Студио за татуси "Омайница"

Преди началото на учебната година
 
***
 
Всичко без значение дали беше хубаво или лошо имаше своя край. Точно такъв беше случая и с живота им в Англия. Можете ли да си представите да напуснеш Англия и да се отправиш към място, което никога не си виждал на повече от клип в интернет? Точно това щяха да направят, колкото и невероятно да звучи. Всъщност по-странното може би беше че с такава лека ръка бяха готови да напуснат Хогуортс. Кой нормален магьосник би искал с такава лека ръка да се откаже от най-известното училище за магьосници? Кой нормален човек би се отказал от привилегиите, които идваха с това? Особено, когато си част от най-великият дом, който някога е и някога ще съществува.

 
А именно Слидерин.
Но ето че Маришка беше готова да зареже всичко това – училището и дома, в който винаги е искала да бъде и то не заради кого да е, а заради един грифиндорец.

 
Иронично нали?

Но всъщност беше готова на всичко за Сандър и ако това означаваше да се откаже от всичко в Хогуортс и Англия, заради него и да дойде в една малка европейска страна, щеше да го направи. Щеше да го направи колкото пъти се налага и никога нямаше да съжалява за това, или поне така се надяваше. Колкото и да мислеше всичките си останали съученици за низши твари, деветдесет процента, от които заслужаваха да бъдат убити или да са затворени в някое подземие, в което никой никога не би ги открил, се чудеше дали тези грозни и досадни същества, и това да се дразни с тях, щяха да ѝ липсват? Можеше ли изобщо да ти липсва някой, когото ненавиждаш от цялото си сърце и не можеш да търпиш дори дишането му? Май скоро щеше да се разбере.

И ето че това беше денят, в който щяха да избягат за България. Кой би се сетил да ги търси точно там нали? Естествено, че никой.

Още от ранни зори момичето не спираше да се притеснява дори за най-дребния детайл. Всъщност заради това дори не беше спала цяла вечер. Всичко трябваше да е изпипано до съвършенство, иначе всичко щеше да се провали, а тя нямаше да го понесе.

Всъщност никога нямаше да го пусне, да си тръгне от него, дори ако това означаваше да заживее на това непознато и ново място.

Още преди да се събудят останалите, момичето искаше да се промъкне при още спящия Сандър и да го събуди. Вървеше по коридора така все едно притежаваше цялото училище. Мислеше си, че няма да срещне никого, но изведнъж пред нея се появи русото плашило Меринда Чесфийлд – висока към 1,90 см с дълга проскубана руса коса, с краища като 100-годишна метла, в която се намират различни цветни кичури, все едно в главата ѝ имаше цяла дъга. Отделно имаше дълъг, крив нос, приличащ на клюн на чайка, тяло с формата на солета, но рамене като на бизон, зъби като на великденски заек и розово червило, напълнено с брокатени звездички. Маришка я изгледа с отвращение и имаше чувството че започва да ѝ прилошава, колкото повече това чучело се приближава към нея. Още от далече това Нещо започна да я поздравява. Боршош ако можеше, щеше да я убие на място с поглед, но за жалост беше невъзможно. Щеше да се чувства като спасителка на света, ако можеше да го направи и да отърве Земята от това изчадие. Когато двете се разминаха Меринда се опита да запее сутрешната си любима песен за поздрав, но Маришка я блъсна силно на земята преди да го направи: -Само да си посмяла да си отвориш устата или да издадеш звук, ще те превърна в жаба, която ще дам на специално призован щъркел, който после ще телепортирам на Северния полюс – добави усмихнато Николет и си продължи по пътя. 

 
Така малко по-късно се озова до още спящия Сандър, за да го събуди развълнувано, но достатъчно тихо, за да не я чуе никой друг: -Хайде, стига си спал, нямаме време за губене с такива глупости като това да спиш… – сръчка го няколко пъти, за да ѝ обърне внимание - …всичко трябва да е перфектно днес… - бутна го още няколко пъти и продължи: -…видях Меринда Чесфийлд, ако не станеш до 10 секунди, ще я извикам да ти попее на ушенце

Това накара момчето да се ококори и най-после да ѝ обърне внимание. Никой не би искал това Нещо около себе си. Маришка се заливаше от тих смях на реакциите му.

