РП - ГЗМС

- Черноморските змейове, деца, са безобидни прекрасни създания, които в зрялата си възраст достигат до около 4 метра, както виждате екземплярът тук е все още млад. Прекрасен млад змей. - така се прехласна по звяра професор Пенева, че Рея си помисли как след малко ще вземе и да го разцелува от толкова любов. Беззвучно произнесе едно "Иу" и продължи да слуша. - Такива си тънички, фини, с блестяща кожа. Във водата тези отблясъци им помагат да останат невидими за останалите подморски същества и така спокойно могат да се хранят. Не обичат много да ги яздят, но са много гальовни ... ако решат. Кой ще е първия осмелил се? - дамата плесна с ръце и една широка усмивка изплува на лицето ѝ. Няколко ръце мигновено се изстреляха във въздуха, други отстъпиха назад, а Рея предизвикващо гледаше към змея. Изненадващото бе, че и той гледаше към нея съсредоточено.
Момичето издиша по-шумно и установи, че драконът също издиша. Рея след това наклони главата си на една страна, змеят стори същото. 
- Я гледай ти? Да не би някой от семейството ти да е от род на змейове?
- Професоре, трябва да я чуете как крещи по куидичното игрище, чист змей си е!
- Млъквай, че ще дойда! - извика Рея и малко след нея създанието, което я имитираше, изрева във високите тоналности. Не бе рев, а по скоро заплашителен вик.
- Госпожице Папандреус, сега трябва да сме внимателни. - каза преподавателката и хвана гъркинята подмишница и я задърпа напред. - Черноморските змейове са много емоционални и големи емпати.
- Нали трябваше да сме внимателни? - четвъртокурсничката наби пети в опит за спирачка, но преподавателката не можеше да бъде спряна от едни 40 килограма опърничава маса.
- Да, да, Внимателни сме. Да не би баща ти да е страхливец?
- Моля?!?!
Змеят изрева насреща им.
- Явно сме на прав път! Майка ти сигурно се грижи за всички ви? Колко деца сте? Предполагам имаш още сестрички и братя, не приличаш на само дете. Нали знаеш за самите деца? По-добре да са поне две.
Рея вече гледаше потресено. Приближаваха се устремено напред, а на всичкото отгоре Пенева ѝ задаваше прекалено лични въпроси, от които на момичето му ставаше зле. На всичкото отгоре получаваше и безплатен психоанализ, от който нямаше нужда и едва ли щеше да издържи.
- Д-д-да.
- Браво на майка ти! На баща ти сигурно му идва множко.
- Ами. Не знам. Три сестри сме, мама и баба.
- Оу, колко много женска енергия. Сигурно ти е напрегнато вкъщи.
- Сестра ми е малко и много плаче.
- И ти се ядосваш.
- Много. - промърмори.
- Браво. А сега, припомни си колко много си гневна и го покажи на г-н Хвалипръцко. Много усещат, ако ги лъжеш. Както казах, емпатични са.
- На кой?
- На кого? Хвалипръцко. - Пенева посочи дракона и се ухили. - Голям е пръдльо и много обича да се конти и да показва, като е уловил някоя голяма риба. 
Рея завъртя глава към змея и в погледа ѝ се четеше страх и огромно объркване. Хич не бе разбрала как дори се бе озовала в тази ситуация. С какво точно го бе заслужила? Тя просто си седеше там, тихо и кротко, нито си отваряше устата, нито извяваше желание да се забърква с тоя Черноморски змея и изведнъж се оказа очи в очи с него. Едва ли не на ръка разстояние, докато гнева в нея се лашкаше като лодка в бурно море.
- Освободи си емоцията. Покажи му, че си искрена.
- Как?
- Не знам. При всеки е различно. Най-много да те ухапе и да се наложи да ходи до болничното крило за промивка и седмица легло и билки.
Ето това трябваше да чуе.
- Махам се!
Змеят изпищя.
- Шегувам се. Разстройваш го!
- Не искам да се занимавам с тоя змей! Часовете трябва да са безопасни, а не ... такива!
- Те са безопасни. Седмица в болничното крило нищо не е, на ли деца! 
- ДА! - отговориха в един глас повечето ученици, докато другите се спогледаха объркано.
- Видя ли! Хайде, хайде.
- Казах, че не искам!
- Ще го разочароваш!
Змеят изрева!
- ААААААААААААА! ПИСНА МИ! - извика Рея напред, като очите ѝ шареха ту към Хвалипръцко, ту обратно към Пенева. Змеят изрева в отговор. - ААААААААА! - извика отново гъркинята и змеят отвърна. - ААААААААААА!!!!! - гласът ѝ зазвуча като гръм в буря и момичето осъзна нещо, в слънчевият ѝ сплит възелът се бе разплел, на гърлото ѝ нямаше буца и треперещите ѝ ръце, сега уверено бяха стиснати в юмруци.
- Браво! 
Хвалипръцко направи стъпка напред. Подуши въздуха, увери се, че всичко е наред, а след това мина по-близо до двете дами пред себе си.
- Погали го. Обича по гушата зад последните зъби. 
Рея протегна ръката си напред и след няколко секунди в нея длан се настани змейската глава. Люспите бяха студени, хлъзгави и влажни, но някак приятни на допир. Момичето обичаше да усеща студ, а това същество изглежда също му бе фен.
- Браво, Папандреус.
- Аз нищо не направих.
- Направи достатъчно. Показа, че емоцията ти не е слабост и не е нужно да я таиш в себе си. Показа, че е за споделяне. Нали ти казах. Г-н Хвалипръцко обича искреността и ти му я даде.

