РП Снежна бъркотия (спасителна мисия) - Ела и Люба

  
    

Първият натрупал сняг беше перфектно време за разходка в гората. Въздухът беше свеж и резлив, а клоните на дърветата натежали и отрупани. Навсякъде където погледнеш се белееше, тук таме някое студолюбив стрък се виреше и разчупваше еднообразността.

А пък имаше и интересни неща за намиране. 

Една от Вийлите в кухнята й беше подшушнала за магически цъфтящ лишей. 
С малки светлосини цветчета и бяла основа, беше труден за откриване в гората по принцип, камо ли в сегашното й побеляло състояние. 
Но сега беше и единственото време по което цъфтеше. 
А въпросните цветове стрити и прибавени към което и да е питие бяха страхотен бууст за имунната система. Това че питието ставаше ледено, омайващо и приятно отпускащо беше просто бонус.

За да го открие обаче трябваше да навлезе по дълбоко в гората от колкото е позволено. За нея това не беше толкова притеснително, оправяше се. По объркващата част беше като чу писклив кикот и до нея се разби момиче с шейна.

- Ъъъ здрасти? - Люба огледа овъргалялото се в сняг момиче и й помогна да стане, изглеждаше по малка от нея въпреки че бяха един ръст - Не си малко твърде навътре в гората...при това сама?


Забеляза разбитата шейната и после й светна. Ми да около училището беше твърде равно, а пък и има шанс да се метнеш в езерото, което зимно време хич не е на кеф. И пак ако не се оправяш лесно е лоша идея да се впускаш толкова надълбоко.

- Аз съм Люба между другото.

И това беше моментът, в който осъзнаваш, че си стигнал твърде далеч. Буквално. Още от тръгването Ела изобщо не се беше замисляла накъде върви. 
   
"Напред... хайде сега надясно... Може би наляво? О, виж това дърво! Не е ли прекрасно!?"
   
В общи линии нещо такова се въртеше в главата на момичето или поне преди новодошлата да я попита. Да си го кажем в прав текст - беше се загубила. Не ѝ се случваше за първи път, затова не се и плашеше толкова лесно. Просто или се връщаш по обратния път, ако знаеш къде е, или вървиш право напред, докато стигнеш... нещо... каквото и да е... нещо, което да те насочи. В случая Ела нямаше никаква представа откъде беше дошла, така че ѝ оставаше възможност две или...
  
- Е, сега не съм сама. - каза второкурсничката, докато се опитваше да изчисти снега от лицето си, косата, врата, ръкавиците... уф... този сняг е навсякъде... - Щом и ти си в тази част на гората, значи не съм толкова навътре.
   
Събеседничката ѝ не беше никак висока. Значи беше или висока първокурсничка или ниска третокурсничка. Със сигурност не влизаше в часовете на Ела. 
  
- Аз съм Ела. Приятно ми е. - каза момичето и както винаги пусна широката си усмивка.
  
Подаде ръката си да се здрависа и в същия момент се огледа, забелязвайки разбитата си шейна отстрани. Изправи я. Още ставаше за каране, но май щеше да има нужда от някое и друго заклинание за поправяне. 

- Ъм... ти всъщност какво правиш тук? 
   
Може би щеше да успее да накара Люба да я измъкне от гората без да стане твърде очевидно, че няма идея къде се намира.


/+1 точка издръжливост, моля/ Админ: отчетено.

- Всъщност си много, много навътре... ама ако си толкова сигурна, що не кажеш накъде е замъка?
- Натам? - под очаквателния поглед на Люба фасадата на по малкото момиче се пречупи.
- Случайно избра посоката нали?


Люба беше свикнала на овръткания, все пак Исмаил беше перфектен в истории които не водят до никъде, и сега опитите на Ела й се струваха доста забавни.
Е поне една от тях знаеше къде е, можеше да се посмее и да види колко се ориентира малката. Не я беше виждала досега в Мунгав, та предполагаше първи или втори курс.
Не й даваше трети със сигурност.

- Таргео - видя че се мъчи да се отръска от снега и с едно махване почисти изцяло момичето пред себе си - Не е хубаво да седиш заскрежена в това време, ще се стопи и после ще трябва да се разнасяш мокра, което разбира се по това време ще те разболее до края на деня. Аз издирвам лишеи.



Тръгна да се движи още навътре в гората.
Имаше пещера наблизо около която трябваше да има от цветчетата по нейни калкулации, а имаха около час преди да трябва да се насочат обратно към замъка. До тогава щеше да провери Ела можеше ли да се ориентира и ако се наложи да я научи на някой друг трик. В краен случай как да я извика ако се е загубила пак.
Не беше хубаво и да стоят на едно място, още беше рано и сравнително топло, но все пак е зима. Можеше да завали всеки момент, а и са в планината. 
Температурата спада рязко когато най малко го очакваш.