 
В ден като този нямаше как да не го събуди подобаващо все пак, нали? -Всичко е по план. В уговореният час да си на мястото, нито секунда по-късно иначе ще те залепя за Меринда. Не прецаквай нищо днес, Сандър, иначе и двамата ще съжаляваме до края на живота си. – мина с ръка нежно по лицето и косата му и се обърна да си ходи: -Напълно сериозна съм този път! – засмя се тихичко и тръгна към вратата.
 
***
 
Денят мина неусетно и безпроблемно. Дори неочаквано спокойно. Всичко мина перфектно до най-дребният детайл. Вече се намираха на мястото, където трябваше да изчакат българският автобус „Крастава жаба“. В моментът, в който той се зададе от улицата и Маришка го видя, веднага погледна към Сандър и притеснително добави: -Каква е тая бракма, която идва? Дано да оцелеем до България с това нещо приличащо на 3 хиляди годишна смачкана костенурка

Никога, никога повече нямаше да си причини нещо такова. Дори животът ѝ да зависеше от автобуси, казващи се „Крастава жаба“ и това да беше единственият ѝ шанс за оцеляване, пак нямаше да се качи в тази таратайка. По-добре да умре, от колкото да преживява отново същия този ужас. Нямаше как някъде да съществува по-мизерен или неугледен автобус от този. Сигурно дори в най-бедната страна в Африка или дори в Индия, не бяха виждали подобна движеща се консерва.

 
„Ех, Сандър, какво изобщо си причинявах заради теб….“

През цялото пътуване докато се оплакваше, Маришка вече съчиняваше на ум, какво щеше да на министерството на магия на България, чието име не знаеше. Писмото ѝ нямаше да е прекалено дълго, дори напротив, но щеше да е достатъчно съдържателно, за да я разберат веднага. Още утре щеше да им изпрати следващия текст без дори да се замисля, че звучеше точно като така наречените Карънки, които всички мразеха толкова много:

 
„Здравейте господин Министър,
Пиша Ви, за да Ви изкажа възмущението си от пътуването си с организираното от Вас така наречено превозно средство „Крастава жаба“ и програмата Ви „До България и обратно за 365 дни”, което се състоя на 15-ти Август тази година.
Така нареченото „превозно средство“, което бяхте изпратили, приличаше на таратайка, от която са направили консерва от риба тон, и която след това се превърнали в автобус. Всичко в него беше не само некомфортно, но и неприятно. Дори няма да коментирам „интериорът“ му с картината на политическия Ви вожд, която допълнително създаваше ужасното усещане, че това пътуване е по-неприятно и от това да се разхождаш пеша на остров с канибали в Африка.
Беше толкова стресиращо, че имам нужда да посетя психолог в страната Ви след него, заради получени паник атаки.
Ако искате някой, някога да Ви вземе насериозно, както и създадената от Вас програма, бих Ви посъветвала, да вземете някакви мерки и да не създавате още в началото толкова лош имидж на страната си. През цялото време на това пътуване, което продължи цели 12 часа, се страхувах, че можете да ни убиете или духа на Вашия Вожд да излезе от портрета си и да ни изпържи живи в някакъв ритуал за неизвестна световно, но местна черна магия, с която да иска да завладее целия свят.
Това е по-лоша реклама на Вас и страната Ви, дори и от документалният филм на Нетфликс за Клеопатра, който има зрителска оценка 1 от 100. Вие бихте заслужили в най-добрият случай 0.
Искрено се надявам да обърнете внимание на писмото и да вземете всички необходими мерки.
Поздрави,
Маришка Николет Боршош“

Това беше най-ужасното пътуване, което някога е изживявала. Ако не беше Сандър, щеше да се откаже от всичко още преди 12 часа, когато за първи път видя автобус „Крастава жаба“.

 
Но ето че вече беше в България и вече бяха извън тази смачкана консерва. Момичето се огледа наоколо. Всичко и се струваше някак толкова…. обикновено. Нямаше нищо общо с Лондон, в който беше израснала и който никога не си беше мислила че ще ѝ липсва. Но сега… Сега наистина в сърцето ѝ се появи тъга за този така сив, мрачен и дъждовен град.

-Ако имаме късмет, Сандър, всичко в тази страна ще е по-добре от тази бракма… – огледа се наоколо набързо и продължи – но някак си имам съмнения, че това ще стане. Виж колко зле изглежда всичко. – Въздъхна тежко преди да продължи: -Не знам на къде е, но предлагам да тръгнем на ляво. Интуицията ми, която знаеш че никога не лъже, ми подсказва, че би трябвало да е натам.

