"Тихото" кафене

Малко спретнато кафене с карирани в бяло и червено покривки и вази с пресни цветя на всяка маса, местенцето беше сладко и въпреки популярността си все пак отговаряше на името си "Тихото" поне като си се настанил в него. От външна гледна точка си беше нормално заведение за магове и вещици, но когато седнеш на масата си, чуваш само лек много заглушен глъч от съседните хора. Дори и да сте супер близко не можеш да разбереш за какво си говорят. Разбира се сервитьорите се винаги се чуват, но само ако са се обърнали към твоята маса.

Люба обожаваше това местенце и когато бяха на море в Торбаланово с леля й винаги го посещаваше с някоя друга книжка. Но днес чакаше Рея, и очаквайки другото момиче да закъснее си носеше домашното по История на магията.


- Едно чисто късо кафе и кекс, моля! 
- Окей, а вода? Днес е доста топло! - сервитьорката въпреки жегата все пак беше ведра и весела
- А да, благодаря.


Кафето тук беше едно от най-хубавите според русата четвъртокурсничка - силно и ароматно, а пък всичко което предлагаха в менюто беше прясно приготвено от съдържателя. Нищо чудно че почти винаги беше пълно. Даже се наложи да почака десетина минути да се освободи маса навън преди да се настани, но пък си заслужаваше в предлятната топлина.
Още месец и идваше ваканцията и се усещаше във времето.
Дори на Люба не й се пишеше домашно, но трябваше поне оценките си да поддържа. Това й беше и сделката с леля й - ако държи ниво няма да й прави проблеми за държанието в училище, което не беше чак толкова трудно. 
Всички уроци бяха интересни.
Продължи да пише на пергамента, темата "Разлики между класически славянски Упир и Вампир" беше повече като за Защита от Тъмните Сили, но по някаква причина я беше дал преподавателя по история. Може би трябваше да се концентрира над исторически личности за паралели...

@Рея Папандреус

Още малко. Само още малко и ... не, не свобода. Не, рай. Не. Нямаше многоочаквана ваканция за Рея. Мразеше ваканциите, защото именно през тях се прибираше у дома си при всичките онези хора, иначе казано - семейство, с всичките им крясъци, приказки, досадни присъствия и бебето. Ъгх, онази малки ревлива ферма за сополи. Добре, че баба ѝ бе там, но тя самата също толкова не понасяше хора, колкото Рея. Или пък Рея колкото нея. Абе двете заедно правеха едно голямо топче омраза, в което мразеха всичко наоколо освен другата. 

Гъркинята буквално се изсипа на един стол, скръсти ръце и се начумери още повече. Бе едно голямо черно петно на фона на идилията на прекрасното време и на това китно малко заведение. Поне бе тихо.
Люба понечи да се зарадва на приятелката си, когато срещна познатото мрачно изражение и скръстени ръце.
- Какво пак? - отегчено отпи от кафето си, остави перото и захапа кекса. Щяха да са ѝ необходим сили, ако словоизлиянието, което следваше щеше да е под формата на мрънкане, а именно мрънкане се задаваше.
- Нищо. Времето е смотано.
Люба объркано я погледна и след това невярващо погледна нагоре. Слънце печеше, та се късаше. Нямаше облаци само лек ветрец, колкото да оближе някоя друга капка пот по нечие потно чело. Прекрасно време за пиене на кафе, клюкарства, смях и забави. Явно и за мрънкане.
- Буквално времето е повече от страхотно.
- Страхотно ужасно. Потна съм, боли ме главата, лепна, гадно ми е, училището свършва, няма куидич, всички говорят за тъпата ваканция, вечер ми е трудно да заспя, защото е ЖЕГА. Мразя топлото време. Мразя го. Мразя да съм потна и да нося все по - малко дрехи и да съм все по - потна.
- Добре. Да. Разбрах. Мразиш да ти е топло. - Люба заклати глава и посегна към чантата си. Порови известно време, а след това тикна едно ветрило в ръцете на Рея. - На. Подарявам ти го.
- Да, бе. И сега като почна да си вея от движението да ми стане още по-жега. Не го искам.
- Ако щеш. 
- Не ща.
- Ох. - русокосата нацупена сведе очи към домашното си и гневно започна да пише. 
- Не се пише така.
- Не ми казвай как се пише.
- Щом не щеш!
- Не ща!


- Люба?
- НЕ!
- Извинявай. - Рея подпря лактите си на масичката и се надвеси над домашната работа, така че да е по-близо до гневната си приятелка. - Недоспала съм, гладна съм и ми е ...
- Жега, разбрах. Извинението е прието. Ако ти поръчам храна, ще се кротнеш ли малко? - буреносният облак кимна в знак на съгласие и Люба с поглед потърси сервитьорката, помаха ѝ, за да привлече вниманието ѝ и след това на висок глас поръча: - Две парчета кекса, нещо с месо, ако имате, кана с вода и купа лед. Огромна купа лед. Смисъл, ако имате котел, напълнете го с лед и ни го донесете.
- Ако сложите леда в халба, ще е достатъчен. - засрамено промълви Рея в отговор на обърканата сервитьорка.
- Сигурна ли си? Котел май щеше да е по-добре.
- Много бързо ще се разтопи и пак ще трябва да викам. На малки порцийки ще е по - добре. Не приключиха ли домашните?

