РП Летене - несвързани

Ник възседна една от метлите, и плавно се издигна във въздуха.Колебливо я направляваше, и направи няколко кръга над поляната, Като за начало е добре,мислеше си той.Еньо се стрелна покрай него.
-Ей внимавай.
Извика Ник.Другото момче само обърна глава и му се изплези.
-Самопочакай фукльо.
Извика след него Ник.
-Това, че можеш да виждаш разни неща в кристалното кълбо, не те прави по-велик.
Той се стрелна след Еньо, с бръснещ полет.Нометлата му се замята във всички посоки и момчето се вкопчи в нея с главата надолу.Полагаше усилие да не падне.Но късметът не бе на негова страна, ръцете му се изхлузиха и той бавно запада надолу.
Свлече се на тревата и повърна.
-Какво стана, добре ли си?
Дотича учителят.
-Мисля че ти е достатъчно за днес.
Помогна на Ник да се изправи и го заведе до оградата.
-Добре съм, всичко е наред.
Смотолеви ученикът.Погледна сърдито към Еньо който се приземи горд и ухилен до уши, и се отправи към замъка.Предстоеше му час по отвари.

Админ: не се полагат галеони, тъй като е достигнат максимума от 4 поста в различни предмети за една учебна година.

Радослав се намести върху метлата и плавно се оттласна нагоре.Постепенно набра височина, но за малко да се сблъска с момиче от "Южен вятър" махна с ръка за извинение и се вкопчи в дръжката опитвайки се да насочи метлата в правилна посока.Заобиколи 2-3 дървета и отново се понесе над поляната за летене.Юхууу провикна се той, обикаляше в кръг и гледаше всичко долу от птичи поглед,Изненада се колко приятно може да е летенето,и само като се замислеше за куйдича, му идваше да се разкрещи от възторг.Изгаряше от желание да гоприемат в отбора, и да лети с останалите след снича.Косата му се развяваше от вятъра и трудно му се отдаваше да си поеме дъх.Усещането беше повече от страхотно.Направи широк кръг около кулите и след това се приземи малко тромаво на поляната.Чувстваше се както никога до сега.Потупа дръжката с благодарност и подпря метлата до останлите в бараката.


10 галеона
Админ: Отчетени

"Прекрасен ден за летене!"
Думите все още кънтяха в ушите й от както една от съдомничките й ги беше изчуруликала на закуска. Тя беше хитра. Не яде нищо тежко, не пи прекалено много тиквен сок, не прекара половин час подпирайки се, превита на две върху масата, рисувайки безгрижно с перото си върху гърба на записките си по Трансфигурация. Умно момиче. Предвидливо. Косара можеше да вземе един-два урока от нея.

Само че Косара си беше Косара. Вместо да обърне внимание на всичко това по-рано, единственото, което се беше забило в съзнанието й беше възклицанието на девойчето, преди да скочи от масата и да хукне към поляната за да загрява. Но не и Вълканова. Тя продължи да яде палачинка след палачинка, докато не запълни всяко ъгълче от стомаха си, и за всеки случай го поля с няколко чаши, ей така, да е сигурна, че въздух вътре няма. Може би ако беше проучила как точно се стигаше до въпросната поляна щеше да обмисли по-добре нещата. А може би не. Клатушкането на лодката, докато бавно преминаваше през тъмната вода на езерото, я караше да съжалява не само за това това, но и за всяко решение, което беше взимала, от началото на краткия си живот до сега.

- Никой не каза нищо за плаване...
- Можеше да отидеш с групата с грифоните, - вдигна разсеяно рамене детето до нея, и съответно получи изпепеляващ поглед изпод вежди и набърчен нос. Щеше да получи и юмрук в рамото, ако Косара не беше твърде заета да се опитва да задържи обилната си закуска вътре в себе си, вместо извън лодката. А може би наистина трябваше да се качи на грифон, поне извън грифона щеше да значи върху главата на тоя многознайко.

