★ Тържествената зала

@Ела Благоева

-… и все пак никога не пий бира с кафе! На това ме научил мъгълския свят. – завърши разказа си един от учениците, по всичко приличащ на последен курс, стоящ пред мен, бъбрещ си за лятото из скучния свят без магия. Всъщност не, че подслушвах, но историята беше забавна. До колкото разбрах бе за едно от първите му навлизания в материята на алкохола и допустимите комбинации за изтрезняване. А аз, глупавото момиче що спиртна напитка не бе вкусвала просто стоях и вече от пет минути си държах ръката на устата от хилене. Разбира се и неговия събеседник на му остана длъжен и просто беше с зейнала паст като хипопотам насреща му, но едва се опитваше да не издава звук, че иначе вийлите, дето щукат като риби на сухо около нас ще вземат да го пернат зад врата.
-А ти, блонди, как беше твоето лято? Някой бурен купон с литературния клуб? – попита ме седмокурсника, аз се усмихнах лъчезарно и започнах да им разказвам за невероятните моменти на четене, поне докато не смених тематиката и се вкарахме в разкази за банди, музика, предимно рок и определено нищо, което да помрачи настроението ни.
Всъщност харесвах такива истории. Особено тази носеше толкова хубаво и невинно начало на деня, когато … реалността ме плесна по челото, материализирана като … хлапак, за да ми напомни, че не сме сами на свата и винаги може да изскочи някой шемет и да разпъне палатка в личното ти пространство … или да ти изкара ангелите, появявайки се, назнайно как незабелязан до този момент, зад теб. Реално нямаше и да го видя, ако някой зад него не го беше блъснал и той се удари в мен, забивайки нещо остро – надявам се пръчката си в ребрата му. А при обръщане открих, че е поредната скрита книга, сигурно нелегално отмъкната.
-М… - спрях се преди да препсувам като хамалин - … това болеше….
Измънках под нос и веднага се хванах за удареното място, опитах се да го разтрия с пръсти в следствие на което болката се усили, а аз напук усилих натиска, за да разсея /поне така си мисля, че става/ наченките на подутина или синина. Седмокурсниците се заливаха на свой ред от смях и едва се обърнаха, за да ме оставят с кошмара ми. А аз сложих ръце на хълбоците си и осъзнах, че вече приличам на делва.
-Много си груб, наистина. – казах му и се завъртях, нарочно пъхайки дългата си коса в лицето му, а с малко късмет можеше и въздушната сила да послужи, за да превърне косицата ми в камшик и да го шибне през муцуната. Скръстих ръце под гърдите си и започнах да чакам, като потропвах с крак по пода и искрено се надявах да мога да се върна към разговора с по-големите батковци и мистиката на напивания през лятото и карането на летящи коли в нетрезво състояние. Такива разговори помагаха времето да мине по-бързо.

@Катерина Мавродиева

Закъсняваше. Мразеше да закъснява. Цялата бъркотия, преживяна с Тамара край Кървавия ров, тотално беше нарушила графика му. Сега трябваше да бърза, за да не пропусне речта за началото на учебната година. Еньо обичаше да слуша речи на известни хора и дори да ги възпроизвежда, за да може да научи похватите им. Смяташе, че така ще стане по-добър оратор – умение, което определено не притежаваше. Осъзнаваше, че говори прекалено бързо, със сложни думи и че няма никакво „присъствие“, нито пък „обаяние“ – задължителни елементи според всяка от десетките книги за ораторско изкуство, които беше чел. Понякога речите му пред огледалото се получаваха добре, но мисълта да говори пред цялото училище или друга такава тълпа караше краката му да се разтреперят. Еньо обаче смяташе, че може да направи всичко, ако разполага  с достатъчно добър план и време.

Той се затича по Каменния мост. При нормални обстоятелства не би го направил (мразеше да се поти), но сега рискуваше да пропусне речта на директорката Силванова. Вярно, жената беше зловеща, но не можеше да й се отрече ораторското майсторство. Освен това Еньо искаше да разбере дали няма да има някоя новост в училищната програма, тъй като бе чел в „Хала вест“ изявлението на Дарина Развигорова – председателя на Самодивската задруга, относно „разхлабването“ на режима в „Мунгав“. Да бе, някой въобще вярваше ли на това? Еньо не вярваше.