- Изобщо знаеш ли накъде е север?

@админ +1 късмет моля (Админ: отчетено).

Щом Люба идваше оттам, значи натам трябваше да бъде и замъка, нали? Или поне горе-долу в тази посока. 
   
Думите на "голямата" паднаха в душата на второкусничката като буца лед и тя сведе глава. Ела трудно общуваше дори с децата на нейната възраст, пък камо ли с по-големи. Те винаги гледаха отгоре на нещата, мислеха се за голямата работа и се стремяха да показват колко по-добри са от "малките". Я стига! И те щяха да пораснат и да се научат. Кой знае, можеха да станат дори по-добри. Но не! Все трябваше те да са долу. 
  
А, ето я и поредната лекция. Вярно, че Ела отказваше да порасне и имаше доста развинтено въображение, но все пак не беше на пет. Много добре знаеше, че ще се разболее. Освен това тя беше и скаут. Знаеше това онова за гората, но ориентирането ѝ беше трудно главно заради разсеяността ѝ. Я щеше да види някое дърво, я шишарка или просто щеше да се зарее в облаците и да продължи да върви право напред, преди да се сети накъде всъщност беше тръгнала.
   
- Разбира се, че знам. - каза Ела и направи една от тези начумерени детски физиономии. Не беше много по заяжданията, но не ѝ харесваше да я подценяват. - Дай ми секунда!
   
Тя погледна към небето и към предполагаемото местоположение на слънцето, скрито зад един облак. 
   
"Ние сме в северното полукълбо, следователно слънцето никога не се издига точно над главите ни, а винаги е леко на юг."


Момичето разпери лявата си ръка на юг (може би) и дясната на север. 

- Ето натам. - каза тя с възможно най-твърдия си тон, хвана въженцето на шейната си и се обърна към Люба - Не се нуждая от помощта ти, за да се ориентирам, благодаря. 


После ѝ обърна гръб и тръгна към хълма.

Момичето й се нацупи и тръгна. Е са я втаса Люба, браво. Може би някой ден ще се научиш как да говориш с хора.

- Хей, хей. Не се опитвам да те поучавам, просто гората е опасна по-принцип, а пък зимата е още по зле. Аз съм влизала и по надълбоко де, още от първи курс, ама като бях на пет са ме зарязвали на село да се оправям - не искаше да се окаже че е приела на драго сърце думите на малката, че се оправя, и на следващия ден да се окаже че не се е върнала в стаята си - Признавам обаче трика със слънцето е много добър, стига да не е облачно. - добави последното с изплезване - Би трябвало да знаеш "Насочи ме", аз лично предпочитам този метод. Също така ако питаш Рея и Исмаил аз принципно съм си бърборана.

Стараеше се много гласът й да е по скоро закачлив отколкото поучителен, виж тя ако беше щеше да си е теглила една майна също, при това много по рано. Плесна се на снега и се загледа в небето, беше леко облачно. Точно онова зимно облачно което лъже че е по светло от колкото всъщност трябва да е.
Покрай нея пак се пързулна шейната с кикотещата се Ела.
Може би вече се целеше в нея и се опитваше да я сгази.

- Ти няма ли да се включиш? - или пък не.
- Дам, тъкмо обмислях от какво да си направя шейна... мисля че кората на онова падналото дърво е подходяща.

Ела се смееше, спускайки се надолу по хълма, докато дългата ѝ черна коса се развяваше наляво-надясно. Тя рядко я връзваше, решеше или си правеше прически. Харесваше си я спусната. Напомняше ѝ за свободата, въображението и също за магията. Сякаш ги свързваше по един особено специален начин. 
   
Замисли се над думите на Люба. Второкурсничката много обичаше семейството си и никога не беше съжалявала за която и да е постъпка от страна на родителите си. Те винаги бяха до нея и биха дали всичко, за да я направят щастлива. До голяма степен ѝ даваха свободата, от която се нуждаеше, но винаги оставаше онова чувство, че са наоколо и я наблюдават. И не, не в добрия смисъл. Сякаш беше в огромен защитен парк. Имаше пространство, свобода, независимост, но в същото време беше ограничена зад рашетките. И, за да не си помислите нещо, те ѝ разрешаваха буквално всичко, което поскаше от тях. Просто ѝ липсваше... селото... Ела нямаше село. Имаше само едни баба и дядо, които живееха в центъра на София, а при тях, както се досещате, не беше същото като да си на село сред природата. Донякъде завиждаше на Люба. Да прекарваш толкова време навън още от малък изглеждаше като сбъдната мечта в очите на Ела. 
  
