РП Каменният мост - София и Ела

София-Маргарита Хоенлое бе свикнала със самотата.
Умишлено или не, другите деца винаги страняха от нея. Страняха от нея, докато живееше в Германия, продължаваха да странят от нея и след като се премести в България. Разликата между тогава и сега бе, че с времето София бе престанала с опитите си да се впише.
Пък и защо да се опитва? Нямаше човек - магьосник или мъгъл - който да разбере ситуацията ѝ. Е, никой с изключение на сестрите ѝ. А точно в момента те бяха готови да я линчуват. Технически вината не бе нейна. Никой не знаеше на какъв принцип става разпределянето по домове, следователно никой не можеше да предвиди кой ученик къде щеше да отиде. Обаче беше факт, че възпитаниците на “Лъч” бяха надарени в защитата от черните изкуства. А всеки можеше да се досети, че за да се пазиш от нещо, на първо място трябва да го познаваш.
Семейството ѝ се занимаваше с черни изкуства от поколение. Нещо, което не е повод за гордост сред обикновеното население, но беше факт. А в семейство, пълно с черни овци, тя бе бялото жертвено агне.
Сега София седеше на перилата на каменния мост и наблюдаваше внимателно клатещите ѝ се във въздуха крака, сякаш ей сега щяха да й разкрият отговорите на всичките ѝ проблеми. Срещу ѝ се намираше статуя на Магьосникът от Оз, който даваше всичко от себе си в опитите си за пантомима. Или каквото се опитваше да направи, София не обръщаше внимание. 
Дали ако се върнеше у дома и започнеше наново следващата година щеше да има различен резултат в разпределението? Или майка ѝ щеше да я изкорми като риба преди да успее да изпробва теорията си? Все още нямаше вест от нея, но нямаше как да не е наясно. Сестрите на София нямаше да пропуснат възможност да я изклюкарят. Нищо чудно ако успееше да изкара годината, лятото да разбере, че вече официално е 12 годишен бездомник.
Потокът на мисли на София бе прекъснат от проскърцване на нечии стъпала. София мигновено извади пръчката си и я насочи към виновницата - младо момиче, което, съдейки по златните одежди, бе получила това, за което другата вещица така отчаяно копнееше. Име не помнеше, не си беше поставила за цел да запомня имената на хора извън “Северен вятър”. Но независимо от това, тя знаеше, че не бе в настроение за компания, без значение дома.
- Имаш десет секунди да кажеш какво търсиш тук преди да те изтрия от лицето на Земята.

Ела не беше свикнала да прекарва толкова много време далеч от слънчевата светлина (омагьосаните прозорци не даваха същото усещане), поради което момичето използваше всеки удобен момент да излезе навън. Първата ѝ среща с движещи се статуи не мина добре, но сега ѝ се струваха много мили и тя се стараеше да обръща внимание на всяка от тях, ако не с поздрав, за да не изглежда странно, то поне с усмивка. 
Първия час по Защита срещу черните изкуства беше минал, затова първокурсничката реши да излезе на Каменния мост между двете кули. Как издържаха другите ученици цял ден в тези подземия? Та тя беше на път да се задуши. На моста не беше претъпкано, но не беше и празно. Ела тръгна с бодра крачка напред, като въртеше глава наляво и надясно, за да поздравява статуите. Леле! Това скърцане на обувките ѝ беше много досадно и привличаше вниманието на околните - нещо, което момичето като цяло отбягваше. Точно понечи да се усмихне на статуята на Магьосникът от Оз, кагато някой зад нея извика:
- Имаш десет секунди да кажеш какво търсиш тук преди да те изтрия от лицето на Земята.
На перилата на Каменния мост седеше първокурсничка със светлоруса почти бяла коса, красиви светлосини очи и синя мантия. По всичко личеше, че е от "Северен вятър". На Ела само дето не ѝ подскичи сърцето от притеснение. Това си беше сериозна заплаха, но въпреки всичко тя се усмихна, приближи се до съкурсничката си и каза:
- Съжалявам. Аз съм Ела. Излязох за малко на чист въздух. В подземията е много... - тя спря търсейки подходящите думи. - ... затворено... Ами ти? 
Момичето я гледаше скептично, сякаш е заподозяна в престъпление и я подлагат на детектор на лъжата. Това определено не беше приятно, затова побърза да наруши настъпилата тишина:
- Може ли да седна? - попита тя.

