Минусите на малката спретната къщурка

Люба никага не бе смятала, че домът й е малък или има нужда от разширяване. Две отделни спални, ателие и общо помощение, което действаше като хол-кухня-трапезария, бяха предостатъчно на двете жени. В повечето случаи за една - Илияна беше по-домошарски ориентирана. А пък тя самата не беше много по затворените пространства. По-често беше или в градината отзад, или някъде по планината, или в училище.
Та, да, не им трябваше много пространство. Даже им беше предостатъчно.

До този момент.

- Оу, ние доста сме се отплеснали май -Леля й беше нещо нормално да види рано сутрин на кухненската маса - Добро утро, мила!
- Вече е сутрин? - тъмнокосият мъж пиещ кафе до нея по халат и гащи определено не беше. - Аз съ....

Вратата на стята се хлопна бързо. Както беше тръгнала да прави крачка напред към кухнята, в движения я промени назад и се скри обратно в стаята си. Гласът на непознатия я отърси от първоначалния шок, че вижда будни хора в шест сутринта. После се сети че и тя самата е по гащи. Което е нормално. В къщи си е! Оня не беше.. какво имаше в предвид Илияна че са се отплеснали?
Цяла нощ ли е бил тука?
Непознати хора в ШЕСТ сутринта. 

В къщи!  

В кухнята й! така де на Илияна

Когато отвори врата отново, вече беше по къси панталони и бойно настроение. Фиксира отново Мъжът със съмнителен поглед - да определено стоеше твърде близо до леля й. Лято или не, приличието си е приличие.
Как така ще се разхожда пред непознати по гащи.
Като някои други хора, които на всичкото отгоре бяха непознати, по халатчета.

@Зак Кралев айде чичо Зак XD

@Люба Бюлбулева





Ако има нещо, с което да е свикнал, това е воденето на битки, бе го правил цвл живот, така оцеляваше в неговия свят. Отлично можеше да познае кога му предстои такава или поне кога човекът срещу него е готов да му обяви война.  А русокосата девойка не просто щеше да му хвърли ръкавицата, а директно да го зашлеви с нея, вероятно надявайки се да му счупи поне носа.  И това го притесняваше. Не, не счупването на носа, а желанието на детето да води битка с него. 
Защото за него домът на художничката бе оазис на мира и не желаеше да го разрушава, а да го опази такъв. Не можеше да си позволи да го превърне в бойно поле, опитваше се да избяга от едно такова, а не да попада в ново. 
- Май не ме хареса особено- сподели разочаровано пред Илияна, която си изглеждаше все така невъзмутима от случилото се.
- Просто е изненадана, не те очакваше - художничката се усмихва все така мило и му създава усещане за комфорт, за разлика от племенницата си.
 
 Обикновено не действаше на хората по този начин, но ето че тук беше обърнал втори човек в бяг. Но пък обикновено не се запознаваше с хората по халат. Може би идеята на Илияна не беше особено добра, но вече беше късно, сега оставаше само да минимализира щетите. Незнайно защо се чувстваше като тийнейджър, на когото му предстои среща с родителите на гаджето му, когато всъщност ситуацията беше обратната.  Усмихни се, Зак, просто се усмихни. Използвай прословутия си чар. Защо изобщо се смущаваше от реакцията на дете, когато приемаше съвсем безразлични, и  дори с насмешка, реакциите на едни от най-влиятелните и опасни мъже в страната? 
 
Стегни се, Закария! Беше лесно да се каже, когато настоятелният и враждебен поглед не го пронизваше. Защото очите на детето сякаш можеха да видят зад всичките маски, които бе носил през живота си, отвъд всяка лъжа, която някога бе използвал като удобна дреха.  Сега нямаше място за тях. Оставаше единствено по истинската си същност, която имаше съмнителна стойност в собствените му очи.  Но ето че се налагаше да използва и нея със същата цел, с която така ловко бе свикнал да използва маските си.
 
