Маришка срещу Люба

Едно от нещата, които Николет най-много мразеше на този свят, а те да бъдем реалисти, бяха твърде много, беше това някой да заглежда Нейния Сандър. Или дори само да си мисли че някоя го прави. И в двата случая, това означаваше, че трябва мигновено да отиде да се разправя със съответната нещастница и да я откаже от идеите ѝ, докато е време.
 
Все пак нямаше как да си го даде, на която и да е друга, защото на този свят и Вселена, никога нямаше да се роди друга по-подходяща за него, от самата нея.
 
Още в момента, в който Боршош идентифицира поредния такъв „обект“, вече беше решила, че моментално трябва да ѝ покаже, че трябва да се откаже за доброто и на двете им. Иначе нещо много лошо щеше да ѝ се случи.
 
Не се интересуваше от името на тази невзрачница, нито от кой дом е, нито кой курс е. Всъщност нямаше никакъв интерес към съществуването ѝ, освен за да ѝ покаже, че е по-зле от метла, с която мъгълите чистят подовете в селските си къщи. 
 
Естествено Боршош не се интересуваше ѝ от последствията от действията си, защото във всеки един случай, не само бяха оправдани, но и си струваха до най-малката секунда. Все пак не можеше да остави нещата така и някакви първокурснички да разправят че тази кокошка насреща, се опитва да ѝ открадне Викторович. Достатъчно ѝ бяха ягодовата Арина и досадната ѝ куидич съученичка Ясна, чието има беше научила едва вчера.
 
Точно за това без дори да се замисля, се беше нахвърлила върху новия набелязаният от нея обект в коридори и двете започнаха да се нападат като подивели лъвици, борещи се за сърцето на алфа мъжкаря. Липсваше им само една джунгла наоколо, но това беше лесно постижимо. Особено докато се нареждат и бият една друга. За съжаление обаче Колева се намеси, както винаги, където не им е работа на учителите, и развали всичко.
 
Ето сега трябваше да се дуелират, вместо да разрешат проблема си „по цивилизован начин“. Щеше да бъде толкова по-лесно. Все пак само една имаше правото да е около Сандър и това определено не беше това момиче срещу нея.
 
И до тук всичко беше точно, но разбира се нищо не можеше да е толкова лесно. Нищо. Затова и изобщо не очакваше, това което щеше да последва. Почувства се толкова тъпо, в момента, в който осъзна, че патицата срещу нея, беше използвала „Силенцио“, в момента в който се опита да каже своете заклинание. Пробва няколко пъти, но без успех.
 
Сериозно?! Сериозно, тази недодялана пещерна особа си позволяваше толкова долно?! А после на Маша ѝ се носеше славата, че е лоша и откачена. Дори тя нямаше да падне толкова ниско, а сега дори беше в още по-тъпа позиция
 
Беше толкова възмутена от това нахалство, че за няколко секунди това беше единственото, което се четеше на лицето ѝ. Как изобщо някой си позволяваше това и то точно с нея?! Пълни безобразия.
 
Колкото и да се чувстваше тъпо, възмутено, ядосано и всички възможни подобни негативни чувства, нямаше да остави нещата така, всъщност не можеше да ги остави така.
 
„По-дяволите! Можеш повече от това. Знаеш контразаклинането, само се сети как да го използваш. Хайде, мисли, Маша, просто изключи всички други емоции и мисли“
 
Това разбира се беше по-лесно да си го помислиш, отколкото да го направиш, и за това щеше да ѝ е нужно още време, в което непознатата натрапница, можеше да се възползползва.
 

Брюнетката винаги щеше да предпочита да чува прекрасният си меден глас, за това когато той най-после се върна, се възползва на максимална степен от това да „пръска всевъзможни магии“ наляво и надясно.

Естествено знаеше много добра че подлага непозната нямаше да се даде толкова лесно. Все пак иначе нямаше да играе толкова мръсно още от началото. Нямаше значение дали движението наоколо беше просто от полъха на вятъра, от мравка, от комар или от непозната – просто трябваше да бъде унищожено.

Колкото повече палеше различни неща наоколо, толкова по-забавно ѝ ставаше. Не само, защото искаше реално да види как непозната кокошка се възпламенява, но и защото в огъня, причинен от хаос, винаги имаше нещо толкова красиво и успокояващо. Или пък дори даващо ти енергия и хъс, да продължиш напред.

Да, не беше лесно да не си особено наред с главата и разбиранията си.

Но мъдрите хора си бяха казали, че всяка забава си има своя край,  точно както и сега, защото изведнъж патицата се появи отново. -Ауч! -едва успя да измрънка недоволно, когато юмрука на другата ученичка се стовари върху лицето ѝ. Дори толкова не усети последващото нейно заклинание. За части от секундата или пък дори малко повече си помисли че направо тази ненормалница ѝ беше счупила челюстта или носа, но за късмет въпреки силния удар, това ѝ се беше разминало. Един път да имаше полза от това да имаш дебели кости.

Освести се набързо, макар че все още всичко я болеше: -Експелиармус – още докато се появяваше червеният лъч, продължи – Левикорпус – засмя докато гледаше пуйката да виси надолу с главата. -Сега ще знаеш че не трябва да се захващаш със Сандър, агресивна психопатке!

В моментът, в който чу името на Илиян се разсея от объркване, защото не се интересуваше от 99,9 процента от останалите ученици и нито един, който познаваше нямаше такова име. А всеки един от останалите, изобщо не заслужаваше да му го знае. Тогава другото момиче падна отново на земята.

Нима целият им дуел и драма бяха породени просто от едно неразбирателство и грешен слух?