след като я отвориха с взрив (буквално), Паунова без малко да ги хване. Той никога нямаше да забрави колко бързо биеше сърцето му. Бяха се измъкнали само благодарение на хладнокръвието на Тамара. Ако зависеше от Еньо, щеше просто да изчака Паунова, за да си получи наказанието, което знаеше, че заслужава. След като се беше включил в бунтовническата група срещу новия режим на вийлите, той често се връщаше към тази история – щом беше участвал в „най-нахалния терористичен акт в историята на библиотеката“, както го наричаше Паунова, значи можеше да направи всичко. Затова и чувстваше Тамара като повече от просто съученичка – свързваше ги едно приключение.

След няма и три секунди Тамара дръпна рязко главата си, с което прекъсна този поток от мисли на Еньо. Лицето й видимо беше почервеняло и изглежда се чувстваше неудобно. Четвъртокурсникът я изгледа с любопитство, защото не разбираше причината за тази нейна реакция. Чудеше се дали да не я попита, но тогава тя му зададе въпрос и измести фокуса на вниманието му.

Дали мислеше, че нещо ще се промени? Еньо имаше готов отговор на този въпрос, след като бе размишлявал непрекъснато над него през последните две седмици. Всички доказателства сочеха към един извод:
– Не – заяви твърдо.
– Изглеждаш доста убеден – Тамара го погледна с леко учудване.
– Да, сигурен съм. Ако има някаква промяна, тя ще е само за заблуда, тоест няма да е истинска промяна.
Еньо смяташе, че е опознал добре вийлите, които управляваха училището. Те бяха безскрупулни и не се интересуваха от чувствата и нуждите на учениците. Щом имаше цел, която трябваше да бъде постигната, средствата бяха второстепенен фактор. Новият режим бе стигнал прекалено далеч, за да се върне назад.
– Гадост – каза Тамара с присвити устни.
– Но това няма значение. Ако искаш да направиш нещо по въпроса…
Той се замисли за момент дали да покани Тамара в бунтовническата група. Вярно, почти не си бяха говорили от онзи ден в Забранената секция, но интуицията (дума, която мразеше, защото нямаше нищо общо с науката) му казваше, че може да й се довери.
– Какво?
– Ела при портрета на Барнабас Глупака във вторник, 20:00 ч. Паролата е да направиш пирует. Пояснявам, да направиш.

Тамара не му отговори, а и нямаха време да обсъдят каквото и да е, защото отнякъде се появи една намръщена вийла, която ги накара да станат и да се подредят за излитане. В мига преди да се качи на Пърси, Еньо се обърна към Тамара, която се намираше на няколко метра от него. Гледаше към него замислено. Може би се беше досетила – мнозина ученици вече бяха чували името на Непослушните…