★ Лабиринтът на илюзиите

 
  

Мая поля короната си от цветя без да я сваля пи предвидливо от магическата си отвара която скриваше същността и тъй като не знаеше колко време ще прекара тук, и прекрачи прага на лабиринта.Вратата изчезна зад нея, и тя тръгна по една от алейте.Момичето вървеше оглеждаше на всички страни, зелените храсти се издигаха на около 3 метра височина и виждаше само пътя си напред, интересно какво ли я очакваше по-нататък.Тя продължи да върви по разклоненията през лабиринта, който изглеждаше безкраен.Изведнъж започна да вижда образи на хора, които се приближаваха към нея, всички те бяха усмихнати и разговаряха безгрижно помежду си, Мая се вгледа в тях те бяха пухкави и с лъчезарно и жизнерадостно излъчване, от тях струеше щастие и оптимизъм, пълни засмени хора, които бяха щастливи.Сърцето и запърха от вълнение, тя повече от всичко на света мечтаеше да е сред такива хора, да има такива приятели също като нея, като ситинската Мая.Момичето се просълзи от радост, образите на пълните хора я наобиколиха и весело започнаха да си говорят с момичето.Макар и да знаеше, че това не е реално, тя с радост отговаряше на въпросите им, и се усмихваше.За първи път от много време насам тя се чувстваше истински щастлива, заобиколена от сродни души.Забеляза и образ на момче от Мунгав,макар и само илюзия тя разпозна в него момче от "северен вятър", това беше Влади.Мая се усмихна плахо и търгна към него, образът на момчето протегна ръка към нея и сякаш я приканвашеда го последва.Тя с трепет продължи да върви след него,пълното тъмнокосо момче я гледаше приятелски и я галеше по косата.Мая не искаше този миг никога да свършва,чувстваше се безкрайно щастлива и спокойна, тя знаеше, че Влади я разбира и въдхва увереност в крехката и душа наранена от едно друго момче което също като нея бе пълно, но се държеше студено и отбягваше всички.Тя не искаше да си спомня за това и погледна отново към Влади който нежно я прегърна през рамо и я поведе по една от алейте.Двамата не спираха да вървят, той я караше да се чувства по-спкойна и уверена.Шепнеше и,че не е нужно повече да се крие и да се осмели да покаже истинското си аз пред останалите.Уверяваше я, че те биха я разбрали и приели каквато е.Всъщност тя отдавна му се възхищаваше за смелостта да бъде себе си, без да се притеснява от фигурата си.Мая тръпнеше от радост, че вижда образа му, но още не се чувстваше готова да разкрие пред някого тайната си, която толкова старателно пазеше.Двамата завиха по алея която не бе забелязала, и Влади и посочи отворената врата към изхода, тя помръкна осъзнавайки краят на това прекрасно преживяване,Влади и намигна и я изпрати до края на лабиринта след което образът му се разтвори във въздуха.Мая премина и се озова отвън, а към нея тичаше задъхана Алгара.

Спокоен и усмихнат Рамо продължи разходката си и неусетно се бе оказал пред входа на лабиринта. На пръв поглед съвсем обикновена градина от храсталаци , с основната разлика че лабиринта "Поглъщаше" всички и затваряше прохода зад тях, младежа пристъпи напред присви рамене и си каза "Е какво пък". в крайна сметка не се сещаше да има някакви големи страхове, чувстваше се добре едва ли щеше да е нещо кой знае какво. Пристъпквайки напред размениха няколко мили думи и комплименти с бабата, която проби и последната част от билета му след което аромат на ванилия се разнесе навсякъде около него. Момчето пристъпи напред влезе смело в лабиринта и остана изненадан, макар стените на лабиринта да нямаха покрив в дебрите му беше доста по мрачно и мъгливо, всякаш в близост имаше тресавище което носи лек аромат на гнилоч и мъгла , но такова разбирасе нямаше. В крайна сметка мислите бързо го освободиха, тъй като единствения път който можеше да поеме за сега беше напред, с всяка крачка потъваше все по навътре и усещането стана все по странно , имаше усещането че някой го наблюдава, това така специфично настръхване на косъмчетата по врата. Инстиктивно младежа извади пръчката си и уви ръката си здраво около нея , макар да не виждаше пряка опасност или каквото и да е. след още няколко минути се озова до разклонение , можеше да се движи и в трите посоки, но това не го притесни изобщо, добре знаеше как са устроени лабиринтите, този макар и магически също не се отличаваше толкова много, протегна дясната си ръка и я допря в стената, докато се движеше така че ръката му да не пуска стената, рано или късно лабиринта ще го изплуе навън. По този назин продължи пътването още извесно време, което Рамо не можа да определи, но ставайки доста тъмно предположи , че може би се мръква, погледна нагоре, нищо. Няма звезди, няма луна.