Докато стигнат до поляната останалата част от първокурсниците потропваха нетърпеливо. Преподавателят беше поне три глави над най-високия ученик, и явно гонеше пчела.
- Та, и само Белев е ок, няма нужда от всичкото това "Професоре". Като пристигнат и останалите... О, ето ги и тях! - възкликна, щом видя децата да слизат от лодката. - Браво, браво, супер, хайде ей там при останалите.
Ръкомахането продължи все така интензивно, и Косара все още не виждаше въпросната пчела. Но със сигурност имаше такава, иначе нямаше причина ръцете му да се въртят като перки около него.
- Та, обикновено започваме с летящи килимчета, - плесна с ръце младежът, пристъпвайки от крак на крак с огромна усмивка на лицето, - и нали, това е идеално за първокурсници! Стабилно летателно средство, достатъчно площ, за да се чувстваш комфортно и да не те е страх, че ще си строшиш костите на парченца, - засмя се високо, продължавайки да чупи пръсти. - Да, ама представяте ли си какво е станало? Занесли ги да ги изперат.
Вдигна рамене най-лежерно и се засмя отново.
- Не че не може пак да ви говоря за тях, много интересна история всъщност, първият магьосник, опитомил килимче и започнал да лети на него, е нещо като легенда сред феновете на спорта. Само че би било странно да ви обяснявам за това, докато се качвате на метла, тъй че ще го пропуснем. Яяяя, ти, ти, и ти, ей там в бараката има достатъчно метли за петима от вас, донесете ги и ще се редувате. Забавна история, повечето от метлите също ги занесли за подръжка, но за щастие са забравили няколко. Нещо за дисбалансирани краища, все едно малко да те одруса метлата е нещо лошо, ама какво да правиш. Хайде, бързичко. А вие се разпределете някак.
Посочените деца се спогледаха и бавно тръгнаха към бараката. Някой би си помислил, че нямаха много доверие на това момче да ги учи на каквото и да е, изискващо издигане над стабилната земя, та се бавеха колкото можеха.

"Прекрасен ден за летене, друг път". Очите на Косара бяха забравили, че не са вътре в главата й, а вместо това останалите също ги виждат. Бяха се разширили колкото анатомията им позволяваше, и приличаха на две бели палачинки. Уф, палачинки... Палачинки и лодка... Палачинки и метла... Движението в стомаха й не вещаеше добър край. Момичето се изплези на съкурсника си до нея, който я гледаше все едно е обладана от зъл демон заради ококорените й очи, и застана възможно най-отзад на опашката. Не че не искаше да се научи да лети, напротив, това беше може би най-очаквания урок от цялата програма, която запълваше дните й. Но думите "дисбалансирани" и "забравили" хич не й харесваха в комбинация.

- Така, ТАКА, сега, наредете ги на земята. Добре, - плесна отново с ръце Белев и взе да размества редиците, които послушно се бяха самоорганизирали. - По-ниските първи, че сте по-стабилни.
Някак очакваше, че някой ден гените на родителите й ще я предадат, ама не очакваше да е точно тези за ръст. Преди да усети какво се случва, ръката на Косара вече беше насилствено изпъната над едната от метлите,  докато преподавателят бърбореше нещо в ухото й. В главата й имаше само празен шум и миризма на палачинки с прекалено много мед.
- Иии, давайте!

Четиримата до нея креснаха в един глас "Горе", и шумът окопити Косара. Отвори уста да извика и тя, че да не решат, че ушите й не работят, само че вместо думи от нея излязоха... еми, палачинките. Момичетата се разпищяха, момчетата се захилиха (освен онзи от лодката, с това "Горе" метлата го беше фраснала право в носа и беше прекалено зает да кърви, карма), а Белев само махна с пръчката за да почисти, удари ръка в коляно и каза "Браво, сега ще си по-лека. Хайде пак!"

Е в крайна сметка успя да я вдигне в ръка и да повиси две минути на около три сантиметра над земята, клатушкайки се заплашително наляво-надясно. Но усещането беше незаменимо. И, еми, наистина беше по-лека. Пък и до сега всеки, поне от нейния си дом, знаеше, че ако си позволи да спомене какво беше станало, най-много да изяде ритник в глезените, така че това не я притесняваше изобщо.

Админ: 10 галеона (отчетени).

Стою Белев се подготвяше за тренировката на учениците от дом Лъч, които се тутреха бавно по поляната към куидичното игрище. Глъчката им се чуваше от далече и младият мъж се усмихна. Учениците бяха изключително весели и забавни и за него беше удоволствие да тренира с тях. Затова обичаше от време на време да се присъединява към тренировката на различните отбори и да наблюдава как играят. Доста често дори летяше заедно с тях и играеше ролята на противников играч. Личеше си, че всички много обичат куидича и даваха всичко от себе си. Особено, когато куичичния сезон беше на хоризонта и децата се вълнуваха още отсега и нямаха търпение да започнат с по-усилените тренировки. 