статистика, моля (Админ: +1 т. магия)

- Пак ли вие? -  гледа ни изпод смръщените си рунтави вежди възрастният мъж.
- Да -  произнася силно и ясно Крис• все едно  е получил команда от висшестоящ офицер.
Никой от двама ни не се впуска в безсмислени обяснения, че за първи път ни изпращат да помагаме на стареца, та няма как да сме „пак ние”.  Неприязънта на  Ставри към всички ученици бе толкова пословична, че  майките плашеха малките деца с легендарния фермер. Докато не спира да мърмори изпод нос, че младите за нищо не ставаме.
- НА!
Бързам да прихвана кофата, която набутва в ръцете ми преди да съм доказал, че думите му са истина. Стоически стискам зъби, челюсти, очи, а  всеки наличен по тялото ми мускул крещи от ужас, защото връченият ми товар тежи колкото цял хипогриф. Впрягам всички сили и воля, за да не гъкна, преди старецът да се е отдалечил достатъчно.  Ръката му посочва към една странична постройка,  преди  да заситни бавно обратно към фермата, а аз по няколко милиона пъти в секунда се моля на Велес да му даде сили да стигне по-бързо или поне преди  ръката ми да е изпаднала от рамото.
- Какво е това? – пита Таков нетърпеливо, но бързо се отдръпва от кофата, която аз най-после пускам на земята. – О, триста шейтана!  Как смърди само!
- И как тежи! -  додавам раздвижвайки рамо.
- Какво е според теб? –  сръчква с пръчката си съдържанието, докато с другата ръка държи носа си запушен.
- Знам ли, някаква мокра трева…
- За какво ни е?
- Да отидем където ни посочи и да разберем – кимвам към постройката, която е встрани от другите и при мисълта какво може да има вътре леко ме побиват тръпки.
- Уингаридиум Левиоса – искрено се възхищавам на лекотата, с която Крис прави заклинанието и кофата се понася пред нас.