- Да, ама в халбата не мога да ти навра главата. И догодина ще има домашни, тъй че, не.
- Това по-скоро ще ми разбие носа.
- Знам.

Оставаха й няколко реда. Люба пък нямаше търпение да дойде ваканцията, нямаше да трябва да се мота из замъка сред всичките тия хора и можеше да си се скрие в гората.
Последно изречение и пергамента от два листа и една страница плътно беше готов.

- Успях цялото тва да го напиша докато те чакам! И ти ми мрънкаш...

- Извинявай де, кво повече да ти кажа?
- Какво ще правим лятото примерно, тва може да ми кажеш?
- А?
- Пак ли забрави?
- Нееее.... Да.

Този път се разсмя, не й се сърдеше наистина, ма Рея го забравяше и все пак си се пържеше. Изглежда и мозъка й спираше като е топло. Може би вместо море трябваше да я скрие в гората за месец.

- Няма те мъча повече обещавам. За днес.

- Майната ти.
- И аз те обичам. Та, с леля можем да минем през Гърция за седмица. Примерно Юли? Взимаме те от ваще и отиваме трите на магьосническия курорт Ксенокопо-нещо си
- Как...

Леда и храната тъкмо пристигнаха и сецнаха учудената, потна физиономия на Рея. Люба си отсипа малко от водата и остави леда на приятелката си, изглежда й трябваше повече.
Виж обаче кекса си го заграби.
Сладкото й беше основен източник на енергия все пак.

- Нещо не е наред с плана ли? Бих те водила и на планина, ама в Гърция имате само хълмове. Пък не можело да те водим извън страната без родителите ти.

+1 късмет моля (Админ: отчетено).

Физиономията на Рея посърна. Не беше сигурна дали родителите щяха да са съгласни на това. Може да нямаха достатъчно пари, а може и да имат, но да искат да присъстват. В главата на гъркинята започнаха да препускат бясно мисли и започна да чувства топлинния удар все по-близо. Вадичка пот се стече от косата ѝ към гърба и тя побърза да разкара неприятно усещане с длан.
- Люба... 
- Какво? - объркано загледа блондинката.
- Родителите ми не са от най-приятните хора на света.
- Ама ние няма да ги взимаме. Само аз, ти и леля.
Рея забърса още една вадичка, а след това с чистата си ръка отчупи малко парче кекс. Дори не бе забелязала кога сервитьорката бе донесла поръчката им.
- Виж, те може да не могат да ме пуснат. - преглътна доста шумно. - Може да нямат възможност и не съм сигурна, че ще мога да дойда на този курорт.
- Не те разбирам.
- Ами, такова. - темата за финанси не бе от най-приятните за Рея. Момичето бе свикнало, че щом се заговори за пари, следваха проблеми, след проблемите идваха крясъците и след това цупеното. Не искаше с Люба да си се цупят. Да си викат бе нормално, все пак ТЕ СИ ГОВОРЯТ В ГОРНИТЕ ТОНАЛНОСТИ и нямаше проблем. - Ще питам, но нищо не обещавам. Зависи от нашите, а те ... абе не обичат да ми е хубаво.
- Айде, айде. Леля като дойде, всичко ще се нареди. Ще видят, че могат да ѝ се доверят и готово. - Люба плесна с ръце щастлива и доволно напълни устата си с кекс.
- Не обещавам.
- Хубаво.
- Ама, ти не разбираш. Може да не мога да дойда.
- Да, да хубаво.
- Не разбираш!
- Разбрах, бе!
- НЕ!
Няколко човека се обърнаха в посоката на двете момичета и Рея гневно се приближи към Люба, хвана я за яката и я дръпна към себе си.
- Родителите ми нямат пари за курорт.
От своя страна Люба сграбчи Рея и я дръпна, така че да си лепнат челата едно за друго.
- Тогава ще ядем лимони и маслини и гъби. Те са безплатни!
- Последния път, когато изяде една гъба не излезе от кенефа 3 дни! - изсъска Рея.
- За пореден път ти казвам, че я обърках! Случва се! - каза през зъби Люба.
- Ами гледай по-добре, а не ходи да ги ближеш!
- Така се разбира коя е отровната! Едната има вкус на бонбони, другата на дрисьок!

Админ: +10 галеона.