Синята му мантия се развяваше, докато си проправяше път през празните коридори. След малко видя в далечината светлините на дванадесетте факти, запалени пред Триумфалната зала. Нещо обаче му се стори необичайно: сякаш пред големите махагонови врати се беше събрала опашка. Еньо не си спомняше досега да са чакали да влязат в Триумфалната зала. А и вече бе станало доста късно – речите винаги започваха около 12:45 ч.

Четвъртокурсникът се насочи към края на опашката, докато се надигаше на пети и точеше врат наляво-надясно. Нищо не се виждаше отпред. Вратите бяха затворени, а по лицата на повечето ученици бе изписано притеснение.

– Странно – каза Еньо на глас, докато разтриваше брадичката си.
– Ще има да чакаме – чу се ироничен глас. Хаджиконстантинов се сепна и срещна погледа на едно момиче, което беше високо колкото него (малко хора бяха толкова високи в това училище). Имаше кестенява коса, която приличаше на гнездо.
– Но какво става? – попита той с ококорени очи.

@Ела Благоева

Беше пусто. Пуст поглед срещу ми, напомнящ ми на улиците, по които лятото сенките от клоните, като мрежа, чертаеха причудливи квадрата и ромбове по пътеките към дома. Синьо-лилаво беше всичко тогава, черно-сиво бе всичко наоколо, та дори и в нейните очи. Някъде някой се опитваше да извади пръчка и да прокрадне сребриста светлина, а малки части от пътеките зад момичето горяха в пепеливо-червено, студуваха в смразяващо-синьо, блестяха в слънчево-жълто и надяваха спомените за онова необяснимо неми явление, което предвещава големи студове или големи проблеми.
Малки облачета на съмнение излизаха от ирисите ѝ, но не разбирах, наистина не разбирах какво толкова иска, че ме гледаше така. И сега осъзнах колко неприятно е чувството някой да те зяпа! Невъздържаното ми любопитство миналата година сега биваше наказано чрез лицето на това момиченце, впила объркан, изпитателен и леко отнесен поглед в мен. Зад мен беше същото, но там на някои места класическият чифт очни ябълки беше заменен от комбинация с „око плюс някой паднал кичур ала емо стил“, а това ме караше да се чувствам още повече като паднала от небето – да нямах мръсотия по лицето? Да нямах някоя пъпка? Да нямах рана някъде? Бях нормална, даже невзрачна, казвали са ми, щом нямах опръхнала от соления вятър на черноморието кожа, нито наченки на артрит от влагата и тежкия труд на лятната работа.
Стоп! Тя да не искаше да си станем приятелки? Абсурд! Аз знаех десет приятелски термина на кръст и притежавах вродена неприязън към близост с други себеподобни. Неее…. Определено за момичето представлява нещо като сняг, изсипал се посред юли, без намеса на магия.
Размърдах се от неудобство. Сред тази тишина помежду ни всеки миг в тялото ми сякаш се забиваха малки иглички. Изнервяше ме, притискаше ме, тормозеше ме, подбутваше ме да кажа нещо. Въздухът беше като застинал /което не е изключено предвид опашката движеща се със скоростта на охльов, бутнал на задна предавка/, като вакуум, готов да засмуче всяка моя дума.
Гласът ми, ах той, беше липсващото звено, което да отприщи стаената в очакване верижна реакция от /Мерлин знае какви/ събития. А нищо не предвещаваше цветя, рози и приятелски прегръдки в близките минути.
-Елизавета, но можеш да ми викаш Ели или Ел, което душата ти хареса. – казах спокойно след секунда, два, триста. За пореден път отметнах косата си по демонстративен начин, което накара патрулиращата вийла да ме изгледа с намусен, предупредителен поглед, но не е като да пея и танцувам, така че фактически бях изрядна. А и не могат да очакват да висим като войници в линия и да чакаме някой да ни каже „Строй се! Мирно! Равнис! Паднете и се направете на умряли!“, нали?
Разбира се с моя късмет, и разбирайте липсата на такъв, защото проблемите ме следваха по петите като гладно псе на улицата, този път с косата си фраснах онзи, който разказваше за мистерии как да и как да не изтрезняваш след напиване. А той ме сръчка в ребрата и вийлата пак ни изгледа да кротуваме. Ние като добре театрални звезди се прегърнахме и дори хванах хлапачката-зяпачка, че да изглежда по правдоподобно.
-Усмихни ѝ се де. Да не мислиш, че е лесно и на тях? Ходят, бродят, диваци вардят. А можеха с чаша вино и клюкарски приказки да се обградят! – подшушнах на момичето и пуснах момчето, което само ми намигна, знак, че само да мине великото посрещане и спора за косата в лицето ще продължи, а аз само вдигнах рамене и погледнах чернооката къдравелка – Име, слънчице?

