Галерия "Ко̀ли"

Много се чудеше как да оприличи това паметно събитие. Извинение, любопитство, интерес. Истината беше, че влизане в глаерия не те правеше нито артистичен, нито ти даваше статус. Беше магическа галерия. В България, те бяха малко и бяха на почит. Преминавайки през прага на летния ден, Стоил не забеляза други посетители. Мястото беше прохладно и чисто. Създаваше усещане за спокойствие, което винаги убягваше на един Керемидов. Може би бяха белите стени или подредбата на галерията. Зад всеки ъгъл имаше ъгълче от картина, молеща да бъде видяна. И така навлизаш в галерията.

Колкото по-навътре, толкова по-големи ставаха платната. Докато накрая не достигна онова платно, което беше толкова голямо, че да го погълне. Лилаво-синкавите нюанси, пръснати звезди по небосвода, пространстово, вдишване, туптеш и желание. 

 - В галерията не се пуши. - равен женски глас го изкара от унеса и Стоил дори не беше усетил как беше изкарал табакерата и ударил цигарата, готов да я положи между устните си. Обърна се към гласа и проследи плавните ѝ движения, преди пак да се обърне към картината.
 - Вие ли сте собственичката?
 - Собственичка и художник. 
 - Значи вие сте Илияна Георгиева? 
 - Да. - приближаваше. - Как разбрахте. - дори не беше въпрос, а токчетата ѝ се спряха до него. Трак, трак, трак. 
 - Картината Ви. - посочи едва личащия си надпис под огромното платно. - Не сте я сложила в началото на галерията, едва сте си написали името, или нямате желание да я продавате ... или бихте я дали на човек, който ще я оцени по правилния начин. 

Какво разбираше Стоил от изкуство? Абсолютно нищо. Но разбираше от хора.

Илияна не очакваше деня й толкова рязко да досади, но за жалост го направи.
Работата с хора имаше своите недостатъци, а работата с хора с много пари имаше още по нервообразуващи минуси.
Новодошлият беше... очевидно свикнал да получава каквото пожелае, когато пожелае. Един от най-неприятните видове на художничката. Да не говорим, че миналия през лицето му миг на смущение надали беше за това че е извадил табакерата.

Дори не се извини, както би било културно в случая - най-вероятно не се е срещал с ответ на действията си.
Значи, бърз студен разговор. Продаваш картината, която иска, колкото и да не ти се иска и да си ходи. По- добре отколкото да се задържи.

- Разбира се - хм, търсеше скрити значения където ги нямаше, а? - това е галерия, а не сергия. Самото посещение е изживяване, което прекарва посетителите през различните усещания - донесени им от картините. Това че един вижда картина като ценна, не значи че друг зрител ще има същото преживяване с нея. Всеки оценява изкуството по свой си начин.

Тц, последното трябваше да си го задържи. Директно противоречие - нещо, което или насочваше този тип хора към агресия, или към нездравословен интерес. Нездравословен за нея и спокойствието й, така да се каже.

Дали беше защото не се представи? Или от нея се очакваше да знае кой е? Илияна нямаше намерение да го пита за името му,. Щом не го е предложил сам ще бъде задник досадник номер 57.

Не на глас разбира се.


пп Илияна ползва чуждестранни банки заради специфична логистика на продажби/изложби на изкуство в чужбина и тн

Не е сергия значи. Много мисли минаха през главата на Стоил. Собственичката, създателката в случая, беше казала доста неща за едно непосредствено изказване на Стоил. А тук банкера не смяташе да вкарва някакви скрити помисли в един обикновен разговор. Все пак това беше галерия, нормално място, необвързано по никакъв начин с Керемидови или с бизнеса им. Стоил беше влязал от чисто любопитство или друго, но нямаше да се интересува от последиците. Сега беше важно да се каже как хората обичаха да обвързват собствените си страхове в думите си без да искат. Или да желаят. Но Стоил ги чуваше. Преценяваше. Премисляше. 

 - Последният видях сергии в Габрово. - отвърна банкера след няколко примигвания. - След нападението не бяха останали много. 

Това явно изкара художничката от някакво вътрешно монологче. 
 - Били сте там.
 - Традиция. Всеки трябва да е там. 