-Да му се незнае-продума леко момчето- Лумос-там където трите снопа на пръчката се събираха във връх, сега стоеше малка свера мека светлина, която осветяваше около метър два напред, колкото момчето да вижда къде отива и да почувства малко безопасност. Края на лабиринта още го нямаше Рамо беше сигурен че са минали часове, везе дори чувстваше глад и одавна бе спряло да е забавно.

-Ооо, да не би някой да се е изгубил.-тих глас се понесе по коридора на лабиринта, носещ ледена студенина, за момент момчето потрепери, но побърза да се събере. Когато някое животно е уплашено и притиснато вариантите, за реакция не са много, някой се защитават, други нападат, а трети се правят на страшни...

-Недей, да се гавриш, я се показвай насветло да те видя- Викаше Рамо, като в гласа му се четеше всичко друго но не и сила и сигурност, очите му шареха във всички посоки търсейки източника на гласа като инстинктивно усили светлината от пръчката си- <Лумос Максима!!!!>- светлината стана толкова ярка, че младежа трябваше да сведе пръчката си надолу за да не ослепи себе си преди всичко ефекта продължи секунда две колкото да разкрие слаба женска фигура на 10 тина метра от момчето, която се прилепила до стените на лабиринта, след което сенките отново я погълнаха.

-Доволен ли си вече, успя да ме намериш.-Кръвта на момчето се смрази и после завря, нямаше съмнение гласа идваше от разстояние не повече от два сантиметра от ухото му, по рамото си усети как нежно се разстила студена и дълга коса, усещаше тежеста на всеки кичур, който явно бе мокър , тъй като малки капчици запознаха да се свличат по рамото на детето, беше или това или студената пот която го избиваше. Тънки черни нокти преминаха нежно по гърба пълзящи към гърлото му, може би други обстоятелства човек би усетил прятно изживяване, но в конкретния случай, Рамо знаеше че ако страха има физическа форма, то така изглеждаше тя. Бърз скок напред, три кразки докато гърба му не се опря в другата страна обърнат вече с лице към фигурата която бе точно до него, можеше да я огледа без проблем.
Млада почти гола жена, на не повече от 30 тина години, горната част от мокрите и дрехи, наподобяващи ношница бяха разкъсани и износени всякаш на 200 години, гърдите и бяха голи, но покрити от тъмно черната слузесто влажна коса, която се движеше и всякаш жива подсилвана усещането от факта че пулсираше всякаш притежаваше собствено сърце. Главата на дамата бе леко накривена в страна свободната от коса част от лицето и разкриваше че голяма част от него е разложено, с опадала или висяща кожа, което караше изражението и да е в зловеща усмивка дори когато устата и е затворена, тъй като разложеното ракриваше острите бели зъби събрани прекалено много на брой в устата и. Тя стоеше спокойна непомръдваща вперила стъкления си мътвешки поглед към момчето, същевременно Рамо умря и възкръсна (Весели Празници на всички) Няколко пъти докато реши най сетне какво да прави. В крайна сметка пръчката беше в ръцете му, пред него стоеше избора да живее или да умре, това което виждаше не бе човек, не биваше да има наказание. Нали... нали..

-<__-=АВАДА КАДАВРА=-__>- Пръчката му сочеше право напред към съществото, Страха се превърна в ярост, яростта в решителност, решителността в жажда за убийство, която иронично беше надежда за живот. Тежестта върху раменете на момчето бе толкова голяма всякаш самата земя бе паднала върху него, а сърцето за миг спря да тупти. пръчката му изпука и угасна..

-Хахахахаха, браво, виждам че не съм сгрешила за теб, но си почини за сега, още си много далеч от това да си способен на подобно нещо- Съществото очевидно си играеше с момчето и искрено се забавляваше.

