РП - Левитиращи страници

Слънце, птички, и тихият пукот от разбиващи се вълни някъде не-много-далеч бяха всичко, което околните забелязваха. Но не и Косара и леля й, Елена.
- Ще видиш, много ще ти хареса. Не е нещо огромно, естествено, но определено прави впечатление.
- Ааа…ха.
Баща й и майка й вече бяха обърнали гръб и вероятно се бяха насочили към някое кафене, където да убият един-два часа, докато леля й я развеждаше по магазините. Естествено, бяха й заръчали да не прекалява с харченето, с надеждата, че остатъкът от галеоните все по някакъв начин могат да бъдат обменени за левове и с остатъка да си купят телевизор. Или кола. Баща й не знаеше точно какъв би бил курсът, но предположенията му бяха някъде между тези две мерни единици.
За някой по-възрастен от Косара това може би би било обидно, но момичето беше прекалено заето да се впечатлява. Историите, които беше чула от леля си по телефона звучаха като невероятни приказки, и изобщо не очакваше като види всичко с очите си да се окаже по-интересно от това, което въображението й вече беше завъртяло в главата й. Е, беше доста по-приказно.

Наистина не беше грандиозен град, уличките бяха павирани с малки криви камъни, изпочупени в ъглите от времето и в същото време изгладени от водата, и тук-таме трябваше да подскача за да избегне кални локви с големината на малки езера в сравнение с нейните невръстни размери. Трудно начинание, тъй като цялото пространство, с което разполагаха, беше претъпкано с хора. Деца и възрастни, облечени от съвсем обикновено до напълно чудновато, бързаха и се блъскаха във всички възможни посоки, говореха, смееха се, караха се, размахваха листи и пръчки над главите си. Очите на Косара щяха да изскочат от орбитите си, а мозъкът й да изтече през ушите, като видя как едно от децата, пищейки, се понесе срещу нея върху м е т л а.
- Опа, - възкликна леля й и натисна главата й леко надолу, за да предотврати директен сблъсък между теле и железница.
- Уау, - само успя да отлепи от устните си Косара, оглеждайки се назад за да проследи остатъка от полета на момчето, което току-що беше прелетяло на сантиметри от косата й. То съответно тръгна рязко нагоре, викайки все по-силно. Покрай тях притича леко пълна женица, крещейки името му и размахвайки пръчката си право нагоре, но така и не успя да го уцели и спаси с каквито там блестящи неща се изстрелваха от върха й. Той сам приключи полета си, забивайки се право надолу към паветата.
- Ще трябва да платите метлата! - кресна някой от другата посока, размахвайки разписка за да могат да го забележат.
- Добре, това май е прекалено много вълнение за първите пет минути, а, - изсмя се леко Елена, виждайки падналата до земята уста на малката Вълканова. - Хайде, ще влезем първо тук.

“Как може да сте толкова различни,” помисли си момичето, след като жената съвсем внимателно я побутна към входа на една от сградите. Майка й само би изсумтяла и би я дръпнала рязко за ръката в правилната посока, оплаквайки се за изтеклото време. Рядко виждаше тази част от семейството си, но всяка среща потвърждаваше съмнението й, че една от двете трябва да е осиновена, тъй като не можеше да са сестри. Невъзможно.
- Добре дошли! - разпери ръце нисичка жена по средата на помещението, в което влязоха.
- Тея, здравей! Защо не ме поздравява асистентът ти? - Леля й направи две-три големи крачки напред и прегърна съществото пред себе си.
- О, я стига с тези асистенти, книжарницата си върви съвсем добре, нали виждаш? - Като по сценарий, точно в този момент огромен куп с книги се строполи на метри зад нея, побутнат от групичка момичета с виновни погледи. Тея само изсумтя. - А ти какво правиш тук, не е в твой стил да купуваш материали в последния момент?
Леля й побутна Косара малко напред.
- Децата вече са големи да водят майка си навсякъде, бяха тук миналата седмица. Но трябваше да помогна на племенничката ми, тъй като нали знаеш, майка й…
- Да, да - махна с ръка жената и се приближи повече до Косара, за да я огледа и да прецени, все едно е малко цвете под похлупак. - Виждам, че е взела чертите на…
- Няма значение, - скастри я леко леля й и дръпна момичето към себе си, все едно да я предпази от нещо. - Няма да ти отнемам много време от работата, отиваме да намерим всичко от комплекта за първи курс, нали Косара?