Когато стъпките се чуха отново, пристегна халата си и прие сериозен вид. Не би си позволил да се държи снизходително в това момиче. Погледът му този път бе преценяващ, макар и приятелски.
 - Здравей! -  казва пръв този път, загледан в русокосото дете, изглежда по-малка, отколкото бе споменала Илияна, че е. – Аз съм Закария.
- Какво правиш в кухнята ми?

- Люба, това беше грубо. - гласът на леля й все още беше с нотка на смях, не й се караше сериозно... по-скоро напомняше.

Е Люба на свой ред извъртя очи. Как няма, това беше нейно тийн право! И се изниза измежду двамата и масата да стигне до хладилника. Без да каже и дума. Мъжът Закария, изглежда се пържеше малко, или поне се чувстваше гузен за нещо.
Въпроса е за какво?
Подмина ги мълчаливо. Бавно и шумно ровичка из хладилника, докато не взе млякото, което както винаги беше точно на мястото което го е оставила. После драматично намиране на купа. Как може намирането на посуда да е драматично? 
Има си своите методи.
Беше щипнала с цяла шепа от драматичните перипетии на Исмаил.

Все така мълчаливо седна срещу Закария, фиксира го с поглед и почна да си яде мюслито.
Илияна си пиеше кафето - ни лук яла, ни лук мирисала. По-възрастната жена изглеждаше спокойна и с класическо пламъче на забавление в очите.
Закария малко се препотяваше - поне се беше позагърнал, но държеше ниво. Хммм, малко й напомняше на Илиян като го увещаваше да се среща с леля й.
...
Чакай.
...
Огледа ги отново със стрелкащи очи. Имаше въглен по ръцете на Илияна, малко по скулата и стабилно по носа. Но беше крайно спокойна.
Значи нищо не е станало?
По мъжът нямаше и петънце от въглена. Беше чист... външно. Ама тоя гузен поглед.
Може би иска нещо да се е случило? 
Иъл!
Вътрешното повръщане беше съпроводено от ново извъртане на очи. Сега въпросът беше колко да мъчи човекът. С обноски на истинска дама, ако не беше виждала цивилизация, разчупи мълчанието с пълна уста.

- И са кво?
- Люба, не с пълна уста де!
- Ми не е като обикновено да имам компания на закуска.

@Люба Бюлбулева


Миг тишина. Един удар на сърцето, може би два. И ледът се пропуква. Не успява да сдържи тихия си, гърлен смях, който прозвучава за кратко. Лицето му за миг се озарява, както обикновено в присъствието на художничката, а напрежението сякаш се стопява.


 Дяволитите пламъчета се завръщат в зелените му очи, вече вижда ситуацията по съвсем различен начин. Усмивката му сега е искрена, изоставил е очарователните маски за други случаи,  няма да ми бъдат необходими сега. И внезапно осъзнава една от основните причини да харесва домът на художничката - тук не му трябват маски, не се бори за оцеляване, не поддържа имидж и не е нужно постоянно да си пази гърба. 
-Извинявай за натрапването - започва тъмнокосият вече не така вдървен от притеснение, както досега.
Внезапно е осъзнал колко абсурдно е била цялата му тревога около срещата с момичето.  
- Не си се натрапил - намесва се Илияна, която тъкмо отпива от кафето. 
- Защо изобщо си тук? - задава най-логичният въпрос на света Люба. 
- Не е за да ти изям закуската, можеш да си спокойна за това - започва леко шеговито, но момичето го стрелва със сериозния си поглед и убива всяко намерение да продължава с шегите, като същевременно придърпва купичката си към себе си. 
- Аз го поканих, Люба -  намесва се отново Илияна като умиротворител, но Зак отказва да се крие под егидата ѝ, няма да я използва като щит.
- За да позирам за една картина -  разяснява ситуацията, за да изтрие погрешните впечатления, които изглежда е оставил с този халат, макар и пристегнат. 
- Мхм - предъвква умислено русокосата, не толкова храната, колкото мисълта. Кралев може да чуе как прещракват механизмите в главата ѝ, как се опитва да систематизира фактите и да подреди цялата картина. 