-Недей, да униваш момче, не всичко беше напразно, някой магии дори и не успешни остават следи...- След което момчето усети че се замайва, и всяко притваряне на клепачите му ставаше все по дълго, а всеки проблясък разкриваше приближаващото се създание към него, последно усети как нещо го повдига. В следващия момент се събуди гален от топлите слънчеви лъчи опитвайки се да пробият клепачите му и да го събудят. Рамо скочи на крака извади пръчката си и започна да се върти и крещи като изплашена котка в продължение на минута преди да осъзнае , че се намира сам на поляна по сред бял ден неразбирайки какво се бе случило, упипа се старателно по него нямаше нищо, беше добре, остана там още поне 30 минути, докато се събере и успокои и чак след тогава тръгна да търси къде се намира и да опита да се върне обратно на познатия панаир

Радослав прекрачи през портата ма лабиринта, и тя изчезна оставяйки го пред плетеницата от алеи и живописният три метров плет който ги разделяше.Момчето тръгна по една от тях която сякаш се разтягаше до безкрайност, всъщност си беше напълно естествено за магически лабиринт.Ради се огледа и продължи по друга пътека завиваща наляво, следваха оещеразклонения и още алеи криволичещи в неописуем безпорядък.Момчето не спираше да върви и завива в различни посоки, но сякаш се вътреше в огромен кръг.Все му се струваше,че току що е минал от тук.Дочу някакъв странен шум, и от една алея изпълза гиагантски скорпион който заплашително тръгна към момчето,Ради се втурна да тича опитвайки се да се отдалечи максимално от чудовището, но го пресрещнаха още два и той успя да им се изплъзне в последната възможна секунда.Бягаше по която алея видят очите му и не спираше да се озърта стреснато.Огромните им щипки тракаха заплашително, а жилата на опашките им се извисянва на по няколко метра над тях.Естествено той не си носеше магическата пръчка тъй като, бе дошъл на фестивала да се забавлява, а не да прави магии.Единствено можеше да разчита на бързия си бяг и рефлексите, които бе тренирал в кунгфуто.Погледна назад и видя, че вече има добра преднина.Обърна се срещу скорпионите и се подготви за схватка на живот и смърт.Трите чудовища набижаваха все повече и повече, разстоянието между тях се топеше и той бе готов за атака.Вместо това обаче скорпионите изчезнаха както се бехя появили, а пред него се виждаше изходът от лабиринта.

40 галеона
Админ: отчетено.

Фестивала беше великолепен. Светлини навсякъде, музика се лееше от шатрите и атракционите, само да нямаше и такива тълпи щеше да е много яко. Големите групи хора не понасяха много добре на Люба, свикнала беше на по изолиран живот и сега си търсеше вечното другарче че поне да не се чувства като чучело на бранище. Но него никъде го нямаше.

Защо имаше толкова много хора.
Навсякъде където се обърнеше все повече и повече.
Някои се опитват да говорят с нея, други се блъскат. Часовете в училище не й се отразяваха така, там пак имаше хора, ама всичко си имаше ред, тук беше хаос и постоянно движение и твърде много хора. А като беше в по населените части обикновенно беше около съученика си от Лъч.

Трябваше й спокойно място.

Твърде много хора.


Засили крачка и почна да обикаля леко паникьосано. Стори й се че мерна и Исмаил няколко пъти, но я беше обхванала такава нервност че хората около него я отблъснаха и тя се засили към първото кътче без жива душа сякаш бе на мисия. Трябваше да се измъкне.
Лутане, бутане, лутане.
Дори не се извиняваше вече, просто ходеше.

Най-накрая! 
Мерна висок жив плет и директно се втурна към него като удавник към сламка.
Директно се шмугна сред оформените храсти и дори не чу бабата която подвикна след нея. Беше в нещо като коридор от храсти, още мозъкът й не искаше да я настигне, сигурно щеше да се усети че е в лабиринта, но за сега най-важното беше че е далеч от хора.
Подпря се на едната стена и се свлече на приклекнала до нея, гушнала краката си сякаш да се направи още по-малка. Чак сега забеляза сянка до нея и все още с лека паника в очите погледна нагоре.

Исмаил беше до нея, а плета се затвори след него.

Когато ученичката от Северен вятър продължи целеустремена между тълпите от хора, вмъквайки се бързо между тях, не обикновеното относено ходене, запазена марка на малката ми хобит, Исмаил започна да усеща нотки на паника. Та тя бягаше. От всичко, от него? От някой? Последното го накараа да се огледа в тълпата от хора, но висчки ходеха на своите посоки, никой не изглеждаше все едно закача малкото момиче… така че… беше дошло от него? Или от нея? Не, не от него, тя дори не го беше чула. Можеше да познае. А и изглеждаше… уплашена? Не беше свикнал да вижда това изражение на нейното лице. Усмихната, развеселена, витаеща в облаците. Не и уплашена. Никога уплашена. Запали крачка и дългите му крака скасиха разстоянието между тях. Вече бяха навлезли в лабиринта, но малката нито го чуваше, нито забавяше крачка. Дори виждаше ли накъде отива? Не можеше да е сигурен. Можеше само да държи курс зад нея, за да не се загубят напълно. А тя толкова бързо зави зад един ъгъл и накара сърцето му да се качи в гърлото. Не. Не. Не. 