Двамата тръгнаха в избраната от Боршош посока, но колкото повече вървяха напред, толкова повече негативното ѝ първо впечатление се увеличаваше. Вярно че Николет си беше родена като хейтър, но този път наистина имаше причина да е такава. Всичко ѝ изглеждаше толкова малко, смотано и мизерно.

-Сигурен ли си, че не сънуваме кошмар и все още не сме в онази консерва? Това място изглежда като истински Ад! Няма как да е реално, нали?! – Добре де, всъщност може би прекаляваше, защото мястото, колкото и да беше малко, не изглеждаше зле. Особено за бедна и неособено известна страна като България, но момичето реално мислеше всичко, което казваше. Това място просто не отговаряше дори и в минимална степен на високите и фенси очаквания, които имаше за всичко и точно за това като истински хейтър, мразеше всичко, което не отговаряше на тях.

Вървяха без да спират, но все още студиото за татуировки, което търсеха, не се появяваше пред тях. Това почваше да изнервя момичето. Не стига, че нищо в мястото на около, не ѝ харесваше, но и обектът, който търсеха го нямаше. Нямаше как да е сбъркала посоката, нали?! Само това оставаше. Да трябва отново да види тези ужасно несимпатични за вкуса ѝ къщи, които видяха по пътя до тук.

 
Спряха за няколко минути да си починат, тъй като Сандър мъкнеше целия багаж и на двамата. Преди да продължат напред, когато по едно време момичето забеляза че отсреща имаше някакъв странен човек. Погледна към него, а след това и към Сандър: -Хайде, питай онзи отвратително изглеждаш човек с уши като на прилеп и приличащ на козел, ето там, дали сме на прав път, преди съвсем да съм полудяла от цялата тази неприятна и грозна обстановка наоколо. Не бих могла да мина отново през онзи отвратителен квартал. Очите ми няма да могат да го понесат.

---

Всичко ѝ беше твърде прясно и ново за това нямаше скоро да спре да се оплаква. Може би в такива моменти трябваше да си смени името на Карън, но дори и тогава нямаше да е достатъчно.

Какво всъщност беше виновна че беше роден естет, а нищо наоколо не се вписваше в представите ѝ за естетика. Не беше толкова трудно да направиш няколко красиви сгради, да посадиш няколко красиви растения и да направиш една красива „екосистема“ наоколо, нали? Всъщност явно беше или поне беше трудно поне за хората в България, защото не бяха направили нищо от това наоколо.  Имаха крещяща нужда от поне няколко урока по естетика, за да се научат как да живеят красиво и в хармония. Маришка със сигурност можеше да им ги преподаде, ако имаше тази възможност.

Истината беше че най-вероятно Сандър Викторович никога нямаше да спре да слуша оплакванията ѝ за всичко това. Човек само можеше да го съжали, но за жалост, или пък радост, беше изтеглил късата клечка и никога нямаше да се отърве от присъствието на Маришка около себе си. Ето дори беше зарязала животът си в Хогуортс заради него, за да дойде в тази….. мизерна дупка, наричаща себе си държава, носеща името България.

Беше ли странно че в част от многобройният ѝ багаж имаше дори марки и пощенски пликове. Ето, че сега щяха да ѝ послужат перфектно. Човек никога не знаеше от какво щеше да има нужда, за това винаги трябваше да е подготвен за всичко. Точно както правеше госпожица Боршош.

Всъщност една част от нея щеше да изпита реално удоволствие да го направи. Не само че щеше наистина да помогне на вселенската естетика, и на тази бедна грозна скитаща се душа, но и защото щеше поне за малко да разсее мислите ѝ от всичко останало. А наистина имаше нужда от нещо подобно.

-Къде го видя това студио там сега?! Хайде да си починем още малко…. -  Сандър не обърна никакво внимание на протестите ѝ, което видимо я възмути. Имаше късмет, че имаше толкова специално място в сърцето ѝ, иначе това нямаше да му се размине.

Продължи с оплакванията момичето. Всъщност това винаги ѝ е било част от чара.