Може би в един момент успява. Може би не.



За мен си: точка ловкост.

Смеха му беше приятен. Чист. Люба му се ухили насреща - твърде много й напомняше на Исмаил, че да го пържи дълго. С излъчване сякаш е част от покъщнината и изобщо не е не на място в дома й. Щял да й краде закуската?
Може да пробва.
Не си дава мюслито лесно.

- Да бе да, вярвам ви! - прибра си купичката по наблизо, да не би все пак да пробва, но блесна зъбата усмивка - Леля не съм я виждала будна преди 10 сутринта, от пет години насам.
-Акхъм - Илияна се изкашла, разбира се, че изчервяването й е леко и грациозно! Нищо като на Люба доматените изпълнения. Които по между другото, напоследък бяха доста чести. - Наистина. Просто изглежда сме се отплеснали и сме останали да работим до късно... така де рано.
- Дооообре. - продължи да си преживля и да гледа Закария, човекът се опитваше да си пие невинно кафето, но мяташе някой друг притеснен поглед към леля й - С какво се занимаваш?
- Имам си собствен бар, не ми е много на кеф но върши работа.
- Мхм, деца? 
- Не. - Илияна почваше леко да се кикоти. Можеше да я спре, но пък ако Зак не можеше да я оцелее... нямаше да станат нещата.
- Жена? Къде е бара?
- Не. София. - присвиване на очи от страна на момичето.
- Къде в София? - най-накрая смехът на леля й я сепна от зоната в която беше влязла - мъжът изглежда леко полека се връщаше в дефанзивна позиция - Ъъъ това не е разпит между другото! Понякога просто си звуча така.

@Люба Бюлбулева


- Само понякога ли? - устните му се разтеглят в усмивка, от която на лицето му разцъфват две трапчинки. Ако трябваше да бъде честен, той си звучеше така през повечето време, особено когато имаше работа за вършене, макар и да не задаваше въпросите си толкова директно и агресивно. Бе се обиграл в играта на думи. Но Люба е твърде млада и неопитна, и преди всичко - искрена. Нещо, което будеше възхищението му, защото го срещаше толкова рядко в собствения си свят на манипулации и полуистини, където подобно качество можеше да му коства живота. 
- Да, не е  винаги - рязко преминава в отстъпление момичето.
- Няма проблем да е винаги. Обичам директните хора - отпива от кафето си, но разговорът с детето го е ободрил повече от напитката. Дори не му се е наложило да лъже. Все още. -  Барът ми се намира близо до Министерството на магията, но е посещаван и от много мъгъли. 
- Мхм.
- Разбира се, ако решиш да ме посетиш, мога да ти предложа само бъзов сок и боза - може и да имаше разминавания с общоприетите морални норми, но пък си държеше на принципите и не изкарваше пари от непълнолетни магьосници. 
- Освен, ако не си с придружител - намеси се с мила усмивка отново художничката, сякаш готова да изглади всякакви пререкания. Умилително  бе Кралев да види как някой защитава него от собственото му “лекарство”.  Не си спомняше  да се е случвало преди. 
- Имаш ли още въпроси? - нямаше проблем с разпитите, можеше да отбие всяко неудобно питане, да преплита полуистини и да завоалира отговори. Затруднението идваше от факта, че наистина предпочиташе да не го прави. Не и с Илияна. А по тази причина и с Люба. Но ако трябваше да бъде честен, все още не бе готов да каже цялата истина за себе си на някого.
-Ще помисля - продължаваше да го изучава с поглед русокосата. 
- Не се притеснявай да питаш - усмихна се топло Зак, придържайки се към основното правило, че колкото по-склонен изглежда човек да споделя, толкова по-малко вероятно е да събуди подозрение, че крие нещо. Но искрено се надяваше Люба също да е запозната с този неписан закон. 
- И ще ми отговориш на всички въпроси? - повдигна се леко една руса вежда.
- Виж сега…  мисля, че всички си имаме неща, които не сме особено склонни да споделяме - загледа се в утайката по дъното на чашата си. - Поне не и с хора, които току-що сме срещнали, нали? - впи в нея многозначителен поглед без да има нещо конкретно предвид, просто навик от игра, която не знаеше как да спре да играе.