На завоя видя къде е. Малка, дребна. Седнала, почти забила главата си в коленете си. 
 - Мъниче… - Тя не го забеляза. Или не искаше или не можеше на този етап.

Исмаил издиша бавно и се приближи до нея. Не вдигаше глава към него. Ясно, беше я още страх или срам… Исмаил клекна до нея и въздъхна тихо. Добре, че не беше с братята си, за да се притеснява за нея. Вдигна ръка и както множество японски анимета удари главичката ѝ все едно беше дъска, която трябваше да разцепи на две с невероятните си конфу движения. 


- Ау! - мъника повдигна глава. Добре, нямаше сълзи в очите ѝ.
 - Какво стана? Някой да не те е обидил с нещо?
- Не…не.
 - Добре … тогава какво става?
 
Мълчание. Не го очкаваше от нея.
- Някой таласъм? Някоя самодива ли?
- Не, не…
- Видяла си някой да изтървава хот дог-а си?
- Какво? Не….

Исмаил седна срещу нея. Прибра краката си по турски, опитайки краката си в нейните. Добре, ако не искаше да му сподели, щеше просто да постои малко там. До нея.

- Някой таласъм? Някоя самодива ли? - чу най накрая, че Исмаил й говори. Първоначално сякаш не го регистрира, но мозъка й лагна и възприе въпроса със закъснение.
- Не, не… - и тя не знаеше какво точно стана. Първо си ходеше из панаира, после влезна в по населените места и после просто почна да й става тясно. Сякаш хората я мачкаша ...
- Видяла си някой да изтървава хот дог-а си? - това щеше да я разсмее в друг момент, но точно сега й прелетя през главата. Още се чудеше какво стана.
- Какво? Не….

Люба завря пак глава между коленете си и опита да диша равномерно. Усещаше присъствието на Исмаил до себе си, спокойствието което струеше от него... топлината. Остана така няколко минути.
- Май..май.. тълпата ми стана повече? - започна плахо без да вдига глава - Твърде много хора, ходещи твърде хаотично. - след още една голяма пауза продължи - Май не съм била на такива места, с толкова народ. Велико Търново е спокойно, пък и сме в краен квартал. В гората няма никой. Дори училище - има хора но са по-пръснати.


След още пет минути с дълбоко дишане се надигна и се огледа. Беше в Лабиринта! Искаше й се да го посети пак още от миналата година, но може би не точно по този начин. Обърна се към Исмаил усмихната, още беше леко нервна но интимната обстановка помагаше за притесненията й, подаде му ръка да се изправи и той.

-Наляво или надясно? 


Когато продължиха по пътя още го държеше за ръката.

- Ще ми ядеш гъза, бил ти по хубав венеца. С тия култивирани цветя си много модерен... всъщност имам нещо за тях - потършува из джобовете си и извади розова метална манерка - Леля ми я направи за като ходя по гората. Водата не свършва.
Отпи от освежаващата течност, ливна си стабилно количество на главата и я подаде на Исмаил. Изглеждаше леко комично защото водата се стече по косата и лицето й, но го гледаше с напълно сериозно изражение. Но пък се почувства много по добре и вече нямаше помен от паниката която я бе обвзела.

Продължиха да вървят напред ръка за ръка. 
Люба се беше замислила за ситуацията, хората, и пчелите. Нещо я глождеше:
- Абе като пчели са ма не съвсем. Пчелите не са ли много по подредени, дори като са гневен рояк пак имат логика зад движението. 
И така като нищо мина отново в по научния си подход - как работят нещата. Почнаха и да бъбрят както винаги: за пчелите, за цветята, как се разпознават ядливи неща в гората и всъщност дали не може да си вземе калемче от плета, само няколко минути работа стига бабата на входа да не й го вземе.

Колкото повече напредваха в лабиринта толкова по тъмно ставаше. В някакъв момент Исмаил тръгна да вади пръчката си, но малкото момиче го спря:
- Може да ти потрябва за друго, чакай - и отново се разрови по безбройните джобове, не не бяха омагьосани да са бездънни, но със сигурност имаше поне няколко допълнително пришити - Дръж това, ако го пречупиш ще светне достатъчно да се вижда пътя и да ти е свободна пръчката. За всеки случай.