Групичката ученици най-накра стигна до кудичното игрище и Белев чу как Вихър гръмогласно се смееше и ръчкаше нещо Тервел, който на своя страна му обещаваше да използва новото проклятие за оплитане на коса с дъвка, което беше научил. Ясна се опитваше да въдвори ред както обикновено и ги приканяше да престанат с глупостите. Тамара вървеше редом до тях и се смееше на разговора, който беше изключително интелегентен. 

- Здравейте група! - поздрави ги Стою. - Готови ли сте за днешната тренировка?! - ясно беше, че е риторичен въпрос и всички бяха готови.
- Иска ли питане, господин Белев! - Тамара скокна с възторг. 
- Не, не, не! Без формалности, разбрали сме се! - Стою започна да размахва ръце както обикновено правеше. Учителят им по летене се държеше по-скоро като един от тях, отколкото като техен преподавател. Което беше много приятна изненада и учениците му харесваха това. Единствено с Вихър нещо не можеха да се разберат и капитанът на дом Лъч постоянно беше на въпреки с него. 
- Да, Стою. Извинявай. - отвърна Тамара.
- Няма за какво. Всички ли сте тук? - синеокият мъж огледа младежите пред него.
- Да, всички сме тук. Мисля, че се вижда. - подигравателно отвърна Вихър и стисна гордо метлата си. 
- Нека не започваме, Соколов. Твърде рано е. - Белев му смигна и прелемтна кичур руса коса от очите си. 
- Аз с нищо не съм започнал... все още - подшушна само на себе си и отново се ухили на младия мъж. 
- Добре, хайде. Излитайте, аз ще ви дам топките. - Белев плесна с ръце.

На секундата всички седем играчи прекрачиха метлите си и излетяха високо във въздуха. Стою отвори сандъка с топките и метна куофъла към Тервел, който бързо го хвана и полетя с него. Тамара се спусна моментално след петокурника и двамата се заиграха с топката. След което пусна единия блъджър, който изскочи все едно беше чакал този момент цял ден. 

- Пускай направо и двата. - извика Вихър към Белев отгоре и завъртя метлата си в другата посока.
- Както кажеш! - отдолу Стою пусна и втория блъджър и Соколов замахна с бухалката. Капитанът удари единия блъджър, като го запрати към другия и двата излетяха нагоре. После се издигна бързо нагоре, за да ги пресрещне по пътя им надолу и отново да ги изпрати накъдето му видят очите.

Последен пусна снича, който изчезна на секундата от погледа на учителя. Но Ясна вече го беше видяла и се стрелна с безумна скорост след малката топчица. Белев проследи с поглед колко бързо стигна от единия край на куидичното игрище до другия. Видя как умело беше използвала няколко финта, които и помогнаха да подмине обръчите в единия край и да продължи по петите на снича. След което прелетя на притеснително близко разстояние от трибуните и отново се издигна рязко нагоре, за да избегне учителската скамейка, която се беше появила пред нея. Сничът мина от дясната ѝ страна, но Ясна премина от лявата и успя да го издебне и да го грабне. Стисна го с ръката си и го приближи към лицето си. 
- Здравей, приятелче! - мило прошепна петокурничката. 
- Ей, Соколова! Дай му шанс, де! - Тервел беше наблизо и видя как го беше хванала. 
- Давам му, давам. - след което лилавокоската отвори ръката си и сничът отново излетя. - Този път броя до 10 и те търся! - звънливо се разсмя ученичката от дом Лъч. 

Така куидичните играчи обичаха първо да загреят със свободна игра и след което щяха да работят върху определени финтове, които Вихър искаше да тренират. Белев също им беше приготвил няколко интересни упражнения, които несъмнено щяха да се харесат на учениците.


****
Точка Ловкост, плийз! (Админ: отчетено).

Владимир се стрелкаше насам натам с метлата си, усещането бе невероятно, и определено беше много по вълнуващо от карането на сърф по вълните.По време на една обиколка над поляната за малко да се сблъска с друго дете което профуча току до него, Владимир се приведе напред и ускори до колкото можеше да се задържи на метлата, без да се сгромоляса и размаже на тревата.Започна неистова надпревара между него и другото момче.Той стисна зъби и умело направляваше метлата си, досегашният му опит със сърфа си казваше думата.Още малко, още една обиколка и още една,  нямаше да се даде на ученика пред него, Напрегна мускули и се изстреля почти две дължини пред другото момче което го изгледа със зяпнала уста.Владимир зави рязко и едва не събори детето от метлата.По-бърз съм от теб надувко, мислеше си той.Спускайки се стремглаво към поляната където го очакваха Белев и останалите първокурсници.Слезе задъхан от метлата и се отправи към тях.
-Изумително, ти си роден за търсач момче, виждам шампиона в теб, 30 точки за "Северен вятър"
Владимир само пооправи мантията си, и се облегна на оградата.