Но нека се върнем в настоящето. Може би нямаше да е зле да понаучи някой и друг трик от съученичката си. Изглеждаше доста запозната с тези неща. 
  
- "Насочи ме"? - момичето я изгледа с любопитство. - Би ли могла да ме научиш на него?
   
Изглеждаше интересно, пък и името си го биваше. Беше като закачка. 

- Наистина ли можеш да си направиш шейна от кора? 
  
И ето още нещо, което Ела нямаше търпение да научи. Майсторенето винаги ѝ е изглеждало забавно и интересно. Вкъщи повечето пъти майка ѝ поправяше и "изобретяваше" разни неща. Баща ѝ го биваше повече с компютрите и електричеството.

- Ела ще ти покажа. Значи слагаш си пръчката на дланта все едно ще я поднасяш на поднос, точно така. Заклинанието е семпло "Насочи ме" няма нужда да размахваш наляво-надясно пръката - тя ще посочи сама на север. - скупчиха се с Ела и Люба я насочи как да си превърне пръчката в компас. Истински компас дори не се оправяше винаги в магическите гори, нейния висеше от джоба й и стрелката летеше във всички посоки като полудяла.
Знаеше и няколко  други мъгълски метода, но пък и те не бяха много надеждни в магическа обстановка като тази. 
Примерно с мъха - имаше мъх, който целия приличаше на дърво и беше по-хищен от гладен вълк, а пък и някои сортове лишеи, които бяха неразличими от мъхестите си събратя.


- Стана! - като по-малкото момиче изписука щастливо и сепна Люба от замислянето й, сети и за другия й въпрос.

- А пък за шейната... то технически можеш и по трибуквие да се пързаляш - засмя се тя - та дали ще е парче плат, найлон, дънер или кора зависи колко доверие имаш на земята под снега.

Извади си ловджийския нож и изрови снега на мястото където лежеше преди малко за демонстрация. Точно там се беше скрил пъклен голям и остър камък, който можеше да ти стъжни деня ако минеш през него с пълна газ по дупе.
Беше го усетила като се отпусна на мястото, от там и откъде й дойде идеята за кората.

- Е ако правиш каквото и да е в гората ти трябват инструменти - хубав нож най малкото, торба където да си съхраняваш намереното и пръчката. - като се обърна да огледа дърветата за подходяща кора забеляза, че е по-тъмно от колкото беше удачно да стоят тук - Обаче май ни е време да се прибираме. Даже малко сме се отплеснали.

Провъзгласена за мис Разсеяност, Ела закъсняваше за почти всичко, но нещото, за което никога не пристигаше навреме (а понякога дори не пристигаше) беше вечерята. Закуските като цяло не ги пропускаше. Най-малкото, на което я научиха в "Мунгав", беше да се буди сама сутрин. А ако нещо все пак се объркаше, винаги се намираше някоя съквартиратка, която да я събуди. На обяд най-много да закъснее малко, заради дългите коридори, но в крайна сметка успяваше с някоя и друга минута закъснение. Вечерите обаче... За двете ѝ години в училището беше изпуснала сигурно 20% от храненията, а за другите 80% беше закъсняла. И ето пак. Кой знае колко време щеше да им отнеме да се върнат в замъка. Е, зимата се стъмваше рано и може би не беше толкова късно, но нямаше да е зле да побързат.
  
- Права си. Ъм... Накъде е училището? 
  
Както вече стана ясно, Ела не помнеше пътя, от който беше дошла и колкото повече превърташе картата на "Мунгав" в главата си, толкова повече се объркваше. Добре, че срещна Люба, та сега щеше просто да се лепне за нея като дъвка за обувка и да гледа да не се пречка много. 
   
И точно когато си мислиш, че всичко е наред и това е само един дребен проблем, се появява страхът или в нашия случай - тъмнината. Като малка Ела не се страхуваше от тъмното и дори го намираше за интересно и магично, но от миналата година насам беше развила едва ли не фобия от него. Ходеше винаги с фенер или факла и в началото дори заспиваше на лампа. 
  
Гледайки гората, лицето ѝ придоби изражение на подплашен заек, а очите ѝ се разшириха. Нямаше от какво да се притеснява, нали? Все пак имаше по-голяма ученичка с нея, която беше израснала сред природата. Щяха да се справят.