Прекърши една от светещите пръчки които носеше и тръгна да му подава другата.
Него го нямаше!
Току що му пусна ръката, за да извади светлината и за тази минута бе изчезнал. 
А не чу стъпки или шумолене от движение. Провикна се, но не чу отговор, вдигна светлината си по на високо, но бе обкръжена само от мрак.

-ИСМАИЛ!

Мрак навсякъде около нея и нищо не помагаше. Нито светещите пръчки, нито мощния фенеер за охрана, който си поръча от амазон. Лумос и лимос максима още по малко. Сякаш самия мрак работеше срещу всяка една светлинка или я поглъщаше без да се афектира от нея.
А усещането да седи в този мрак й напомняше твърде много на усещането за летене. Лек ужас пояна да я обхваща, но се отърси. Исмаил го нямаше! Можеше да е в опастност, да се е загубил навътре или да има нужда от помощ.
Затвори очи и пое дълбоко въздух.

Вдишване.
Издишванеее.

Вдииишване.

Познат аромат погъделичка носа й.
Люлякът!
очнннна да души въздуха като гонче хванало следа. Ами да, имаше полза от префърцунената му корона. Направи плаха стъпка напред, все още маракът я обгръщаше толкова плътно че едвам усещаше земята под краката си. Но крачка две и Люба доби уверенест. Земята си беше все същата След няколко крачки срещна и плета и продължи по него като си държеше лявата ръка по него. Със всяка следваща крачка по следата на люляковия аромат и големия фенер в ръката й почваше да пръска все повече светлина.

Преди да завие зад поредния ъгъл, чу леко хриптене.

- Исмаил? -плахо попита напред и излезна иззад завоя. Той беше.

Чувстваше се облекчена и щастлива че отново го вижда Беше добър градинар и той, но не се оправяше толкова добре по диви места. А този лабиринт изкарваше най-дивото. Сега просто доволна че държи ръката му я стисна два пъти да усети че е до нея.
Усети опръскването със закъснение, но докато се "оплакваше" се ухили до уши. 
Усмивката на Исмаил притрепна.
Люба размята дълга гъста коса, все още подгизнала от последното поливане на венеца. Ефекта беше точно това което тя очакваше и това което момчето не бе предвидило.
Ако някога сте били в близост до нюфаундлер който се изтръсква от вода... да горе долу беше същото.
След кучето щяхте да сте по сухи.

Ухили му се насреща с 24 каратова усмивка, докато той я гледаше нацупен. И много по мокър от преди малко.


-Хей, ама изхода е зад теб! Хайде! - грабна отново ръката му и го завлече без да чака да влезне в крачка - Предлагам следващото да е живата въртележка. Също така ми дължиш захарно петле!


(продължаваме на въртележката? или ако искаш друго дърпай там)

@Тамара Язова @Ян Маджаров
   
Ела подаде билета си на продавачката, която постави втората перфорация отгоре му. Лабиринтът беше висок близо три метра и ако не бяха светлините на входа, сигурно нямаше да се престраши да влезе. Все пак, ако изходът се затваря и отваря, как се очаква да излязат? 
   
- Готови ли сте? - попита Тамара.
  
- Винаги - усмихна ѝ се Ела и без много да му мислят тримата пристъпиха напред.
  
Както се и очакваше, плетът се затвори зад тях, а с това заглуши и шумовете на фестивала. Настана такава тишина, че Ела почти можеше да чуе дишането си. 
   
- Е? Сега накъде? - попита бъдещата второкурсничка. Бяха стигнали разклонение, така че можеха да продължат или напред, или да завият наляво.
   
- Хайде наляво! Изглежда ми по-интересно. 
   
- Как е "по-интересно", когато всичко наоколо е еднакво? 
  
Докато Тамара и Ян се заяждаха, Ела си зададе най-важния въпрос: "Каква всъщност е целта на лабиринта, щом няма изход, който да търсим?"
  
- Хора, ние какво всъщност правим тук? - обърна се към приятелите си, само за да осъзнае, че те не бяха до нея. 
   
Дали се беше разсеяла и не беше видяла накъде са отишли или те нарочно я бяха оставили? 
   
- Тамара? Ян? Къде стеее....? Ехоооо... 
  
Ела сви наляво, после надясно, после пак наляво... Къде се бяха дянали? 
   