10 галеона
Отчетено

две или три  години по-рано

  Малко ято грифони, всички яздени от ученици от дом „Северен Вятър“ кацна на поляната, където се провеждаха уроците по летене. Верена слезе от Борей и го погали няколко пъти. А той потърка глава в рамото ѝ в знак на задоволство 
 - Зравейте, деца - поздрави ги преподавателят
 - здрасти, Стойю - отвърнаха учениците
 - Готови ли сте?
 - Да! - Хорово.
  Както обикновено първо имаше теоретична част. В този случай тя бе за историята и произхода на летящите килимчета. Различни модели такива, разлика с метлите и съвети за начинаещи. Явно щяха да летят на постелки. И наистина преподавателят донесе такива. Разбира се имаше и метли за тези, които биха предпочели тях. 
  Верена вече беше лятяла няколко пъти с метла,но никога на килимче и затова без много да се колебае избра него. Настани се, а Белев ѝ  приложи предпазващото от сериозно падане заклинание „Аресто Леви“
  килимчето потръпна, а ученичката следвайки изслушаните по-рано инструкции го подръпна в един от предните краища, за да го накара да се издигне. Което и стана. Бавно и плавно. Е, сравнително. 
 „ За издигане така, за снижаване тук, това за ускорение и намаляне, тук за завиване“ мислеше си нашата героиня докато пробваше изброените действия. Понякога успяваше от първия път. А понякога ѝ се налагаше. да повтаря или потретва. Освен това веднъж или дваж килимчето май се опита да я хвърли. Защо ли?
  Часът наближаваше края си и затова Верена накара килимчето да се снижи и кацне. Слизайки от него беше установила няколко неща:
 Първо метлите са по-бързи, обаче с килимче е по-удобно. Все пак тя не бе усвеличавала кой знае колко скороста и затова не можеше да е съвсем сигурна в първата час от твърдението.
 Второ - летящите килимчета изглежда имаха свое мнение понякога. Тук също  ѝ трябваха още няколко полета за да се увери. 
 И трето, Сунар бе на същото мнение, беше ѝ казал по-рано, че предпочита килимче пред метла и грифон или хипогриф вместо килимче
  Верена каза „Довиждане“ на преподавателя, качи се на Борей и излетя към кулата на дома си

 искам точка ловкост (Админ: отчетено)

Мая възседна метлата  и се оттласна с крака, издигна се над поляната и заедно с гурпата деца правеха кръгове над поляната.Двете с Алгара решиха да се надпреварват до южната кула, която стигнеше първа печелеше облога.Момичето се наведе напред и ускори, поглеждайки назад видя развяващата се коса на приятелката си, засмя се и полетя още по бързо.Алгара смеейки се и викаше да не бърза толкова, че да не се блъсне в кулата.През това време Мая видя колко несигурно и ккриволичещо летеше най-отзад Жан.Тя го изгледа гневно и си помисли, колко забавно ще е той да падне от метлата си и да се размаже на поляната.Дали щяха да успеят да го изстържат с шпатула мислеше си замечтано тя.Би било прекрасно, ако това се случи.Откакто го срещна за първи път той и причиняваше само страдание, справедливо би било да му се случи някоя сериозна неприятности.Намираше отношението му към другите за противно, той всячески отбягваше останалите деца, а това бе недопустимо в Мунгав.Дори при запознанството им Жан не прояви и капчица ентусиазъм, та нали бяха в един дом, що за възпитание беше това.Мая продължи летенето поглеждайки с презрение към него, тя не намираше основателна причина за странното му поведение.Какво безсрамие от негова страна възмущаваше се момичето, хем е дебел, хем не иска да да се присъедини към групата на различните.Според Мая постъпката му граничеше с безобразие, тя не можеше да забрави обидата която и нанесе Жан отказвайки предложението и за разходка и опознаване а това, че напусна демонстративно общата стая на "Южен вятър" и затръшна силно вратата на спалнята си, противоречеше на всички възможни училищни правила.