Вцепенена. Хубава дума. Описателна. Косара беше вцепенена от момента, в който осъзна, че това не беше просто обикновена женица в обикновена книжарница. Може би беше мигнала поне веднъж докато трая разговорът, но не беше напълно сигурно. Главата й трудно успяваше да попълни правилната информация относно какво точно вижда пред себе си. Но не беше човек. Като добавим и летящата хартия, която на няколко пъти мина покрай ухото й, Вълканова беше изпаднала в пълен шок.
- Хайде, - прошепна леля й и я побутна напред, и детето успя по инерция да кимне и да си спомни как да се движат краката й. Все още не можеше да си спомни как се мига обаче..

София за пореден път бе оставена да се оправя сама. Майка ѝ я бе придружила единствено до вратата на книжарницата и я бе оставила вътре с оправданието, че "толкова много хора на едно място ѝ докарват мигрена". Да, реално имаше доста хора, дошли за учебници за новата учебна година, но не беше като да има тълпи вътре. Ако не друго, многото клиенти спомагаха за това възрастната таласъмка, която държеше мястото да не ѝ виси на главата.
Пък и, на втория етаж нямаше почти никой. Наистина, повечето учебници бяха разположени там, но кой ще се занимава да се рови из купчини стари книги, когато може просто да прочете списъка на глас и мигновено да получи всичко от което се нуждае? София беше този някой. Книгите не бяха най-голямата ѝ страст, но от време на време обичаше да разглежда лавиците и да вади заглавия, които намираше за интересни. А и ако не друго, колкото повече време се бавеше вътре, толкова повече време нямаше да се връща при майка си, която само си търсеше поводи за мърморене. Бяха стигнали едва до втория магазин и на София ѝ се щеше да беше тръгнала сама. Не че някога щеше да ѝ бъде разрешено, но можеше да мечтае.
Сега беше облегнала гръб на най-крайната лавица, далеч от малкото изгубени души, качили се тук горе в търсене на някое отдавна избягало от паметта им заглавие. От скривалището си, София виждаше всички, но нея - никой.
Или поне никой, докато от стълбите не се появиха стъписано изглеждащо момиче с къса черна коса и жена, приличаща на нея, но не достатъчно, за да бъдат майка и дъщеря. Може би леля? София нямаше време да размишлява, защото двойката се насочи право към нейната лавица.

   
   

- Алги, слушаш ли ме изобщо? – Попита баба Стефания като се опитваше да й разкаже за улицата и магазините, по които върят.
- Бабо, много добре знае, че не обичам да ме наричаш така! – Обърна се тя към възрастната жена до нея. - Мама и тати защо не дойдоха?
- Защото днес са на работа и двамата. Но защо са ти те, след като аз съм с теб ? – побутна я закачливо бабата.


  Всъщност бабата изобщо не изглеждаше като човек, който за пръв път стъпва на тази интересна улица. От време на време кимаше за поздрав на разни минувачи и интересни твари.  Спряха пред синя сграда с червен покрив.
- Какво е това място? – Попита момичето, гледайки летящите хартии, страници, книги и всякакви пергаменти.
- Как какво? Това е книжарница „Еднооката сова“. От тук ще ти купим всички нужни учебници. – Отговори бабата, вадейки от джоба на чантата лист с нещо написано. –  Хайде, да влезем. 
  Баба Стефания отвори вратата, Алгара направи една крачка, но толкова беше заплесната по чудните левитиращи издания, че не видя второто стъпало и се изсипа с гръм и трясък на пода. Най-идеалното встъпване в света на магията.