@Косара Вълканова

Трябваше да се возя в лодка по Кървавия ров, за да стигна до замъка. През целия път бях принуден да търпя ужасния дъжд, който сякаш непрекъснато се усилваше. Освен това трябваше да си тананикам някаква глупава мелодия, защото иначе някое келпи щеше да ме грабне и да ме завлече в дълбините. Проклинах се, задето не бях научил заклинанието за отблъскване на вода. Мелодията беше по-скоро ръмжене – единственото, на което бях способен, като се имаха предвид събитията от последния час. Останал бях без куфар, без метла и без достойнство.

Промуших се през отвора, който водеше от пристанището към вътрешността на замъка. Докато вървях, от цялото ми тяло се стичаха струйки вода и кал. Толкова бях ядосан, че дори не възнамерявах да се почистя. Възнамерявах да намеря онази малка лигла и да я накарам да ми целуне мръсните обувки.

Тръгнах по коридора, който водеше към Тържествената зала. Чуваше се някакъв шум, като от събрала се тълпа. Мислех, че досега официалната част трябваше да е започнала. Даже се опасявах, че е свършила и че съм пропуснал всичко.

– Господин Шарков! – чух леден глас край себе си. – Какво си мислите, че правите?
Не отговорих. Не се обърнах да разбера чие е гласът, защото така или иначе бях убеден, че е на някоя от стоте психарки в това училище, представящи се за „възпитателки“.
– Господин Шарков, предупреждавам Ви! Ако не спрете сега, последици за Вас ще са много сериозни!
Гласът започна да заглъхва в ушите ми. Последната дума едва я чух. Чувах само бумтенето на кръвта в слепоочита си.

Бум, бум, бум…

– Наказан сте! Наказан сте, чувате ли!

Точно в този момент я забелязах. Чорлавата черна коса стърчеше най-накрая на опашката от ученици, която чакаше да влезе в Тържествената зала. Изведнъж момичето се обърна и също ме видя. Впих погледа си в нейния с такава интензивност, че между нас сякаш се появи невидима верига, по която тръгна огън.

В момента, в който ръката на вийлата докосна яката на мантията ми и в който чернокосият демон тръгна да прави крачка встрани, аз се втурнах напред с всички сили. Останалата в дрехите ми вода се разхвърча на всички посоки, а калта полепна по портретите на три-четири от най-известните български магьосници. Боляринът Слав облещи очи и спря да пее любимата си любовна песен в почит на Параскева Черноглавата.

Взех разстоянието за по-малко от две секунди. Последните два метра ги прелетях. Всичко около мен се разми. Паднах право върху чернокосия демон и го притиснах към земята.
– ХАЯ! – викна момичето и ме избута с крака нагоре. – Знам карате!

Нито един от нас обаче не успя да довърши започнатото, тъй като две вийли се спуснаха и ни разделиха. Пратиха ни в различни ъгли на стаята да стоим като наказани с лице към стената. Казаха, че ще влезем следващи в залата, за да може да приключим бързо и да имаме възможно най-много време за осемчасова нощна тренировка в Мелачката. „Явно имате енергия“, беше казала леля Станимира.

Стоях в ъгъла с разкривена усмивка.

@Алтамира Фелес  @Калоян Раев

Докато вървеше по коридора от кабинета си към Тържествената зала, Пейо размишляваше. Надяваше се съобщението на Самодивската задруга относно реформите в „Мунгав“ да е истина. До тази отстъпка се беше стигнало, след като през лятото негативните настроения в обществото бяха достигнали точката на кипене. Само веднъж преди това Пейо бе виждал такива масови протести в Министерството на магията: след облекчаването на режима на вампирите и върколаците през 1988 г. Сега гневът на хората беше дори по-голям, защото децата им бяха пряко засегнати. Всеки родител можеше да види белезите по ръцете и краката на завърналите се за лятна ваканция ученици; да чуе страшните истории за униженията и тормоза, на който бяха подложени. Малка част от родителите приемаше всичко това за нормално и даже се радваше, че са се върнали „старите времена“, когато учениците са получавали адекватна подготовка за реалния живот. По-голямата част обаче намираше подхода на новото ръководство на училището за радикално и жестоко. Самодивската задруга бе принудена да предприеме нещо, за да не изгуби училището половината ученици през новата учебна година.