Спомняше си. Не беше вцепенен като повечето магьосници. Военните му години го правеха по-спокоен по време на битка, за разлика от повечето спокойни хора. А той беше неспокоен. Може би и затова по време на кризистно състояние беше най-спокоен. А и беше пълно с ученици, с деца. Някакви бяха прибягали пред него, държащи друго дете в безсъзнание. За някой неща нямаше правила, за някой имаше. Жената беше притихнала. Значи или чакаше него за информация, или вече ѝ беше станал твърде досаден, за да се занимава с него. Логично. Е, да пробваме едното, за да сме сигурни, че другия отговор е правилния.
 - Стоил Керемидов. - предложи името си. Сега можеше да ѝ стане едно от две неща, но Стоил не се срамуваше от произхода си. Защо? Да избираш къде се родиш беше извън ръцете ти така или иначе.

 + 1т. интелигентност (Админ: отчетено).

Керемидов, звучеше като нещо което трябва да й е много познато... Керемидов? А да, банкера.
Е това обясняваше много.
Не, това не беше честно от нейна страна. Отърси се леко и от първоначалния неприязън. Това че на нея й бе тръгнал криво деня, не значеше, че човека е виновен. Работата с хора не беше лека и понякога трябваше да си го припомня.
Странния наплив на сумрачни особи със много притеснителни опити за поръчки не помагаше.

- Приятно ми е - а и спомена за фестивала я заземяваше всеки път... припадналата Люба... Това беше картинка, която не й се искаше да вижда скоро време - За жалост... или щастие в случая, не успях да присъствам на фестивала тази година... Ужасна трагедия, толкова много пострадали.

Нямаше намерение да спомене момичето. Дори не можеше да си представи да беше там. Какво толкова щеше да направи? Такива моменти, я караха да чувства яд за силите си. Така и не успя да развие добри умения за "бързи" магии, както сама ги наричаше.
И не е като да не се беше постарала.
Извън изкуството и някои по-пипкави омагьосвания беше сравнително безполезна. Докато Люба, милото й момиче, толкова напредваше тази година. Вече беше на светлинни години пред Илияна и продължаваше да расте.
Нещо което основно я притесняваше.

- Да Ви предложа чаша вино? -тя определено имаше нужда. Една чаша и може би малко чист въздух - В залата не се пуши, но имаме приятна беседка отстрани в двора.

+1 ловкост моля (Админ: отчетено).

За щастие. Или за жалост. Да, имаше жертви. Стоил все забряваше, че генерална част от населението бяха хора, които не можеха и не искаха да се бият. Нормални хора. Или поне хора близо до нормата. Преди години една психоложка му беше казала, че да вдигнеш юмрук и да удариш човешко същество, да влезеш в ринг и да знаеш, че искаш да се оставиш да бъдеш ударен, значи си садист и мазохист едновременно, значи нещо ти хлопа. Добре, че брат му излизаше с тази вряла-некипяла. Или поне се беше опитал да излиза. След Стоил не искаше да я погледне. 

Кимна и отмерено обърна крачка към дамата. Тя водеше, той следваше. Продължаваха разговора, а и Стоил имаше усещането, че все пак е оцелил нещо, за което сега беше поканен да остане. Нима все пак на фестивала имаше някой, за когото ѝ е пукало? Роднина? Любовник? Дете? Трябваше ли му тази информация? Ако беше някой друг, да, сега го правеше, защото Керемидов все пак беше човек. 

Вън на беседката, много артистичната беседка, трябваше да допълни на ум, Стоил, най-накрая изкара цигара и по навик я запали с клечка кибрит. Подаде цигарите си към Илияна, в момента, в който тя му подаде чаша вино. 
 - Дамите първи. - тя придърпа една цигара, той взе чашата розе от ръката ѝ. Но първо цигарата. Да смесва вкусове беше непристойно. 

 - Картината ви е уникат. Но ще предположа, че всичко, което създавате е. 

Вдиша от дима на цигарата. Напомняше й леко на билковите комбинации, които Люба й правеше, но нейните бяха по-леки сякаш - може би заради присъствието на тютюн. Вечерта беше спокойна и все още топла. Първите дни на есента все още носеха аромата на лятото. 
Чудесно време да се насладиш на свежия въздух.

- Благодаря - усмихна се леко. Питиетата и на двамата седяха недокоснати - чашите разбира се омагьосани да поддържат правилната температура спрямо напитката - Да, не създавам копия на работите си. Освен, разбира се, ако не са литографии, но там работя с много малък тираж.

 - Това е добре. Защото бих желал да закупя картината ви. - и не би искал някой да се сдобие с копие или нещо подобно на нея. Просто нямаше да има същата стойност. И щеше да го човърка. 
 - Дали може да си я позволите? 

Стоил усети по-шеговития тон. Точно от това имаше нужда.
 - Не знам. Каква е стойността?
 - Къде смятате да я поставите.
 - В кабинета си.
 - Имате ли достатъчно голяма стена? 
 - Може би трябва да закупя стената заедно с картината? - подсмихна се Стоил.