- Сигурно. Въпреки че не разбирам концепцията...
- На кое?
- Защо би направил нещо, което да те е срам да споделиш? - Люба мина отново на мислене на глас. Илияна й бе свикнала и просто стана да приготви нещо за хапване и за възрастните. Нямаше как и да не я обземе частица гордост - момичето й беше на добър път. Макар и да минаваше през просото... и през стените. - Така де, не е като да нямаш мозъчните клетки да прецениш ситуация. Но като правиш избора си ЗНАЕШ какво избираш. Защо би избрал нещо от което да те е срам и да не би споделил?
- Понякога е по-сложно...
- Не е ли толкова сложно, колкото сам си го направиш? Сам избираш с какви хора се обграждаш, сам избираш какво споделяш, как се оправяш със ситуации... Кое го прави сложно?
- Мила, ти не счупи ли капачката на съученик миналата година? - Илияна се опита да спаси малко дискусията, Зак нямаше нужда от пълна доза Люба толкова рано сутрин. Поне не и преди да е закусил.
- Мда Илиян, и пак бих го направила в оная ситуация. - директния отговор беше посрещнат с уморена въздишка, за това нямаше изглежда да излезе на глава с нея. Ако можеше поне маалко да си понамали първичните, или поне агресивните реакции. - Не е като да не ти казах!
- Е да, признавам писмото от теб пристигна преди това от директорката... Чакай на Илиян ли? Гаджето ти, с татусите?
- Ммм, нямам друго гадже?

@Люба Бюлбулева





Сега беше ред на Зак да се усмихне умилително при гледката на изненаданата Илияна и безгрижната изповед на Люба. Трябваше да признае, че харесва подхода на момичето – той рядко би се сетил да счупи нещо при ухажване, но явно днешната младеж далеч по-изобретателна от неговото поколение.
- И това е добре -  изкоментира може би ненужно тъмнокосият.
-  Чупенето ли? -  намеси се с усмивка Илияна.
- Имах предвид бройката на гаджетата -   отпи от кафето си бармана, но май в тази компания имаше нужда от нещо по-силно.
- Що, твоите колко са? -  впи изпитателен поглед в него момичето и наш герой може да усети почти физически как го пронизват очите ѝ, докато съвсем невинно си дъвче закуската.
- Отдавна не съм имал -  признава си без проблем, човек с неговия начин на живот се старае да не се обвързва с нищо и никого, освен ако няма някаква изгода от това, да живее на ръба си е достатъчно опасно, но да въвлича и друг в делата си, би било проява на крайна безотговорност към отсрещния. И все пак ето го тук. -  Но винаги са били по едно.
- А-ха. -  многозначително приема отговора му детето, все така давайки си вид на по-заинтересована от закуската, отколкото от него.  – Но не ми отговори -  добавя накрая.
 - На кое? -  преструва се на разсеян Зак с надеждата да сменят отново темата към нещо по-безболезнено.
- Кое прави нещата сложни? -  напомня му услужливо Люба.
- Това, че понякога  обстоятелствата не зависят  от теб и изборите, които се налага да направиш са все между неща, които не би искал да избираш -  опитва се да е възможно най-уклончив по въпроса без да навлиза в подробности. -  Какви татуировки има този Илия? -  запомня възможно най-много за въпросния, та да може в последствие да провери дали компанията му е безопасна за  племенницата на Илияна.
- Просто татуси, има ли значение?
­ - Има -  кимва, след което отпива глътка кафе, за да подреди по-добре мислите си. -  Някои свидетелстват за принадлежност към… организация или структура -  избягва думите мафия, банда, подземен свят, престъпна групировка. -  Други  са просто начин за себеизразяване -  и той силно се надяваше на въпросното гадже да са от втория тип. -  Та какви са неговите?