Галеони, моля :blush: (Админ: само за два поста)

- Елена, приятно ми е и на мен, - леко кимна леля й, докато Косара скришом продължаваше да се оглежда през парапета. Хаосът на долния етаж я привличаше прекалено много, за да може да следи какво се случва точно пред нея.
- Ние сме, нали разбирате, не знаем много за тези неща, - почеса се по врата бащата на Ела, което Елена веднага разпозна като зов за помощ.
- Важното е, че сте намерили правилното място, - отвърна тя толкова топло, че още малко щяха да цъфнат минзухари под езика й.
- Мъгълите нямат място в Торбаланово, - прошушна русото момиче, което бавно прокарваше пръст по лавиците, оглеждайки всяка корица на наредените книги.
- Освен когато някой им позволи, за да може прекрасното им дете да има добър старт. - кротко, но с авторитет отговори лелята на Косара, след което кратко допълни. - Сигурна съм, че момичетата ще се справят с това да стоят послушно докато ви помогна да откриете каквото ви е нужно.
След тази реплика тя само кимна на разсеятана тъмнокоска и поведе родителите на Ела навътре към висока лавица, която не изглеждаше сякаш би се побрала на ниския етаж. Нещо не беше наред в пропорциите и със сигурност в това имаше пръст магия. Поне толкова Косара можеше да различи.

. Какво.. Значи това?
. Кое? - замига насреща й детето, което се беше представило като София веднага щом Косара се качи на етажа с леля си. Дали това й беше дало възможност да асимилира напълно всичко, което беше видяла последните три момента? Не. Но определено й беше помогнало да се върне в настоящето.
- Тази дума. Могол?
- Мъгъл? Означава човек, който не е магьосник. Нали знаеш. Просто човек.
- Аа. Да, разбира се. Знаех това.
Косара закима умно, въпреки че не се чувстваше особено умна. Стоеше по средата на пътеката, докато русокоската продължаваше да проследява книгите една по една, от време на време издърпвайки по някоя, явно по-важна.
- Разкриват им някои магически неща, когато се окаже, че детето им има заложби. Но по принцип не би трябвало да са тук.
- Аха. - разсеяно отговори Косара, но реално не слушаше. Беше си извъртяла главата настрани толкова, че изглеждаше като отсечена и държаща се на половин косъм за шията й. Но нов хаос се беше появил на долния етаж, и тялото й действаше без да се консултира с главата й. Освен всички летящи страници, падащи книги, смеещи се на висок глас по-големи деца, и притичващата от едно място на друго явно-трол-собственик, едно момиче се беше строполило директно по лице на входа. Вълканова тръсна глава, сякаш да изтърси загубата на концентрация от нея, и напълно забравяйки последните пет изречения се обърна към София и се загледа в пръстите й и заглавията под тях.
- А това какво е? - попита, сочейки книга, която момичето подмина много бързо.
- “Древни заклинания и магии”, - отговори русокоската, и изгледа Косара малко странно. - Не изглежда да си много наясно с вълшебните неща, но предполагам можеш да четеш?
- Естествено, че мога, - намръщи се детето и бързо грабна книгата от лавицата. - Даже мога да ти гарантирам, че до утре ще съм я прочела.
- Това не е материал за първокурсници.
- Толкова добре мога да чета, - вирна нос Косара и прибра книгата при себе си. Списъкът беше останал при леля й, и явно, че това не беше учебник. Но от чиста горделивост не само щеше да я добави към купчината, която трябваше да занесе в това магическо училище, ами щеше и наистина да я прочете. - А ти, защо си сама? - попита разсеяно, преструвайки се че оглежда останалите книги. За да изглежда по-достоверно дори протегна ръка и грабна още една - “Среща с призрак”. Нещо й подсказваше, че няма да е просто приказка.

---

За наградата от постовете - галеони. 
И купувам Древни заклинания и магии и Среща с призрак.
Админ: отчетени.