София се смести малко, давайки безмълвно разрешение на новодошлата. Тя от своя страна не изглеждаше заплашителна, даже напротив. Имаше големи, черни, подобни на сърна очи; дълга гъста черна коса и на устните ѝ играеше усмивка. Но не злокобна усмивка, каквато изгряваше на лицето на София, когато ѝ дойдеше идея за някоя беля. Усмивката на…Ела май ѝ беше името, беше по детски невинна и отнесена, сякаш в ума на това момиче се въртяха къде-къде по-приятни истории от случващото се около нея.
Как такъв човек бе разпределен в “Лъч”, а самата София не?
Блондинката хвърли бегъл поглед на другото момиче, което се забавляваше с представлението на статуята срещу тях. Ако някой ги наблюдаваше отдалеч, почти можеше да ги вземе за приятелки. Ама много отдалеч. Достатъчно далеч, за да не различи сърдитото изражение на София. В интерес на истината, момичето не бе сърдито в момента, това просто бе перманентното състояние на лицето ѝ. Беше доста полезно в моментите в които не искаше да бъде обезпокоявана. Това обаче явно не притесняваше Ела, която вместо да продължи възможно най-бързо по пътя си като всички останали, реши да прекара време с нея… Какво не беше наред с нея?
- Нямаш ли час, за който да бързаш? - София най-накрая наруши мълчанието, кимайки към групичка от горните курсове, които крачеха забързано към Южната кула. - Като тях?

Админ: 10 галеона (отчетени).

- Не! - възкликна малко по-силно от необходимото София и мигом се скастри. - Имам предвид…стой ако ти се стои. Този мост не е моя собственост, за да ти казвам къде да ходиш.
Тя сви рамене. Въпреки предпазливото си отношение в началото, София бе установила, че Ела всъщност не беше лоша компания. Така де, бяха прекарали заедно точно пет минути и си бяха разменили три изречения, но… това момиче се държеше с нея като с напълно обикновен ученик. Не бе отблъсната от студенината ѝ…нито разговаряше с нея по принуда. За момент дори, София се почувства като нормално дете, дете с приятели, което разговаряше непринудено, играеше, радваше се на живота. Не като малкия бездушен вампир, чиято роля бе принудена да играе.
- Естествено, само ако искаш. - отново сви рамене тя и зарея поглед в далечината.

София се обърна бавно към Ела и изненадващо стисна ръката ѝ, по този начин стряскайки я.
- София-Маргарита Хоенлое. Можеш да ме наричаш с всяко едно от имената ми, не съм придирчива. Имам две по-големи сестри, които също учат тук. Родом всички сме от Германия, но ако ти кажа къде живеем в момента ще трябва да те убия. - момичето продължаваше да я гледа с широко ококорени очи и София си даде сметка, че най-вероятно я беше изплашила с внезапния си изблик на енергия. - Последното беше шега. - допълни, пускайки ръката на Ела.
Сините ѝ очи се спуснаха надолу и тя трябваше да положи големи усилия да не се усмихне. Най-сетне някой разговаряше с нея не по принуда. И не че нямаше няколко други души с които си разменяше по няколко думи щом се засичаха, но...неволята ги бе срещнала тогава. Сега за първи път някой изявяваше желание да отиде при нея без повод.
И макар че бе възпитана в това да потиска чувствата си зад каменна маска, за първи път от доста време София беше истински щастлива.

- Предполагам. Но нямам такъв опит с моите. - София сви рамене. Нямаше добра връзка със сестрите си. Те бяха всичко, което родителите им искаха от децата си. Студени. Амбициозни. Хитри. Готови на всичко за целите си - дори, както се бе пошегувала преди малко, да убият. Самата София не разсъждаваше така. Тя не се идентифицираше като наследница на Хоенлое. За себе си тя бе просто София. Едно дете, тепърва започващо живота си и твърде млада за всички схеми, в които семейството ѝ се вкарваше. Уви, за да оцелее под зоркия поглед на родителите си, тя трябваше да сложи същата маска, която бе природата на сестрите ѝ. А нещото, което от време на време се промъкваше в съзнанието ѝ и не ѝ позволяваше да заспи бе какво щеше да се случи ако един ден тази маска падне и всички успееха да прозрат през нея.
Ела продължаваше да я гледа любопитно и това подтикна София да продължи:
- Семейството ми не вярва в подаването на ръка. Според тях ако не можеш да си помогнеш сам няма кой да ти помогне.

