РП Пристигане в "Мунгав"

Дамян и Янтар не бяха никак близки, макар да бяха изкарали последните 5 години като съкурсници от един дом. Реално Дамян не беше близък с никого до този момент, но нещо в съвпадението на имената на сестрите им го беше жегнало. Щеше да наблюдава това дете и да я пази, в това беше сигурен - точно както би пазил собствената си сестра.  И сякаш това го накара да почувства поне лека симпатия към Янтар - виждаше себе си в него.

Хм, състезание? Дамян подсвирна и Дарик се озова до него. Докато го яхаше, Янтар вече беше отлетял на своя грифон без да се обърне повече назад. Състезателния дух в Дамян се надигна и той пришпори Дарик, като скоро се изравни с другото момче. Вятърът развяваше косата му, грифонът пляскаше с криле, заглушавайки всички други звуци - това се наричаше свобода. Дамян пое дълбоко въздух и се отпусна на седлото, забравяйки поредното ужасно лято и потапяйки се отново в своя свят на спокойствие.

- Добре летиш - провикна се към Янтар, надвиквайки свистенето около тях.

- Ти също - ухили се съученикът му. После, явно за да се изфука, реши да прави лупинги с грифона си.

Дамян се усмихна без да се усети. Закача се, а? Сега ще види! Нарочно забави малко, за да може Ярослав да го изпревари, а после се спусна точно отгоре му, като Дарик хвърли сянка над другия грифон. Чу под себе си ядосан вик - явно номерът беше проработил.

- Да летим към кулата, а? - попита, когато отново се изравни със съученика си. Не му се ходеше на тържеството да слуша поредната тъпа реч, предпочиташе спокойствието на иначе притихналия замък.


@Янтар Вълчев
Ако желаеш, продължи в общата стая или нещо такова

------------------------
Издръжливост, моля. Админ: отчетено.

Идваше време за новата учебна година и Кочо с нетърпение очакваше да се завърне в своя истински дом. С нетърпение очакваше да се види с част от новите си добри познати, че дори и приятели. Странно и неочаквано за всички години учене, юношата бе успял да завърже нормални човешки отношения с други хора. Събра набързо всички свои вещи и тръгна към своята дестинация.
 
Грифонът му, който бе кръстил Кирчо изглеждаше въодушевен от появата на своят стопанин. Кочо погледна своя часовник и прецени, че има малко време и можеше да го ползва за „въздушна“ разходка. Качи се внимателно върху Кирчо и двамата след миг се озоваха в небесната шир. Толкова високо и далеч от всичко и всички, безкраен миг на наслада. В този момент целият свят изгуби своето значение. Младежът усети как всичките му тревоги и проблеми просто се изпаряват от главата му и някак неусетно времето, излетя също като юношата и неговият грифон. Със свито сърце, Измирлиев се насочи към земята, нямаше как трябваше и да се учи. Кацнаха малко под мястото за излитане към училището и Кочо поведе своя звяр към дестинацията. Все пак крилата на животинката трябваше да починат малко преди отново да поемат към „Мунгав“. Тогава изневиделица, отнякъде се разнесе грохот на падащи тухли.
 
-   Пази се! – Чу се познат глас да вика и момчето погледна как към него се задаваше куфар с размерите на гардероб. Кочо успя все пак да се отдръпне с цената, макар за да успее се оказа с лице в тревата. Надигна сърдит поглед и пред него се появи неговата приятелка Арина.
 
-    Хвърляш като момиче! – Нямаше как да й остане длъжен, а знаеш колко мрази да я подценяват, защото е мома. Като видя, че думите му са ударили в целта, върху сърдитото лице на Кочо се появи лека иронична усмивка…

Хубав въпрос… Как ли бе прекарал лятото? Наистина какво ли толкова се случи това лято, което да си струва да се сподели? Докато мислеше какво да й сподели, извади цигара от джоба си я запали. Всъщност нямаше кой знае какво за споделяне и лятото мина бързо, сиво и скучно.
 
- Няма кой знае колко за споделяне, почивах и учих, нищо интересно. -  Изрече Кочо с монотонен глас. Тъкмо и той да я попита за нейното лято, но приятелката му вече бе на гърба на нейният грифон с дестинация „Мугав“. Младежът нямаше какво друго да направи освен да я последва и заедно с Кирчо тръгнаха след Арина.
Когато се озоваха вече в училището и всичко му лъхна на спомени и носталгия. Този аромат трудно можеше да се опише. За младежът това беше ароматът на тавана в бабината му къща докато вземаше буркан със сладко за някоя закуска. Поне имаше Арина до себе си. Трябва да се отбележи, че тяхната дружба сама по себе си беше любопитна. Напомняше на стара семейна двойка, която само се кара за дистанционното на телевизора, жената командва и не правят секс, но въпреки това двамата обичаха да прекарват време заедно и въпреки всичките солени шеги и закачки двамата знаеха, че нямат проблем да разчитат един на друг:
 
- Какво си намислила за начало на годината? – Запита я щом успя да се доближи. Всяка година момата имаше някаква щура идеята и въпреки упоритата му съпротива, той все се оказваше част от нейните планове. Този път се надяваше да разбере предварително и да измисли оправдание у време, но лукавото пламъче в очите й му подсказа, че това надали ще се случи…


1 точка за интелигентност, моля! (Админ: отчетено).