Но и не можеше да се отрече че момичето никога не е било от спортните натури и изобщо не си падаше по нищо свързано със спорта. Освен разбира се да гледа Сандър докато тренира нещо или докато играе куидич, но нищо от това не беше от значение сега и то защото ѝ се налагаше да тича напред все едно е на олимпийските игри и бяха сто метра спринт с Юсеинт Болт.

По-едно време най-после стигнаха заветната крайна точка. Време, което реално не беше много, но на Маришка ѝ се беше сторило цяла вечност. Имаше чувството че сърцето ѝ щеше да изскочи и едва успяваше да си поеме дъх. Ако разстоянието беше малко по-голямо сигурно щеше да иска да се самоубие вместо да го мине или щеше да иска да убие Сандър, заради това че си позволяваше да я кара да прави такива ненужни маратони.

-Чакай да си поема дъх, преда да влезем – добави изморено и след няколко секунди продължи раздразнено – Сандър, ако още един път ме накараш да спринтирам, ще те накарам да съжаляваш и най-малкият ти проблем наоколо ще е липсата на естетика.

Всъщност последното разбира се беше проблем само за нея, но нейните проблеми бяха и негови все пак.

Ето че след толкова много време и път най-после бяха пристигнали от прекрасният  Хогуортс до това така заветно студио за татуси, намиращо се за съжаление в пущината. Сега всичко изглеждаше много по-реално. Всичко вече придобиваше смисъл.

След минутка му даде знак че могат да влязат и двамата прекрачиха прага на „Омайница“.

Всичко можеше да бъде и по-зле, нали? Разбира се, винаги съществуваше тази възможност, но реално не изглеждаше особено логична. Може би дори в някои племена в Африка, обстановката беше по-хубава, макар че пък недостатъците там бяха ужасната мизерия и възможност да те изядат жив. Дали това не важеше в пълна сила и за това забравено от Бога място?

Една част от нея определено започваше да мисли върху тази възможност. Все пак не беше видяла много, все пак бяха пристигнали съвсем скоро тук, и въпреки това знаеше много добре, че дори не била дала наистина шанс на България, за да ѝ хареса. Не, при брюнетката винаги първото мнения определяше всичко останало и беше изключително събитие, ако някога изобщо си го сменеше.

Нещо в нея, знаеше че нямаше да се случи за „новият им дом“. Всъщност беше леко странно, че не хареса дори мрачната и страховита страна на обстановката. Все пак всички дарк и хорър неща, винаги я бяха привличали. И въпреки това участието в този страшен филм, наречен „Живот в България“, още от сега я стресираше и плашеше повече от всичко, което някога беше виждала.

Как изобщо хората се раждаха и израстваха тук?

Може би рано или късно щеше да си промени отношението за мястото, все пак дори един цял ден не бяха изкарали тук, но реалността това да се случи беше по-малка от 0,01процента.

-Нищо и сега не ми харесва… - Не, че цялото ѝ изражение не казваше същото, но някак си не успя да не го изрече. Все пак животът на хейтърите и control freaks, които не знаеха какво следва и не контролираха ситуацията, не беше изобщо лесен, особено когато са на напълно ново и непознато за тях място. -… и със сигурност точно сега не искам и да предполагам какъв е вариант Б.

Въздъхна тежко и седна за пет минути на един от близките столове. Беше твърде изморена от всичко случващо се. После му даде знак и двамата се качиха на втория етаж. Там не беше кой знае колко по-добре от първият етаж, но нима можеше да очаква нещо друго.

-Жалко че баща ти го няма. Очаквах повече от просто бележка. Исках да видя реакциите ви като се видите – разбира се беше разиграла всички възможни варианти в главата си като типичен овъртинкър и все пак искаше да види дали си приличаха със Сандър и какво беше взел Викторович от баща си.

Докато разглеждаше наоколо, взе един от албумите с татуировки за избор на клиенти и започна да прелиства страниците, между които имаше определено доста интересни рисунки. -Е, сега какво ще правим? Измисли нещо забавно, че след това пътуване и отвратителното преживяване до тук, ни е нужно точно това – Все пак бяха тук заради него, така че можеше да се постарее поне малко и да ги разведри сега. 

Когато мислиш негативно, Вселената ти дава негативни събития. Поне така твърдяха всички, които вярваха в законите на привличането и на мисълта. Дали бяха прави обаче?