- Защото не се нуждая от някой, който да ми държи ръката на всяка крачка.
София обърна глава към присламчилата се за нея първокурсничка, носеща необичайното име Косара и я завари да оглежда разсеяно рафт с непонятни дори за нея самата заглавия, какво оставаше за първокурсничка от семейство на мъгъли? Мигновено ѝ стана ясно, че целта на заниманието на Косара бе просто да избягва погледа ѝ, затова и русокосата спря на място, любопитна да види колко още щеше да продължи този фарс.
- За някой, едва сега научаващ за магическия свят, не мога да не забележа интереса ти към алхимията. "Квинтесенцията: Пътешествие" не е никак леко четиво.
- Не знам, струва ми се доста лека.- Косара вдигна въпросната книга във въздуха, след което я свали. Тя наистина беше тънка, в сравнение с някои от тухлите по останалите предмети, но съдържанието ѝ беше по-важно.- Пък и- продължи тя, връщайки книгата на мястото ѝ- не смятам да си губя времето с нещо толкова елементарно.
Коментарът на Косара развесели София.
- Елементарно? Явно съм те подценила. След като си толкова веща в тази сфера, значи можеш да ми помогнеш с ритуала за извличане на ефир от аконитов еликсир. Трябва ми единствено кръв от еднорог, а не мога да хвана такъв сама.
Говореше пълни глупости и го знаеше. Но Косара я гледаше сякаш ѝ бе казала, че ще източва кръв от нея, което я напуши на смях.
- Прекалената горделивост в непозната обстановка е опасно качество, Косара.


+ 1 т. интелигентност моля
(Админ: отчетено)

Мая стискаше в ръцете си книгата за вълшебства, и разглеждаше други книги които бяха грижливо подредени на лавици или се носеха из въздуха сякаш носени от невидим вятър.В този момент вратата на магазина се отвори и възрастна достолепна магьосница влезе придружавайки момиче което се оглеждаше любопитно наоколо, детето направи крачка и се свлече на пода.Мая стреснато погледна към тях.Позна момичето от заведението където се бяха срещнали за един кратък момент преди няколко дни.За секунда изпита колебание дали да му помогне да се изправи ли да се преструва, че не е видяла нищо.Все пак някакъв вътрешен инстинкт я подтикна да се отправи към тях.Протегна ръка към момичето което се беше изчервило от смущение и и помогна да стъпи отново на крака.
-Виж искам да ти се извиня, за острия ми отговор, от онзи ден.
Каза и тихо Мая.
-Няма нищо.
Усмихна и се плахо момичето.
-Аз не ти се сърдя.
Мая сведе  смутено поглед.
-Бих искала да поговорим някой път. 
Тихо и предложи тя.
-Ще се радвам да се опознаем, все пак сме от един дом в Мунгав.
Прошепна и момичето.
-Аз съм Алгара.
Каза то и също протегна ръка към нея.Мая колебливо я пое, не и беше присъщо да завързва нови запознанства толкова лесно.
-Мая Кочева
Тихо промълви момичето, и смутено се усмихна.
-Е ще се видим в общата стая.
Намигна и Алгара и последва жената която беше с нея навътре в магазина.