­- Дали е жив?
Втренчили сме се в снежнобялото свито на кълбо животно в ъгъла на заграждението, не е помръднало откакто сме тук. По равномерните отмерени движения виждам, че диша. Яд ме е на Ставри, че не ни каза какво точно да правим. Чувството за безпомощност започва да пропълзява бавно в мен, изпреварвам го като вадя от джоба на мантията си бележник с бели листи и графит, за да запълвам времето. Отначало правя бърза скица, после започвам да добавям детайлите.
-Според теб какво трябва да правим? -  прекъсва мислите ми Крис, усещам го как нервничи до мен, скучно му е.
-Да го оставим да се наспи.
- А после?
- Може би да го нахраним?
- С това ли? -  посочва към вонящите мокри треви в кофата. -  Че той съвсем ще умре.
Думите ме смущават, защото и аз споделям същите опасения.


-Не иска. На негово място и аз нямаше да го искам - констатира Крис, докато наблюдава как безуспешно се опитвам да подам едно от листата към муцуната на еднорога. - Рен, внимавай, човече, чувал съм, че може да ти отхапе пръстите.
Съществото се събуди преди малко, движенията му са забавени. Опитът му да се изправи завърши със залитане. Опитвам се да го нахраня с водораслите, но то изобщо не реагира. Плъзгам ръка по снежната му козина, опитвам да се разбера какво изпитва, но е толкова немощно, че и на мен ми се доплаква.
- Повече ме притеснява рогът - отговарям.
- Ей, сетих се! Дай му го като на котка?
- Как се дава смрадлива мокра трева на котка? - гледам неразбиращо съученика си.
- Първо запушваш ноздрите, за да не може да диша, а когато отвори уста, за да поеме дъх, го пъхаш вътре…
- Ти не се ли тревожеше за пръстите ми преди малко?
- Е, все някой трябва да се жертва, пък и никой не е умрял, както казва професор Пенева.
- А ти какво ще правиш?
- Аз ще му запуша ноздрите.
Повдигнах въпросително вежди, но нямах сили да споря точно в момента, затова се отместих и направих място за Таков. Свих едно водорасло на топка и заех позиция близо до муцуната на еднорога. Не съм убеден, че идеята е добра, но не мога да предложа нищо друго.
По някакъв неведом начин успяваме да се справим, но сега ме налягат други опасения. Ами ако се влоши? Не искам дори да си го помислям, продължавам да галя шията на съществото, а то отпуска глава в скута ми.
Няма да умреш, мисля си, такава красота не може да умре.


•Кристиан Таков – несъществуващ герой за нуждите на това РП.
точка, моля.
Мерси. Админ: +1 т. сила.

- Здравейте, здравейте, шестокурсници! - Професор Пенева радостно размахваше ръце и приветстваше шестокурсниците, които един по един или на групи, пристигаха на гърба на своите хипогрифи. Днес преподавателката ги беше помолила да дойдат в часа ѝ с своите хипогрифи и им беше обещала един по-различен час. Възникнаха много въпроси, но Рая не отговори, само им каза, че не иска да разваля изненадата. 
Беше ги поканила на една голяма поляна, в страни от замъка, където всички хипогрифи можеха да се поберат без никакви притеснения. Когато и последния ученик, разбира се Йордан Грънчаров, който винаги закъсняваше за часа ѝ, дойде, отново заразмахва ръце в опит да успокои превъзбудените ученици, които имаха вече какви ли не теории за днешния час - дуели с хипогрифи, омагьосване на хипогрифи или пък някой беше подхръвли, че ще им вземе животинките и повече няма да ги върне. Но никой не се сети за най-простото нещо.


- Е, стига съм ви държала в неведение... исках днешния час да бъде по-вълнуващ... и с разрешението на директорката ни, мила и добра женица, днес ще си организираме СЪСТЕЗАНИЯ С ХИПОГРИФИ! - Както и бе очаквала учениците се взривиха. Някой не вярваха на това, което бяха чули, други вече организираха залози, кои ще са първенците, трети просто крещяха във възторг, че профосор Пенева е най-якия учител в Мунгав. 