Пейо беше изкарал миналата година изключително тежко. Така и не се беше решил да направи нещо, за да се опълчи срещу новия режим. Онези преподаватели, които го бяха направили, бяха уволнени, а в случая на Галя Колева – изчезнали незнайно къде. Надеждата на Пейо бе постепенно да бъдат разкрити всички скандални постъпки на Силванова и обкръжението й, в резултат на което да бъдат отстранени.

Завари Тържествената зала затворена. Пред нея стояха десетина вийли, шушукащи си. Когато го видяха, те млъкнаха. Той се приближи и попита леля Радина кога ще отворят залата. Отговорът беше единствено: „Има нова процедура, по заповед на директорката“.

Нова процедура? Може би това беше свързано с новите реформи. Може би щяха да свалят на всички медальоните… Една малка частичка в мозъка му обаче светеше с натрапчива червена светлина. Надали щеше да е толкова просто.

Когато учениците се появиха, вийлите ги строиха на опашка пред Тържествената зала. Преподавателите стояха отвън. Пускаха учениците по един и не казваха какво им предстои. С всяка изминала секунда обстановката ставаше все по-тягостна. Пейо наблюдаваше със свито сърце уплашените и уморени физиономии на учениците.
– Кой знае какво ново са измислили… Чувствам вибрации, които са заредени с негативна енергия от потенциални проблематични развития на бъдещето – прошепна проф. Фелес, така че само той и Раев да я чуят.
Пейо преглътна. Искаше да накара всички да не се паникьосват. Трябваше да са оптимисти, след като Самодивската задруга изрично бе поела ангажимент да облекчи режима на учениците.
– Не разбрах точно какво каза за вибрациите, но съм съгласен – пошегува се Раев, макар че по лицето му се забелязваше притеснение.
– Какво ще кажете да поговорим с децата и да я караме по-спокойно – предложи Пейо със студен глас.

 @Катерина Мавродиева

Еньо проточи врат. Опашката беше доста дълга – поне двадесет метра. В края й, точно пред затворените вратата на Триумфалната зала, стояха две едри вийли, които приличаха на каменни статуи. Чуваше се само шушукането на учениците и тиктакането на гигантския махагонов часовник, разположен в коридора пред залата.

Тик-так, тик-так, тик-так…

Какво ли им готвеха наистина? Еньо се беше научил да очаква най-лошото от новото ръководство. Миналата година нещата бяха стигнали нетърпими нива. Някои от учениците се налагаше да прекарват в Мелачката по осем часа на ден. Симулациите на Издигнатите първоначално бяха по веднъж на седмица, а впоследствие ги направиха ежедневни. Разпуснати бяха всички видове клубове и занимания, с изключение на куидича (и то с големи увещания от страна на запалянковците). За Еньо повратната точка беше забраната да взима книги от библиотеката. Това мигновено го настрои срещу новия режим и дори доведе до включването му в бунтовническата група на непокорните ученици.

Не беше сигурен дали да отговори честно на непознатото момичето. Знаеше, че някои ученици бяха „агенти“ на вийлите – снасяха им всичко, което чуеха по коридорите. Но пък това момиче имаше доста небрежен външен вид, който със сигурност не кореспондираше със стандартите на вийлите.
– Ти не вярваш ли, че ще има реформи? – Еньо реши да отговори на въпроса с въпрос.
– Мисля, че е по-вероятно грифонът ми да се научи да танцува салса – каза момичето със сериозен тон. Занимаваше се с връзките на мантията си, като ги прехвърляше небрежно между пръстите си.
– Е, не бих казал, че вероятността е нулева, както намекваш, но със сигурност е ниска.
– По опашката се носят всякакви слухове – момичето с разчорлената коса погледна към затворените врати на залата, – и не са положителни.

Еньо сбърчи нос с леко отвращение. Не обичаше слухове. Единственото, което считаше за меродавно, бе научно обоснованата и проверена информация.
– От къде знаят? Някой излиза ли отвътре? Вижда ли се вътре?
– Никой не излиза, а вратите се отварят едва-едва.
– Значи слуховете са фикция – отвърна четвъртокурсникът и в ума си счете темата за затворена. След това реши да подложи непознатото момиче на малък тест – Какво мислиш за Силванова?