Бъдещата първокурсничка се намръщи. И под намръщи се имаше в предвид сви почти всеки мускул от лицето си в гримаса, която за съжаление никой не запечата. Надали можеше да я повтори, дори и да иска, защото лицата на хората не се свиват по този начин. Сякаш. Тъкмо смяташе да отпусне сбърчения си нос и да започне да се пали като фитил на фойерверка, когато Ела се намеси. 
- Леля й изглежда е доста запозната с тези неща. 
Проговори плахо, и беше ясно, че просто искаше да защити момичето, с което току-що я бяха запознали, но за Вълканова това беше личен провал. Изгубена битка. Тъкмо да се приготвиш да оскубеш нечия коса, и някой да тръгне да те спасява. Неприемливо! Нечувано! Всъщност, най-вероятно доста нормално и стандартно, но не и за нея. 
- Запозната е, да. И аз също. И няма нужда да го доказвам, - вирна нос тъмнокоската и... ами... изсъска. Да. Не беше най-добрият й момент със сигурност. Купчината в ръцете й вече беше станала доста голяма, и дори да искаше да продължи това до самия край, беше напълно сигурна, че не разполага с толкова пари. Игнорирайки факта, че баща й ги искаше за съвсем други цели, предполагаше, че монетите, които бяха пристигнали заедно с писмото й, са достатъчно само за основните неща. Неща, с които Елена щеше да се върне след малко и да се чуди какво прави половината книжарница в прегръдките на племенницата й. 
- Няма нужда, но ще е по-забавно, - усмихна се лукаво срещу нея София. Определено я забавляваше до къде е способно да стигне детето срещу нея. Въпреки че изглеждаха на една и съща възраст, у нея имаше много повече увереност, от колкото в цялото същество на Косара. Едно беше сигурно - не беше разбрала, че тролове съществуват преди три минути. Или таласъми. Или караконджули. Ох, трябва да започна да си записвам, помисли си вяло тъмнокоската, и понечи да разтрие слепоочията си, тъй като на този етап главата й не стигаше за всички мисли, които се опитваха да си запазят място в нея. 
Ела изцъкли очи. София се засмя. 
- Какво? - за пореден малката Вълканова изкриви глава, сбърчи вежди и силно напрегна сивото си вещество. Звукът достигна със закъснение до ушите й. Беше пуснала всички книги в краката си като вдигна ръце за да натъпче мислите в главата си. Сега краката й бяха заринати от алхимии, призраци, черни изкуства, билки срещу главоболие, и каквото още беше решила да издърпа припряно от лавиците. Това последното би й било от помощ в момнета. 
Момичето се изчерви толкова от срам, колкото и от гняв. Би тропнала с крак, ако не я беше страх, че така ще унищожи половината книги на етажа. Доста си бяха. Вместо това изсурка крака назад и въздъхна. 
- Добре де, не съм това, мъгъл-нещо-там. Но не са ми говорили много за... - и вяло изръкомаха, оглеждайки надълго и нашироко цялата книжарница, - това. Извинявам се, че не сме всички толкова вещи, - завъртя очи накрая, изплези се като малко дете (каквото си и беше, нека не се лъжем) и се наведе в опит да посъбере поне част от изпуснатите книги. Вътрешно продължаваше да се изчервява, но външно пуфтеше и гледаше лошо. Всъщност нямаше нищо против София, но определено не й беше комфортно да не знае абсолютно нищо. Съвсем беше забравила за първоначалното възхищение от всичко около себе си и сега единствената й цел беше да не изглежда глупаво. И както добре знаем, това винаги водеше до един-единствен резултат - да изглеждаш още по-глупаво. 
Благоева понечи да й помогне, но Косара само изсъска. Отново. Определено не й помагаше да изглежда така, както искаше да изглежда пред другите. И се чуваха още стъпки нагоре към тях по стълбите. 
Прекрасно, още публика, - помисли си Вълканова. Може би имаше повече логика в това да си поеме дълбоко въздух, да се усмихне и да започне наново. Обаче инато човече, не искаше. Като започнеш да падаш, понякога имаш нужда да паднеш до самото дъно.

Чудесно. Не можеше да е по-хубаво. Първото влизане в този свят да е срещата с изтъркан под на магическа книжарница. Погледна нагоре, за да се увери, че всички са я видели, но нещо бе по-различно. Една ръка беше протегната към нея. Подаде своята в отговор и се изправи. Момичето й се стори познато. Извиняваше й се. Зачуди се за какво, нямаше спомен, но последния един месец всичко й беше като в мъгла. 
Няма нищо- отговори тихо. -Аз не ти се сърдя. 
Детето срещу нея поиска да поговорят. Хубаво звучеше да има приятели. Но дали нямаше да е като в предишното училище. Размениха още няколко думи и се разбраха да се видят по-късно. 
Добре ли си? -Топло попита баба й.
Ще се оправя. Свикнала съм. Какво ще е по-различно тук?
Бабата се усмихна на оглеждащото се дете. Поведе я към първия рафт, от който трябваше да вземат учебник. 
Бабо, тук с какви пари се пазарува? 
С галеони. - без да я поглежда бабата й отговори, докато четеше списъка с учебници. 
Но.. как, от къде имаш? - Опули се срещу нея Алгара. 
Ела да вземем другите неща и ще ти обясня всичко. - промълви бабата и тръгна към следващата секция. 
Алгара я последва, но погледа й беше привлечен от надпис "Отвари и Билкология". Зачете се в някои от заглавията и взе една. "Основни магически лечебни билки и рецепти" 
Бабо, може ли да вземем и тази? Струва ми се интересна..- заразгръща я с любопитство.
Бабата я взе, огледа я и се съгласи. 
Хайде, дете. Ела да платим и да отиваме за пръчка. -С ентусиазъм бабата закрачи към касата.
Пръчка ли? От къде се взима пръчка? 
Ела, ще ти покажа. 
Стефания плати всички нужни пособия и я поведе за важния момент от живота на внучка си. Беше толкова горда, че ще присъства на това събитие, че пророни скришом една сълза.