Останаха още няколко момента така - чело до чело. Люба почна да разстрива леко успокояващо тила на Рея.
- Хей, ще се оправим. Можеш да си позволиш да се ентусиазираш малко, няма да те разочароваме - после се замисли, но не се отдели а продължи тихо - Аз всъщност май никога не съм ти разказвала как всъщност се стигна до това да живея с леля. Вместо с родителите ми имам в предвид.
- Не?
-Тя не е сестра на баща ми а пета-шеста братовчедка или нещо такова. Пак ми е леля де, ама далечна рода...

Разказа й всичко като цяло. Родителите й мъгъли бяха получавали писмата й за Мунгав известно време, но не й ги бяха давали. Глупава измишльотина, а и те не биха позволили изобщо да се забърква с такива измами.
Когато почнали да идват и учители за да се опитат да ги открият, им щракнало че може и да не е скам. Но въпреки това излъгали, че Люба не е там първоначално, а после и я пратили на село за по дълго.
Докато не се откаже училището, мислели си.
Тя разбира се не се усетила по онова време че търсят нея, баща й и казал че го търсят за някакво дело и да не отваря вратата, че било важно на коя дата е прието известието. И така нататък.
В крайна сметка, директорката се свърза с Илияна - леля ми. И тя дойде на гости под някакъв претекст - любопитства за родата, прави родословно дърво и тям подобни глупости.

- Не присъствах на срещата, но в крайна сметка ги е убедила да прехвърлят настойнически права. - Люба сниши глас още и се огледа - Даже съм сигурна че е ползвала някаква доза магия, с разрешенията за това... или без. За това и съм спокойна че ще се оправим с ваще относно разрешение. Стига ти да искаш де, няма да те крадем!

Приклепа два пъти, а след това сграбчи Люба и я притисна така силно към себе си, че ѝ изкара дъха първоначално. На второ четене, като осмисли ситуацията понечи да си отдръпне с:
- Абе какво да го ....
- Млъквай. Една минута и после ще се правим, че не е станало. Окей?
- Окей. - промълви тихо и се остави да потъне в чуждата прегръдка. Зарови носле в ямката между ключицата и чуждото рамо. Нямаше сълзи, но момента бе нежно умилителен и за двете.

- Стига толкова?
- Да, твърде гейско е.
- Ние сме жени.
- То това не пречи да е гейско.
- Ъ.... всъщност да. Ок. Се тая. Ще дойда. Нали няма да ме крадете, идвам си доброволно само леля ти да говори с нашите.
- Разбира се.
- До колкото чувам е доста убедителна, дали ще може и тук така да се постарае, че аз .... многомногомногомного искам да ходим заедно на почивка. Смисъл това ще е сигурно най-хубавото лято, което ще имам и ще бъде заради това.
- Това е нагласа! Не се притеснявай, ще се справи. 
- Супер! Сега е време малко за ... клюки. - Рея се огледа дали наблизо има някой, отпи от водата, а след това усмихната се приведе напред и постави брадичка върху едната си длан. Със сигурност кофти настроението от по-рано се бе изпарило. Периодично си взимаше по едно ледче и го прокарваше по откритите части на тялото си. Другият фактор бе, че със сигурност щеше да обикаля, да ходи на плаж и да се смее по цял ден с Люба през лятото. И третият .... клюки. Едва ли някое момиче можеше да устои на тях.

- Какви клюки? - Люба й трябваше повече от момент да мине в тази тема. Докато Рея я обожаваше, тя не виждаше особен смисъл - Нещо е станало в училище ли?
- Не ма, Исмаил...
- Какво за него?
- Ти сериозно ли?
- Аааа? Ааа! Няма да го бъде.
- КАК ТАКА?
- Не е нужно да викаш пред теб съм. - Люба се беше отказала отдавна да го преследва, но не беше съобщила съмненията си с Рея - Май си харесва друга. Ма нищо почти ми мина, та може да е било временно.
- Ще й..
- Няма нужда.
- Ама...
- Не! - сецна за пореден път агресията на Рея, тя продължи да си тлее, но беше ясно че няма да вземе думата. - Има друго...
- Момче?
- Не бе.

Люба се замълча, твърде много люшкаха разговора. Почваше самата тя да се ядосва, но по-скоро на себе си.
Не знаеше как да обясни дори на Рея тази част. 
Сънищата, рисунката... след онзи ден не посмя пак да отиде в Стаята на Художника втори път. Ами ходенето насън? Дори самата тя не знаеше как така е успяла да мине насън през цялото училище.
Без никой да я хване!
И на всичкото отгоре да се озове в гората. Това поне беше отскоро. Случи се веднъж... два пъти и тогава реши че все пак трябва да каже на някой. Гласът й след тези разходки беше пресипнал, а краката кални до колене.

Добре, че се оправяше там, и се събуди навреме. 
Щеше да е кофти да обяснява защо влиза в училище по пижама и къде е била до сега.
От тогава не можа да спи.
Не и през нощта.

- Хич не ми е до мъже... Стига прекъсва и ще ти кажа.