Изведнъж усети, че ѝ става студено. Много сту. . . дено... Уви ръцете си около себе си, за да се стопли, но само секунда по-късно се закова на мястото си, когато забеляза образувалия се скреж по плета. "Това не може да е истина" - помисли си тя, но още в следващия момент напред в лабиринта започна да се образува леко прозрачна бяла мъгла. Беше виждала това само веднъж. Един единствен път и се беше запечатало в съзнанието ѝ като дълбока прорязна рана, чийто белег никога не зараства. Ела отстъпи назад, но още в следващия момент един клон се уви около ръката ѝ, сякаш беше оживял. Тя започна да се мята на всички посоки, опитвайки се да се освободи, но вместо това се оказа с разперени встрани ръце, увити с лиани, а пътеката зад нея се беше затворила. Сега, останала неподвижна, вече виждаше онова, което досега отказваше да приеме. Черният плащ беше излязъл от мъглата и бавно се приближаваше към момичето. 
   
- НЕ! СТИГА! ПУСНЕТЕ МЕ! 

Тя се дърпаше с все сила, за да се измъкне от клоните, но колкото повече напираше, толкова повече я стискаха. Ела вдигна глава, само за да се озове лице в лице със слугата на смъртта. Сълзите се стичаха по бузите ѝ, но тя не отмести поглед нито за миг. Забила очи в него, продължи да го гледа кръвнишки, докато не ѝ причерня и не усети как пада в бездънна пропаст.
   
   

@Ела Благоева    @Ян Маджаров


Последен атракцион. При перфорацията, билетът се пръсна на малки частици фин прах и въздухът се изпълни с мирис на ванилия. Вечерта беше към своя край, както личеше по всичко.

... И естествено, Ян се заяде с нея в първите 2 минути от влизането им в лабиринта. Страхотно! Направо невероятно! Добре поне, че Ела се беше присъединила, та имаше с кого да си говори без да й лази по нервите. И все пак, накъде щяха да вървят в крайна сметка?

Ела беше изчезнала! Можеше да се закълне, че преди секунди беше точно до тях. Сигурно беше тръгнала нанякъде. Но щеше да им каже, нали?

- Ела?!

Въобразяваше ли си или тук стана по-тъмно отколкото преди малко? Страхът започна да се надига и тя сграбчи ръката на Ян. Усещаше пръстите му хладни и, за нейна изненада, той не изпротестира, а стисна ръката й в отговор. Кога беше станало толкова непрогледно тъмно? И тихо? Можеше да се закълне, че когато влязоха, всичко беше осветено от светлините на панаира и огласено от жива музика и хорски глъч.

Силен шум. Познати гласове. Майка й? И какъв беше този мъжки глас? Да не би... татко?! Фарове блеснаха срещу нея. Тамара вдигна ръка да защити очите си от ярката светлина.

Ники, намали, ще се пребием!

Катастрофата! Не може да бъде! Това не може да е истина! Не може да се случва! Тя... нямаше как да помни това, била е едва бебе. Татко...

НЕ!

В следващия момент усети в пръстите си нещо. Ами да! Ръката на Ян! Тя още държеше ръката му, стискайки пръстите му малко по-силно, отколкото подозираше.

- Какво правиш, искаш да ме осакатиш ли?!

Картината с приближаващата кола изчезна. Тя отново стоеше сред лабиринта, а Калоян се мусеше насреща й. За пръв път тази вечер тя се радваше, че той е тук. Направо й идеше да го прегърне.

- Ти... Аз... Извинявай, май наистина беше лоша идея да идваме тук - помълча за момент. Това не е нещо, което често се налага да казваш. - Мисля, че видях смъртта на баща си. А няма как да я помня, понеже, не съм била там. И дори и да бях, била съм на около годинка и...

- Тамара! Ян! - Ела се беше появила зад ъгъла и Тамара млъкна бързо, лепвайки си ведра (или поне така си мислеше) усмивка на лицето. Ела беше прибледняла. - Какво се случи току-що? О, Боже, изглеждаш като призрак!

Добре де, явно и тя беше бледа.

- Мисля, че лабиринтът си играе със страховете и кошмарите ни. Помни ли някой какво ни казаха на входа? - гласът й трепереше. Протегна ръка и Ела я улови. Лека усмивка се появи на усните й - явно и тя беше преживяла нещо ужасно.

- Каквото и да е, хайде да се махаме оттук! - Ян посочи коридорът надясно и дръпна двете момичета след себе си.