Като видя страха в блесналия поглед на Ела, Люба побърза да я хване за ръка и да я стисне успокоително. Беше идвала насам не веднъж и наистина знаеше на къде е Мунгав, но беше бая ходене.
Само второкурсничката да не хукне в уплах нанякъде, че тогава щеше да я загази.

- Няма ядове, ще се оправим. Скачай на шейната. - тя на свой ред извади голям жълт фенер от джоба си и хвана връзката отпред да я тегли - Тамън показно̀, но другия път да не идваш без мен. Нали?

Този път нямаше протести срещу предложената помощ, Ела се оглеждаше с ужас в тъмното, но й се стори че се поуспокои като фенера освети пътя напред като прожектор.
Заслужаваше си поръчката.
Беше масивен ръчен инструмент, уж се ползвал от пазачи на складове и други такива големи пространства според рекламата. Чак се налагаше да го смаля, за да й влезе в джоба, но пък сега напред светеше като ден.

- Значи, ние се намираме в близост до пещери, което значи, че сме в близост до каменистите склонове на планината - почна да обяснява, за да поддържа шум повече отколкото да дава акъл - Планината на свой ред се пада на запад от училището, а каменистите склонове са на север, което значи че ние се намираме на северозапад от Мунгав. Нали? Стой на шейната да не се умориш, Ела. Ще минем през по-мек сняг и ще стане по-студено след малко.

Продължи напред със стабилна крачка, в едната ръка държеше "Насочи ме" за компас, а с другата теглеше шейната.

- Може да съм ниска колкото теб, ама съм построена като товарен вол, споко.

- СТОЙ! - изкряска се Ела.
- Какво? Всичко наред ли е?
- Да, да... Ъм... Съжалявам. Стори ми се, че видях нещо.
   
С това се различаваше "дворът" на "Мунгав" от всички останали дворове и градини. Тук можеше да видиш много неща. И като казвам неща имам предвид същества и растения, чието място определено не е в близост до ученици. Това до голяма степен обяснява, защо тук беше забранено за въпросните деца още повече по това време на денонощието. 
   
И ето го пак! С крайчеца на окото си Ела забеляза някаква светлинка, която се прокрадваше между дърветата. Може би прост... 
  
- Чу ли това!? - странният писклив звук отекваше наоколо, докато момичетата се оглеждаха. - ЕТО ГО! 
  
На един от клоните на дървото се показа смеска между маймуна и жаба. Имаше гладка зелена кожа, крайниците му завършваха с ципи, а устата му беше разтегната в зловеща усмивка. Преди да усмее да реагира, Люба насочи фенера-прожектор право в очите на животното, което се разписка и хукна на някъде. 
  
- Горкият мътник... - промърмори Ела. - Можеше поне да го разгледаме.
  
Тя беше толкова голям любител на магическите животни, че сигурно и мантикор да срещнеше щеше да го опише в тетрадката си, да го интервюира, после да го гушне и чак тогава да тръгне да бяга. 
  
- Щом ще стане по-студено, по-добре да се движа, за да се стопля. Пък и не се изморявам чак толкова лесно. Като съм успяла да стигна до тук, ще успея и да се върна.

- Добре, но ако усетиш, че почваш да се потиш, се качи да си починеш. Ако подгизнеш движението няма да помогне за затопляне.

По път успяха да минат през много теми. Любими часове, ровене в пръстта - където Люба успа да говори плътно за около половин час за плевели, бурени и гъби- какво може да срещнеш в гората и как да познаеш пътеките.
Призрачния лес нямаше утъпкани пътища или туристически пътеки, но Люба бе почнала да си поставя собствени. 
Те понякога се местеха, но винаги си личеше. 
А и е хубаво да не разчиташ само на тях. По скоро й бяха ориентир за конкретни локации - поляната с пухкав маков мъх, пещерата на илюзиите и прочие.
Но никога не за връщане към Мунгав.

Иначе може и да не се върнеш.

Люба изобщо не я притесняваше мрака, даже й беше приятно че има компания, на която й е интересно за гората.
Исмаил по скоро се оставяше да е воден и я слушаше с половин ухо, когато ходеха за гъби.
А пък Рея само мрънкаше.
Сега снега пак почна да се сипе, но лекичко. Колкото да заглуши звуците на гората и да се струпа по вее натежалите клони на дърветата

- Сигурно изпуснахме вечерята. Предполагам не си носиш нищо за гризане - при прокъркорването на стомаха на Ела, се засмя и й подаде сандвич - Първо правило на приключението - носи си храна и вода!

След още малко ходене,хапване и хихикане по всевъзможни теми, Ела първа го забеляза:
- Виждам нещо! Там.
- Да! Светлините на Мунгав, мисля че ще успеем да се промъкнем незабелязано.