Админ: 10 галеона (отчетени).

Как можаха родителите на Ела да я оставят сама!? Тук!? С две напълно непознати момичета!? И още по-лошото - случайно се бе озовала по средата на ожесточена караница между тях. Какво направи? Абсолютно нищо. Просто седеше отстрани и се усмихваше, мислейки как да защити Косара от нападките на другата първокурсничка.
- Прекалената горделивост в непозната обстановка е опасно качество, Косара. - каза София.
   
Ела можеше да се припознае в слабото момиче, което даваше всичко от себе си, за да не изглежда глупаво с действията си. Но как можеше да ѝ помогне, когато дори самата тя си нямаше понятие от магия?
- Леля й, изглежда, е доста запозната с тези неща. - каза тя, стараейки се да звучи убедително, но от устата ѝ излезе само плахият ѝ гласец.
   
Косара я стрелна с поглед, който определено не значеше "благодаря", а по-скоро нещо като "ти пък защо се месиш в чужди работи?". Явно и на нея информацията ѝ беше дошла в повече, защото след няма и дасет секунди тя просто пусна всички книги, които държеше на пода. Просто ги... пусна... Защо...? Какво за...? Ела изцъкли очи и понечи да помогне да Вълканова, но тя просто ѝ... изсъска... Момичето сведе глава и мислено се нахока, че въобще се беше опитала. Нямаше търпение да излезе от сградата и да забрави за всички, които беше видяла вътре. Съдбата обаче не беше на същото мнение, защото от другия край на коридора се зададоха родителите ѝ заедно с лелята на Косара.
- Така, момичета. Ние сме готови да тръгваме към следващия магазин. - каза Елена. - Надявам се, че не сте скучали, докато ни нямаше?
   
Ела не обичаше запознанствата. Не обичаше приятелите. Не обичаше хората като цяло. Изтръпна при мисълта, че ще трябва да прекара остатъка от деня под погледа и съскането на Вълканова. Че тя не беше виновна. Просто искаше да помогне. 
   
Разбира се, не каза нищо от това на родителите си. Отиде при майка си, взе част от книгите от ръцете ѝ и започна да чете заглавията на томовете. "Ръководство по трансфигурация" - това звучи интересно. "Магическа теория" - значи и светът на магьосниците не се е отървал от скучните теоритични уроци? "Хиляда магически..." - ХИЛЯДА!? Ще падне голямо учене...
  
Такива и не само впечатления се въртяха в главата на бъдещата първокурсничка, когато някой прекъсна разбърканите ѝ мисли:
- Ехооо... Земята до Ела... Хареса ли си нещо друго, или ще вземем само тези?
- Ъъъ... Моля? 
- Книгите, Ела?
- А... Ъм.. Да. Тоест. Не. Ъъ... Само тези.