- Пффф, организация! На петнайсет е и не е помирисвал магическия свят до миналата година. - засмя се леко с пълна уста - истински чар и грация дами и господа - Единствената организация, от която е част е на "мразя баща ми".
- Понякога така се почва.
- Не, не. Просто го кефи вида - размаха лъжица в опит да разсее сериозността на Закария, що пък толкова настояваше? - Има една, която да е спомен за майка му и една нова за Мунгав. Другите ги бил виждал по филми или му се сторили "яки"


Пред двамата тропнаха огромни сандвичи и Люба веднага мина на по стабилната храна. Така или иначе просто размахваше празна лъжица от известно време. Илияна също седна с чиния за себе си.
- Та за сложното... - не остави темата назад. Звучеше й вече като да избягва темата, не беше чак толкова глупава, ама тя не е като да го питаше конкретни неща я! Някои хора просто си бяха странни. Не може ли просто да се обсъждат концепции? - Като обстоятелствата не зависят от теб, пак важи! Ако хората ще ти се цупят за неща които не в контрола ти искаш ли избощо да си покрай такива?  Утре времето ще е гадно и ще ти съсипят живота щот не се чупиш в кръста да им угаждаш!


- Понякога избора ти може да нарани някой близък - и Илияна се включи в опит да даде шанс на Зак поне да хапне. - Тогава какво правиш?
- Ми начи още по-важно ти да му кажеш! Ако го разбере от друг, няма ли да е по-лошо?

@Люба Бюлбулева
- Разбира се, че ще е по-лошо -  по принцип би било най-добре да намериш начин засегнатите лица никога и по никакъв начин да не разбират, но не можеше просто да каже подобно нещо на Люба. Така де, нравствените поучения на закуска май му изглеждаха като по-правилният вариант за отговор пред това да учиш дете да се нагажда и да оцелява според ситуацията, както и че близките хора обикновено носят усложнения. Все пак не искаше да бъде изхвърлен от къщата преди дори да си е изпил кафето.  А дори не можеше да се обзаложи коя от двете първа ще го изгони.
- Тогава просто му казваш ти, не виждам нищо сложно -  заяви Люба, все така с пълна уста и изпълнена с увереност. 
Тийнейджърите винаги си мислят, че са прави, помисли си Зак. Бе забравил какво е да си на тази възраст и да си мислиш, че знаеш всичко. Но пък би могъл да каже същото и за мнозина възрастни, нали? Обаче да имаш принципи на теория и да си способен да ги приложиш на практика, когато си пред тежка морална дилема, касаеща близки до теб хора, са две съвсем различни неща, които човек без житейски опит като Люба трудно би могъл да разбере. Някой ден сама щеше да открие, че цветовете си имат нюанси и не всичко е само черно и бяло. Някой ден…
- Защо мрази баща си? - опита се да върне разговора в безопасното русло, като си отбеляза в някакъв момент да научи пълното име на въпросното момче и да го проучи просто за всеки случай. Бе добре да знае в каква компания се мотае племенницата на Илияна. Не че изгаряше от желание да бди над безопасността на младото поколение, просто обичаше да има информация за хората около себе си и тези покрай тях. За лична безопасност, разбира се. 
- Има ли значение? -  имаше, разбира се, означаваше, че вероятно има проблеми с мъжките авторитети по подразбиране. Странно кога разпитът се беше обърнал така рязко и от разпитван се бе оказал в ролята на разпитващ, с която бе свикнал повече. Определено така се чувстваше по-комфортно, но дали момичето щеше да му позволи да остане в нея? Престоеше да се разбере тепърва. 
-  От кои филми е видял татуировките си? -  отпи глътка кафе, докато Люба бе заета с последната част от сандвича си. -  И да, има значение -  все пак изкуството хранеше ума и изграждаше житейските принципи на голяма част от хората.