По тази тяхна логика, още от сега брюнетката трябваше да започне да мисли позитивно, което е нетипично за нея и да започне да харесва всичко наоколо, което от своя страна беше още по-нетипично за нея. Как изобщо можеше да направи, което и от двете, когато всяка следваща секунда се случваше или виждаше нещо лошо, или тъпо?

Не знаеше дали беше минал един час, от както бяха пристигнали. Или пък бяха повече. Във всеки случай се усещаха като цяла вечност. Цяла мизерна вечност.

В моментът дори нямаше идея, как би издържала повече. Дори сигурно ако беше по-емоционална, не беше толкова възмутена от всичко и не се чувстваше толкова стресирана от настоящето, щеше да се разплаче като малко дете, чиято любима играчка са счупили и изхвърлили пред очите ѝ.

-Как изобщо се очаква от мен да си оправя нещата тук, като няма място дори за 1/10-та от вещите ми?! – каза сама на себе си и въздъхна.  -Повече от възмутително! – Просто нямаше как, когато си свикнал с лукса и възможностите в живота, всичко тук да ти хареса. Толкова ли беше трудно хората да разберат че минимализъмът и примитивният начин за живот не са нормални?

Тъй като кутийката, която ѝ беше отредена за стая, нямаше как да ѝ събере нещата, момичето реши, че няма смисъл дори да се мъчи с подреждането им. Мисията беше повече от невъзможна. За това пък реши че ще е по-забавно да направи нещо друго.

Поразгледа отново вторият етаж и реши че трябва да потърси дали пък бащата на Сандър нямаше някои други скрити запаси от алкохол. Всички възрастни хора имаха такива, нали? Отне ѝ известно време, но все пак поне тази ѝ задача беше изпълнена. Може би не беше много редно да го прави, но пък какво по-лошо можеше да стане от това.

След това отиде отново при Сандър и се натика при него в стаята му, пречейки му да си растави багажа и излягайки се на леглото му.  

-Знаеш че не съм лош човек, нали? – Всъщност беше, но наистина не се мислеше за такава. – Но това място е ужасно – и под „място“, имаше предвид всичко което се намираше в България, макар че реално не бе видяла дори 1/ 1 000 000-на от страната – Как изобщо хората живеят тук?! Как изобщо НИЕ ще живеем тук?!

Можеше да му се оплаква с часове, дори с дни. Всъщност дори с години и сигурно никога нямаше да е достатъчно.

-Знаеш ли какво? Баща ти може и да не се беше постарал изобщо с посрещането ни, за което ще му се оплача подобаващо като се появи, но пък открих нещо, с което минимално може да ни се реваншира за това… – намигна му и му показа какво беше открила, при което момчето я изгледа доста странно. -Сандър, не ме гледай така! Как иначе бихме издържали в България? Не видя ли колко е зле всичко тук?

Винаги беше по-добре или поне по-лесно да удавиш мъката, страха от бъдещето и тревожността в алкохол, отколкото да се изправиш пред чувствата си и да се опиташ да се справиш с тях. Може би точно поради тази причина щяха да направят точно това.

-Да пием – повтори на свой брюнетката и отпи малка и бавна глътка от бутилката. Нормалните хора биха казали „Спокойно, всичко ще бъде наред. Може сега да не изглежда така, но истината е, че съвсем скоро всичко ще се нареди“ или „Няма как да стане по-зле от сега, така че всичко ще се оправи“. Но това беше твърде много за нея и за хейтърската ѝ същност.

-Всъщност знаеш ли, има едно единствено нещо, заради което бихме могли да празнуваме – Бяха повече от едно. Все пак не бяха изядени от балканско племе канибали.. за сега и не бяха убити от трафиканти на органи или нещо по-лошо… за сега. Всичките тези сценарии разбира се бяха минали през главата ѝ по времето на пътуването насам. Как изобщо беше стигнала до извода, че е напълно възможно това да им се случи още през първите минути тук, оставаше пълна мистерия.

Усмихна му се и скъси още повече дистанцията между тях. Това изобщо не беше трудно като се имаше предвид че бяха седнали на леглото му. Прокара бавно пръсти през русата му коса и през лицето му и добави: -Единственото хубаво нещо тук…. съм аз и ти. - Не добави на глас последното, но то всеизвестен факт, така както всички знаеха че Луната се върти около Земята. После впи нежно устните си в неговите, изгубвайки се в момента и усещането, и дори че трябва да си поема въздух от време на време.