След като успя отново да привлече вниманието на шестокурсници, Рая разпредели двойките, които щяха да се състезават. Разбира се имаше недоволни, но тя бързо се разбра с учениците и всички накрая бяха съгласни. Измагьоса едно табло пред учениците, където бяха имената на двойките, които щяха да се състезават. Тъй като всичко беше толкова хаотично, когато е свързано с 16-годишни деца, Ясна трябваше да си проправя път до таблото с лакти, за да разбере с кой ще се състезава. 

ЯСНА СОКОЛОВА СРЕЩУ ТЕРВЕЛ ШАХАНОВ. 

- Оу. - Изненада се Ясна. 
- Мдаа, не можеш да избягаш от мен, лилавокоске! - Тервел вече се беше качил на своя хипогриф и прикани Ясна да направо съсщото с пръст, сочейки Сниджит. 
- Че кога съм се опитвала, Шаханов! - като в някаква епична сцена от филм, Ясна с един скок скочи на гърба на Сниджит, отметна кичурите коса, които се бяха изпречили пред очите ѝ и чаровно се усмихна. - Bring it on!

Пеева застана посредата, а от двете ѝ страни се бяха строили двамата ученика от дом Лъч. 

- Нека по-бързия и умел ученик победи. Успех и на двама ви. Виждате ли оново дърво на един километър от тук. Първия стигнал печели състезанието. 

ГОТОВИ. СТАРТ. 

Беше невероятна гледка, два хипогрифа да се състезават. Още по невероятно беше когато Тервел и Ясна бяха на гърбовете им. 

@Тервел Шаханов Покана за едно бързо състезание! ^^

Статистика, моля (Админ: +1 т. сила).

Люба активно избягваше всичко пернато, летящо и клюнесто, та часовете по Грижа за Магическите Създания й бяха интересно препятствие. Харесваха й, когато не трябваше да се занимава с горе споменатите, и й беше приятно да се занимава, но често трябваше да се занимава и със същества с които... не искаше.
Е имаше си една слабост.
Старият й Грифон.

Да, грифона се казва Грифон.

Хем беше пернат, хем клюнест и можеше да лети.
Но пък Люба си го харесваше. Беше отнесъл впечатляващо добре с нея тези тригодини и макар вече да не го яздеше, все още се грижеше за него. Особено първи курс знаеше че е травмирала животното - имаше две много ясно изразени голи петна където бяха спрели да растат пера и леко недочуваше от дясната страна.
Люба от малка имаше здрава десница и още по-здрави бели дробове.
Но имаше възможност да му спести по-нататъчни мъки.
Стига да успееше това лято да завърши бараката в градината, щеше да може да го вземе у дома и да му позволи да се пенсионира. А пък тя щеше да взима лодката до училище.

Размина се със дядо Ставри и си кимнаха. Не я пъдеше, тя често му носеше нужни билки и растения, а пък и Люба беше тиха сред животните.

Беше учуден първоначално, като го помоли да разположи Грифон във фермата - временно.
Но и не мрънка твърде много, все пак животното беше старо и по-младите понякога реагираха по-остро.
Другото с което го спечели беше, че редовно идваше да му почисти и да го вчеше. И всеки път като имаше час като в момента отделяше допълнително време.
Макар и да му бе развалила реда, след това си поддържаше промяната.

Та срещу Любето мрънкаше с една идея по-малко.

Освен Грифон, момичето навести и болния еднорог - Гав.
От началото на годината обгрижваше и него. Даже успя да събере достатъчно пепел от феникс, за да отори специална леха мадрагори за него. Тях режеше на тънки ивици и омесваше със сините морски водорасли, за да засили лечебния им ефект.

Определено изглеждаше по-добре днес. Даже се разходиха заедно из заграждението, но Люба не го яхна - искаше да се оправи напълно преди да го натоварва.
И с това май си беше спечелила още точки в дневника на Ставрли.
Старецът даже й се усмихна за част от секундата!

+1 издръжливост моля (Админ: отчетено).