- Единствено грифонът ми. Но се съмнявам да имаш това предвид под "домашен любимец". 
София се загледа замислено. Колкото бяха различни с Ела, толкова си и приличаха. Да, житейския им път бе напълно различен. Ела, съдейки по малкото, което бе разказала за миналото си, имаше любящи родители, направили щастието на единственото си дете техен приоритет. София, от друга страна, идваше от семейство на практици; хора, които знаеха, че може да се вярва само и единствено на себе си и собствените способности. И въпреки че семейството им бе сравнително голямо, в него нямаше място за неща като топлина и нежност.
А от друга страна, Ела, също като София, не бе имала много приятели в детството си. Втората не можеше да проумее това признание. Такъв общителен човек все би трябвало да има поне един човек извън семейството, на когото да разчита. В името на Мерлин, та тя бе успяла да накара София-Маргарита, кралицата на студа, да си поговори с нея. Идеята, че нямаше-
Ела бе успяла да хване София на приказка.
Ъ?
Така ли започваха приятелствата?
София нямаше особено опит в тази територия, поне не и опит, различен от този с хора, нарисувани от талантливи художници преди стотици години. Но принципът беше същия, нали? Говориш си с някой, сближавате се, ставате приятели.
Тази идея изглеждаше странно в мислите на София.
Въпреки това опита да върне жеста. Искаше ѝ се да опита цялата работа със сприятеляването.
- Мога ли да видя Бет?

Изведнъж изражението на Ела стана сериозно.
- Имаш ли ми доверие? - попита тя и направи драматична пауза, гледайки Хоенлое право в очите. - Това е персийска черна мини лама, която има способността да чете мисли и може да руши цели стени само с поглед.
Ела задържа "страшната" си физиономия още една секунда, след което прихна да се смее. Искаше да се пошегува, но това просто не беше силната ѝ страна. А и да бъдем честни, публиката ѝ си беше доста голямо предизвикателство. София дори не трепна. Вряза погледа си в момичето, което от своя страна положи усилия да сдържи кискането си.
- Извинявай! Беше шега. Това е котето ми Бет. Нали искаше да я видиш? Нашите ми я подариха за седмия ми рожден ден. Сама се грижа за нея. - Ела се усмихна гордо и погали черната топка косми, стояща в скута на съкурсничката ѝ. - Не е породиста. Спасена е от улицата, но двете сме много близки.
В действителност животинчето беше много кротко. Малко по размери, макар че беше вече четиригодишно, изцяло черно от главата до петите включително и нослето му, с къс косъм и разноцветни очи - дясното ѝ беше много светло синьо, а лявото зелено. 
- Харесва ли ти?

Мая вървеше бавно по каменния мост, обзета както обикновено от лошо настроение.Писмото което очакваше с трепет, все не идваше.Щеше ли да го получи някога, и дали изобщо си струва да чака.
Далече много далече, имаше някой който я разбираше и подкрепяше.Всичко това и се струваше като фантастичен сън, и не искаше той да свършва.Възможно ли беше някога нещата да са по-добре и тя да е щастлива, до сега явно и занапред трябваше да разчита на кукленската отвара която и помагаше да се чувства спокойна за себе си.Боеше се някой да не разбере тайната и, която криеше от всички.Това би било най-ужасното нещо което можеше да си представи.Отчаяно търсеше някой като нея.На когото би се доверявала и споделяла всичко.Въздъхна тъжно се загледа към гората.Не знаеше какво и предстои, се надяваше някой ден да намери себе си.Огледа се и продължи към замъка.

@Ела Благоева

Мустачките на котето погъделичкаха пръстите на София. Тя дръпна ръката си стреснато, но Ела побърза да я успокои.
- Няма страшно. Тя само иска да те подуши.
София приближи плахо ръката си отново, оставяйки Бет да разпознае миризмата ѝ. Няколко секунди по-късно котето допря муцунката си до дланта ѝ.
- Виж! Харесва те!
София погледна учудено малката топка косми и внимателно я погали. Явно който бе казал, че животното прилича на стопанина си, не беше излъгал, защото Бет и Ела изглежда бяха еднакво наивни. Да се доверят на напълно непозната от веднага...това рядко бе печеливша стратегия. Всеки момент София можеше да ги хвърли през моста. Или да ги прокълне вовеки. Нямаше откъде да знаят.
За техен късмет обаче тя нямаше подобни намерения. Вместо това само погали главичката на Бет, карайки я да замърка, и ѝ хвърли един топъл поглед.
- Тя е... очарователна.- прошепна София по адрес на задрямалата Бет в скута ѝ.

Ела затвори очи, наслаждавайки се на слънчевите лъчи, които галеха страните ѝ. Можеше да прекара часове, седейки тук и припомняйки си семейните екскурзии и къмпинги, на които ходеше всяка година по това време. Мислеше си за родителите ѝ, които наистина ѝ липсваха, въпреки че не беше изминал и ден, откакто ги видя за последно. И преди беше ходила на училищни екскурзии, дори такива, продължаващи повече от две седмици, но тогава беше различно, защото знаеше точно кога ще се върне вкъщи. Сега беше изгубена и сама. Кога ли щеше да види родителите си отново? Кога пак щяха да пътуват заедно? Кога изобщо щеше да се прибере вкъщи? Ела се замисли за момент. Какво изобщо търсеше тук? На едно напълно ново място, далече от всички и всичко, което познаваше. Чувстваше се като в капан, обградена от стените на училището и заобиколена от дълбокия ров на замъка. За момент въздухът не ѝ достигна и тя отвори рязко очи и вдиша дълбоко, опитвайки се да се отърси от тези негативни мисли. Осъзнавайки, че не знае почти нищо за това училище, за магьосническия свят и за магьосниците като цяло, тя завъртя глава към София и я попита:
- Какво знаеш за магьосническия свят?
Хоенлое изглеждаше изненадана (поне доколкото можеше да се чете по каменното ѝ изражение) от внезапния въпрос, но първокурсничката продължи да я гледа настойчиво. 
- Имам предвид... за живота на магьосниците. - продължи тя. - За отношенията им с мъгълите?

