@Ела Благоева
Тамара притичваше по каменния мост до Грифонарника. Беше далеч след вечерния час и ако някоя вийла я хванеше, щеше да стане много лошо и вероятно да завърши в директорския кабинет. За щастие, досега не се беше случвало.
Момичето се вмъкна в каменната постройка и се загърна по-плътно в мантията. Макар вече да беше юни, на това място винаги ставаше течение - нещо нормално предвид липсата на каквито и да е прегради на каменните отвори за излитане. Не след дълго стигна до ограждението на Светкавица. Дремещият грифон разтърси пера и отвори едното си голямо око, впервайки го в Тамара.
- Липсвах ли ти, момиче? - тя се приближи и зарови пръсти в перата по врата на животинчето. За изминалите почти две години, тя често навестяваше грифоните, а любимо от всичко й беше просто да лети заедно със Светкавица из небесата.
Е, последното обикновено се случваше посред бял ден. Въпросът беше, че от скоро беше започнала да упражнява някои... не съвсем безопасни номера по време на полет. И след като професор Белев веднъж я хвана и й дръпна такова чудовищно конско, че на Тамара й запищяха ушите, сметна, че в името на личното си спокойствие, ще се упражнява през нощта. Което, от своя страна, беше строго забранено.
Грифонът пръхтеше от удоволствие от почесването. Тамара тъкмо се канеше да й даде морков и да я оседлае за полет, когато чу стъпки. По дяволите! Момичето бързо се напъха във възможно най-тъмните сенки и опита да притихне максимално много. Натрапникът обаче се приближаваше. Макар да не звучаха като уверените резки стъпки на персонала на училището, а плахи и опипващи. Спряха някъде наблизо. Тамара се опита да види чии са, но успя да различи само дребничък черен силует в полумрака.
- Кой... кой е там?
Този глас... Ела! Тамара отпусна задържания досега въздух и излезе от сенките. Е, това не помагаше особено.
- Лумос! Ела, аз съм! - Тамара насочи бледата светлина от пръчката към лицето си в опит да успокои май по-уплашената и от нея съученичка.
- Ох... Ти ли си била? Изкара ми акъла! - възкликна Ела. Известно време и двете мълчаха. - Ако ти не кажеш, че си ме видяла тук, и аз няма.
- Сделка - отново мълчание. - Ти всъщност какво правиш тук?
Тамара притичваше по каменния мост до Грифонарника. Беше далеч след вечерния час и ако някоя вийла я хванеше, щеше да стане много лошо и вероятно да завърши в директорския кабинет. За щастие, досега не се беше случвало.
Момичето се вмъкна в каменната постройка и се загърна по-плътно в мантията. Макар вече да беше юни, на това място винаги ставаше течение - нещо нормално предвид липсата на каквито и да е прегради на каменните отвори за излитане. Не след дълго стигна до ограждението на Светкавица. Дремещият грифон разтърси пера и отвори едното си голямо око, впервайки го в Тамара.
- Липсвах ли ти, момиче? - тя се приближи и зарови пръсти в перата по врата на животинчето. За изминалите почти две години, тя често навестяваше грифоните, а любимо от всичко й беше просто да лети заедно със Светкавица из небесата.
Е, последното обикновено се случваше посред бял ден. Въпросът беше, че от скоро беше започнала да упражнява някои... не съвсем безопасни номера по време на полет. И след като професор Белев веднъж я хвана и й дръпна такова чудовищно конско, че на Тамара й запищяха ушите, сметна, че в името на личното си спокойствие, ще се упражнява през нощта. Което, от своя страна, беше строго забранено.
Грифонът пръхтеше от удоволствие от почесването. Тамара тъкмо се канеше да й даде морков и да я оседлае за полет, когато чу стъпки. По дяволите! Момичето бързо се напъха във възможно най-тъмните сенки и опита да притихне максимално много. Натрапникът обаче се приближаваше. Макар да не звучаха като уверените резки стъпки на персонала на училището, а плахи и опипващи. Спряха някъде наблизо. Тамара се опита да види чии са, но успя да различи само дребничък черен силует в полумрака.
- Кой... кой е там?
Този глас... Ела! Тамара отпусна задържания досега въздух и излезе от сенките. Е, това не помагаше особено.
- Лумос! Ела, аз съм! - Тамара насочи бледата светлина от пръчката към лицето си в опит да успокои май по-уплашената и от нея съученичка.
- Ох... Ти ли си била? Изкара ми акъла! - възкликна Ела. Известно време и двете мълчаха. - Ако ти не кажеш, че си ме видяла тук, и аз няма.
- Сделка - отново мълчание. - Ти всъщност какво правиш тук?