Ина бе част от малка група ученици на които бе възложена нелеката задача да се погрижат за болен еднорог. Бяха изминали два дни от последната среща със създанието,но от това което Ина чуваше, то положението не бе никак розово. Еднорога отказваше да яде каквото и да е,което правеше състоянието му още по-тежко.
След първия учебен час в който професор Пенева им бе възложила тази задача, Ина бе решила да напише писмо до майка си, искайки някакъв съвет. Рая Янакиева се занимаваше с магически създания от всякакъв вид и еднорозите далеч не й бяха чужди. От нея идваше и любовта на малкото момиче към всичко що лети,пълзи,плува или се търкаля по пода.
-Дядо Ставри! Дойдох да видя еднорога! - Ина дари стареца с една от ослепителните си усмивки,а той само се намръщи насреща й.
-Ма разбира се... - хич не звучеше доволен. Пък и защо да бъде, да се занимава с ученици извън учебно време. - Сякаш си нямам друга работа.
-Моля те! - знаеше къде се намира животното,но пък всичко наоколо се случваше под зоркият поглед на дядото. И сякаш му беше пределно ясно,че с нея на глава не можеше да излезе,просто бавно започна да върви към конюшните. Ина от своя страна спазваше неговото темпо от уважение, пък и нямаше за къде да бърза.
-Да внимаваш...! - предупреди я той,като стоеше леко настрана,а тя се приближи до еднорога. Седна на сламата до него и го погали нежно. Животното дори не вдигна глава,беше толкова изнемощяло. Беше тъжна гледка, особено като се има предвид колко чисти същества бяха еднорозите.
-Да видим дали може би...това ще ти хареса. - извади от чантата си бутилка с накрайник подобен на биберон, използващ се за жребчета,а вътре имаше синкава на цвят течност. Това бяха сините черноморски водорасли с които дядо Ставри се опитваше да излекува еднорога,смесени с малко вода и пасиран морков. Не звучеше никак вкусно,на Ина лично дори не й миришеше вкусно,но беше по-добре от нищо,беше опит. А моркова беше добавен чисто и просто за вкус и аромат, току виж еднорога го хареса.
Не беше трудно да вкара биберона в устата на животното, като с усилие повдигна главата му и го остави да засуче леко,не беше бебе,но процесът така или иначе си беше същият.
След около половин час бутилката беше почти празна,а животното изглеждаше видимо по-добре. Това обаче се бе отразило и на характера му. Беше се преместил по-далеч от Ина и забил глава в буре с вода. Малката магьосница не бе изненадана – все пак тя бе непозната, беше я виждал само два пъти..и щом имаше избор щеше да стои настрана.
-Ще се върна с още от това. - подсмихна се на еднорога и след това излезе от конюшните заедно с дядо Ставри, който креташе бавно бавно.
–––––
В последвалия час по „Грижа за магическите създания“,Ина се приближи към професор Пенева. Сподели й за своята среща с еднорога по-рано през изминалия ден и трикът,който си бе избрала за да нахрани животинката със сини водорасли. Носеше със себе си още една бутилка,а беше дала и „рецептата“ с подробности на дядо Ставри,той хич не изглеждаше доволен,че трябва да приготвя някакви си бебешки кашички,че и да ги пълни в бутилка,но обичаше животните и се бе съгласил.
-Ако нямате против...бих желала да отида да го видя пак! - след лека усмивка и кимва от страна на Пенева,Ина отиде към конюшните, приближи се към еднорога и извади бутилката. Той сякаш знаеше за какво иде реч вече..и сякаш нямаше против вкуса на тази смес,какъвто и да бе той, защото Ина не я беше пробвала..нямаше и да я пробва. - Точно така...вкусно ли е...
Усмихна се на създанието и нежно докосна челото му за да го погали. Сега оставаше да сподели това и с групата ученици с които трябваше да работи по задачата и които щяха да пристигнат всеки момент,осбен ако не се бяха отказали.

+1 магия,моля (Админ: отчетено).