София погледна изненадано Ела. Как така какво знаеше за отношенията им с мъгълите? Мислеше, че е очевидно. Мъгълите не трябва да разбират за съществуването на магьосниците, а магьосниците не могат да се намесват в делата на мъгълите. Край на дискусията. Ела обаче я наблюдаваше в очакване и София се замисли какво точно да ѝ каже и какво - не. Все пак бе отгледана като чистокръвна и на егото ѝ му харесваше да пази някои неща в тайна.
- Какво искаш да знаеш?- накрая атакува с контравъпрос. Единственото по-лошо от това да издаде прекалено много бе да се разприказва и накрая да установи, че отсрещната страна не я слушаше.
- Ами, всичко- сви рамене Благоева.- Като например, защо разбрах за магьосниците чак когато получих писмото си от "Мунгав"?
- Хайде да не се лъжем на първо място. Много добре знам, че отдавна знаеш за нас.
Ела свали поглед надолу засрамено и София за момент съжали за суровия си тон.
- Мислех...мислех, че магията е нещо, съществуващо само в книгите...- поде тя една идея по-плахо.
- Виж, абсолютно всичко, измислено някога е вдъхновено от нещо, вече съществуващо. Историите за нас също. Да, повечето детайли са измислица. Не ядем деца, нито имаме зелена кожа. Или поне повечето от нас- Ела се изкикоти, но бързо се спря, оставяйки София да продължи.- Повечето автори в този...жанр, мисля се наричаше, са видели нещата, за които пишат на живо. Променили са някое име, добавили са някоя-друга ненужна подробност и вече имат чисто нов роман.- София сви рамене.- И мъгълите го заклеймяват като измислица, защото не могат да си го обяснят другояче.

Почти всеки разговор с непознат човек протича в тези три стъпки: 1. стъпка - запознавате се;  2. стъпка - намирате обща тема и говорите известно време.; 3. стъпка - гробна тишина, в която нямате какво да си кажетe. Ела и София определено бяха в третата. И сега какво? На Благоева не ѝ се тръгваше преди да е опознала поне още малко събеседничката си. На Хоенлое от друга страна не ѝ се говореше нито за себе си, нито за магията. Настана продължителна тишина. Честно казано, това не е чак толкова лошо. Човек може да си почине, да си подреди мислите. Е, поне повечето хора, но не и Ела. Нейните мисли винаги летяха като фурия. След около 60 секунди размишления най-доброто, което ѝ хрумна беше:
- Питай ме нещо! 
- Моля? 
- Попитай ме нещо! Аз вече питах. Сега е твой ред.

София гледаше изненадано към Благоева още няколко секунди. Как така да я пита нещо? Кой въпрос щеше да е адекватен? Накрая щеше да вземе да уцели някоя тема, която не беше за пред...публика и щеше да има сериозни последствия. Не че в този момент имаше кой знае колко хора на моста, само някаква двойка се беше усамотила в далечния край и...обръщаха повече внимание един на друг отколкото на двете първокурснички, но все пак. Това да започнеш да говориш за неудобни теми и точно тогава да се появи някой професор беше правило, аналогично на това, че когато излезеш несресан и с анцуг с дупка отзад ще срещнеш всеки познат, за когото можеш да се сетиш. Две правила, стари колкото света и все още важащи.
Момичето прочисти гърло. Какво можеше да я пита? Коя тема щеше да е достатъчно безопасна? Мисли, София, мисли. Докато почесваше разсеяно главичката на мъркащата Бет, изведнъж изстреля първото, което ѝ хрумна.
- Котки или кучета?
- Моля?- сега беше ред на Ела да я гледа объркано.
- Котки или кучета предпочиташ?
- Ами...котки, предполагам? Не мразя кучета, но не мога да си представя такова на мястото на Бет...
София се подсмихна на себе си. Тя също обичаше котки, но поради други семейни и не-чак-толкова семейни причини. Но това беше достатъчно лесен въпрос за загрявка преди да започне да стреля с нещо малко по-дълбокомислено.
- Кое е нещото, заради което губиш представа за времето?