+ 1 точка интелигентност, моля! (Админ: отчетено)

@Косара Вълканова  @Ела Благоева

- Поне някой не се прави на "Виж-ме-кой-съм".- София изсумтя под носа си и хвърли поглед на Косара, която, по непонятна за всеки му причина, бе хвърлила книгите си на земята. В отговор въпросната госпожица само изръмжа, карайки русокосата да направи крачка назад. Ако всички мъглородни бяха такива, Хоенлое съжали, че не бе дочакала писмо от "Дурмщранг".
- Беше ми приятно,- изчурулика тя към новодошлите.- но трябва да вървя. Все още имам- мисълта ѝ секна по средата на изречението, когато забеляза някаква сянка с периферното си зрение.
- Добре ли си, миличка?- попита учтиво една от възрастните жени, чия майка/леля/стринка/вуйна - София не знаеше.
- Да, добре съм. Стори ми се- 
Ето отново тази сянка. Този път придружена със звук, може би кикот? София се извини набързо и последва звуците. Може би само си въобразяваше. А може би отиваше на сигурна смърт. Каквото и да беше това обаче нямаше да рискува да бъде заклеймена като страхливка. 
Русокосата подмина рафтовете с учебници, подмина и тези с друг вид образователна литература. Подмина дори книгите-игри, за които бе чувала, че наистина те запращат в света на играта и не те пускат докато не я завършиш. От тук нататък следваха само експертните заклинания, тези, които изпълнени от могъщ магьосник имаха способността да направят почти всичко, но попаднали в неопитни ръце... Една година най-голямата сестра на София бе решила да се доказва, че е способна да ги овладее, но всичко, което направи бе да разруши едната стена на семейният им дом.
Припомняйки си тази история, София вече се досещаше накъде вървят нещата. Надникна зад един ъгъл и подозренията ѝ се потвърдиха - две момчета, вероятно първокурсници като нея, разглеждаха дебел том с кожени корици и се смееха докато размахваха нелепо новите си магически пръчки. София изсумтя, но остана скрита, докато изскърцване на дъска зад гърба ѝ не я накара да се обърне.

Книжарницата. Мястото започваше да става любимо на Симеон. Може би лятото можеше да си осигури някакъв кратък стаж тук? Трябваше да пита таласъмката, когато я види. 
 Вратата проскърца, но това отдавна беше спряло да прави впечатление на Симо, който, ако трябваше да бъде откровен със себе си, идваше тук да разглежда доста повече, отколкото да купи нещо, но Мануилова така или иначе беше свикнала с присъствието му и не му се сърдеше.
 Та така... вратата проскърца. Симо влезе решително, но за разлика от други пъти се насочи право към секцията с учебници и други вехтории за Защита срещу черните изкуства. Беше си навил на пръста, че днес ще си издуха джобните за учебник, и това беше. Момчето прокара пръсти през кориците, докато те не достигнаха до онова, което му трябваше (и му беше по джоба).
 - "Черните изкуства - надхитрени"?
 Симо вече седеше пред таласъмката, чиято коса днес бе вързана на кок, а якето и панталоните очебиещо много се сливаха в синия си цвят, тъй като бяха дънкови. Момчето кимна автоматично, надяваше се да не се стига до обяснения защо точно тази книга е избрал.
 Напразно.
 - Момче, с тази ти прическа, с тези ти черни дрехи и с тази книга... ти ми приличаш на много страшен тъмен магьосник! ПОДСТРИЖИ СЕ БЕ, МОМЧЕ! Ами тоя суитчър?! Майчице таласъмска, как те не блъскат коли в тъмното, бе?!
 Симо действително бе облечен с черно худи, черни джинси, "адидаските" му също бяха черни, така че трябваше да признае, че докарва нещо между треторазряден двадесетгодишен джигит на не особено осветен паркинг с коли, Том Круз от "Мисията невъзможна", член на семейство Адамс и Кърт Кобейн, ако беше емо през 2023, но това него изобщо не го грееше.
 - Колко Ви дължа за учебника?
 - А, да, учебникът, 33 галеона... пресвети феникс, майка ти с какъв акъл те пуска на училище с такива дрехи, плевенчанска безвкусица...
 - Плевен? - момчето подаде парите, но наистина бе меко казано изненадан.
 - Преди да влезеш, поздрави някого с "де'ге", плевенският диалект ми е травма от детството.
 - Опа... - Симо никога не се усещаше, когато говореше така, докато някой не му кажеше "ходи си у Плевен". Поклати глава с усмивка и благодари. Мина без обяснения за черните магии, стигаше му.


галеони, че обеднявам като държавния бюджет след петите избори :/ (админ: отчетено)