Винаги ненавиждаше, когато Сандър правеше така и разваляше момента. Все пак не искаше нищо кой знае какво от него, освен да бъдат отново заедно. Това не беше нито трудно, нито невъзможно за него. Дори щеше да му хареса. Както винаги. За това ѝ беше странно, когато просто разваляше всичко, вместо просто да се отдаде на момента. Щеше да е много по-лесно и за двамата.

-Нищо не е приключило. – Или поне и за нея не беше и скоро нямаше, и да бъде. Колкото и всичко да изглеждаше по-разбито дори от счупено огледало, върху което е минало стадо носорози. Всичко можеше да се поправи, значи дори в това между тях все още имаше надежда, макар и толкова дълбоко заровена, че сигурно се намираше под ядрото на Земята.

-Няма и да приключи, докато и аз не реша, че вече е свършило… а знаеш мнението ми по този въпрос – отпи няколко глътки от бутилката, която беше тикната в ръцете ѝ. Колкото и неизказани думи да имаше между тях, които приличаха на едно безкрайно море, нямаше как да промени мнението ѝ за отношенията им, поне на този етап. Дори не се знаеше дали някога това щеше да се случи.

-Нали знаеш всичко лошо, което се случи в Хогуортс, си остава в Хогуортс – май Николет беше единствената, която вярваше в това, но все трябваше да има един трезво мислещ и разбира се, за съжаление това не беше тя.

-Но добре, щом искаш да играем и тук, така да бъде. – Брюнетката отпи отново от бутилката и преди да продължи някак твърде закачливо, прокара пръсти през косата му и се загледа в очите му, така все едно искаше да се удави в тях. Всъщност дори може би да удави и двамата в тях.

Беше отново на едва няколко милиметра от лицето му и прошепна:- Винаги е забавно, да си играем заедно, без значение от вида на играта – Проблемът обаче беше че винаги, когато го правеха, това беше игра само за нея, но не и за него. Но въпреки всичко, което беше станало между тях, момичето продължаваше да не разбира, че това нито беше игра, нито можеше да завърши, така както на нея ѝ се иска.

Нямаше нищо против да продължат да си „играят“ и сега, и за напред. Колкото и Сандър да го прави този, рано или късно щеше. А и всъщност самият той правеше така, че колкото повече ѝ се дърпаше, толкова повече ѝ засилваше интереса.

Със сигурност това беше последното нещо,  което търсеше като ефект, но въпреки това винаги се получаваше накрая. За негово съжаление. Но как да не си помислиш, че наистина това беше просто поредната игра между двата, от която нито един от тях, нямаше да се измъкне толкова лесно.

-Винаги казваш че не искаш и накрая винаги го правиш. А и какво друго бихме могли да правим точно тук? – Отговорите можеха да са много и най-логичният щеше да е „Да започнем живота си на чисто и да загърбим миналото“, но тя би го перифразирала веднага като „Хайде да си продължим всичко по стария начин, само че на по-ужасно място и да очакваме този път по-щастливи резултати“.

Когато Сандър се доближи на няколко милиметра от нея, искаше той просто да я целуне, да я хване за кръста и да забравят за всички глупости, за които говореха, за това какво се беше случвало и за това че бяха на възможно най-ужасното място, на което можеха да бъдат. Не искаше толкова много нали? Но вместо това за пореден път, той разваляше всичко с държанието си. Момичето въздъхна недоволно.

-Знаеш че няма как да забравя, а и защо да го правя!? – Наистина не разбираше. Да, беше го преследвала и тогава. Беше направила и няколко неща, които може би не трябваше, но пък за които не съжаляваше дори и за миг. Всяко едно от тях ѝ се струваше като достатъчно добра идея, дори и сега. И ако можеше да върне времето назад щеше да ги повтори без дори да се замисля. -Всичко си беше прекрасно, може и сега да е такова.

-Стига си се фокусирал върху негативните неща, това е моята специалност и вместо това просто се отдай на момента. – Не му даде шанс да ѝ отговори, защото жадно впи устните си в неговите отново. Спря всичко това само за няколко милисекунди, през които го бутна и се качи отгоре му. След това продължи да го целува с желанието да не го пуска дори за минутка.

Щяха да му нужни много повече търпение и сила, ако искаше някога да се отърве от нея.