-Хммм, не знам... стената ми е твърде ценна. - усмивката му, макар и лека, определено освежи строгото лице, а ето че и нейния смях звънна - Как ли ще се разделя с нея?
- Сигурен съм, че ще измислим нещо.
- Сигурна съм, г-н Керемидов.
- Стоил.
- Стоил - кимна и му се усмихна насреща. - А какво всъщност те привлече, точно в тази картина?

 - Не знам. - отвърна собственика на банка Керемидови. - Или по-скоро не бих могъл да до опиша.
 - Опитай. - настоя Илияна.

Стоил изкара втора цигара и прибра първата в джоба си. Беше магическо място, предназначено за това. След миг вече беше запалил втората цигара. След миг подаде табакерата и на Илияна. Тя изискано си придърпа една, а Стоил се приближи, за да я запали. Бързо умели движения. 

 - Виждала ли си нещо, което просто трябва да имаш? И не защото ти трябва. Не защото е важно. Нещо, което искаш да имаш, за да гледаш всеки ден и не би ти омръзнало.
 - Господин Керемидов...
 - Стоил.
 - Стоил... Това е добро описание.
 - Така ли препитвате всичките си купувачи?  

- Само тези с малки стени - засмя се отново, но забеляза чашите - Не пиеш виното... Не ти харесва или?
- Не е моето питие.
- О, трябваше да кажеш!
- Няма нужда...
- Настоявам, изчакай за секунда - изправи се и изглади полата си- Така или иначе на тези цигари им върви по-добре уиски.

Запъти се с бърза крачка обратно към сградата, но не влезе в галерията, а се качи към горния етаж.

Скоро не го бяха оставили така на крак да почака. Беше свикнал хората да са преди него на място на срещата и да са готови с всички материали, защото времето му беше ценно. Но не можеше да каже, че и очакваше Илияна да дотърчи обратно като прислужница. Защото не беше и си личеше. Изкара пръчката си, за да върне обратно виното в бутилката и да я запуши, нямаше за какво да се хаби вино. Не и когато имаше уиски. 

Когато Илияна се върна завари Стоил със свалено сако. Бялата риза беше перфектно изгладена, а мъжа вече беше на третата цигара. 
 - Добра градинка. 
 - О, не е моя. На племеничката ми е... малко се е ...
 - Вманиечила? - довърши Стоил и взе едната чаша. Погледна бутилката.
 - Какво? Не достатъчно скъпо?
 - Дори не си ми дала да отпия и ме почна за парите. Никакво гостоприемство. 
 - Може би. Но такива сме ние вещиците на планината.
 - Нима? Откога живееш във Велико Търново? 

- Мисля,.. - Илияна наистина се замисли, Люба беше вече на петнадесет, това значеше поне... - шест години.

Беше изоставила токчетата горе, не очакваше други хора толкова късно, а и й писна от тях. Минаването боса през тревата й беше като превключване. От работа на спокойствие.

- Ами ти? - не я интересуваше реално къде живее Стоил. Мястото винаги може да се смени - Как прекарваш времето си в почивка?

 - Почивка. - почти изплю думата, все едно беше груба грешка на природата и нищо повече. Отпи от уискито. - Ще почивам следващия живот. 

Илияна се беше върнала при него, можеше да усети спокойствието ѝ около него. 

 - Ще предположа, че използваш времето си в рисуване? Или има още нещо? 

- Рисуване, бизнес и тинейджър. Какво й трябва повече на една жена? - засмя се - Е почивката е хубаво нещо. Иначе редът на следващия живот може да дойде преждевременно.

Не й беше убягнал тона с който говореше за свободно време. Е работохолици имаше всякакви, най-вероятно не се достигаше до нивото на Керемидови с излежаване.
Но все пак.
Огледа го внимателно докато се наслаждаваше на тишината, дори в по-лежервна среда Стоил пак изглеждаше готов да се впусне в работа.

Една жена отговарящо достатъчно честно и откровено и все пак усещаше сдържаност. Разбираше я. Непознат мъж и купувач. А и професионално беше толкова далеч от него, че можеше само да обмисля какво се въртеше в ума ѝ. Изкара поредната цигара. Запали я бързо, но я засмука бавно. Рисуване, бизнес и тинейджър. Предметна ниша, удобна за художник от нейния калибър. Можеше и да помисли още над въпроса, но времето беше пари, а Стоил усещаше, че срещата беше към края им. 


 - Това мислене без последствеия може да те хване неподготвена.


 - Звучиш като човек, който знае за какво говори. 


 - Така звучат всички.