Мечка страх, Мен не

@Вихрен Вокил
* действието се развива преди Скиатос *

Домът на Вихрен сигурно би бил е впечатляващ за всеки освен дивото момиче. Не беше много по сградите, а колкото по-голяма бяше една - толкова по-малко място за една гора. Нещо много по-полезно от къща. За какво са му на човек толкова много стаи? 
Е деня поне беше прекрасен. Много жега, много пот и малко потенциал за вятър или облаче.
А и много потенциал за сълзи и писъци.

- Ааа, Вихрене?
- Да?
- Нямаш ли метла? - ако имаше по някаква причина беше решил да не я взима със себе си... на тренировка
- Ти нямаш?
- Не разбира се! - не искаше да ги поглежда дори, защо щеше да притежава такава ? - Ползвам учебните.
- А как тренираш?

Люба го изгледа кисело. Ама той сериозно ли? Никога не е притежавала метла. Мислеше си, че се шегуваше като пита нея да го тренира по летене миналата година. Ама май просто не се беше усетил, че тя е в отбора малко по принуда. Какво да я прави извън училище? Не че имаше против куидича. Всъщност беше много интересен спорт, ама летенето...
Ако можеше щеше да играе от земята.
Никакъв проблем да изпрати блъджъра където й душа иска.

- Добре няма ли някъде в тази абоминация която наричаш къща една метла която да става за летене? - посочи имението сякаш имаше нещо друго за което да говори - Обикновена май също става?
- Е сигурно има...
- И ти не искаш да летиш а?

@Люба Бюлбулева



Не, не искаше да лети! Е, освен в мечтите си. Иначе предпочиташе да си стои здраво стъпил на земята, по възможност с двата крака.  
- Всъщност нямам против да го правя на гърба на грифон -  подмята разсеяно, докато рови в един от килерите, където се предполага, че би трябвало да има метли. Една много голяма част от него се надява предположението да е погрешно и да не открие каквото търси. Всичките му инстинкти за самосъхранение крещят срещу това, което е намислил, обаче момчето упорито е решило да направи един последен опит, преди да се приеме за напълно победено и разочарова гръцкото торнадо, като ѝ съобщи, че е безнадежден случай и не може да ѝ помогне за куидича по друг начин освен да мисли стратегии и да дава напътствия от земята.
- Каква е разликата? -  гласът на момичето го изтръгва от мислите му и му напомня за какво всъщност са се събрали тук днес.
- Не знам… -  повдига ръце неопределено рижият.
- Как така? -  стрелва го с поглед.
- Когато грифонът ме носи на гърба си, знам, че няма да падне. Не съм сигурен какво поражда тази увереност, просто я имам -  успява да измъкне три  метли от дъното на килера, изглеждат поне няколко пъти по-възрастни от него, но се надява да вършат работа. Спортът не е на особена почит сред семейството му, смятат го за развлечение за простолюдието, но той не би споделил този факт пред някой от приятелите си. Тревожи се да не го приемат като обида.
- А когато си на метла? –  не се отказва блондинката.
- Тази става ли? -  подава ѝ една от антиките, изровени от килера. -  Май ще взема и втора за всеки случай…
- Да, а сега отговори на въпроса -  настоява Люба, докато се връщат отново към двора, защитен от мъгълски погледи.
Поема си дълбоко дъх и се опитва да скрие отчаянието в гласа си, преди да се изправи пред един от най-големите си провали за пореден път.
- Просто не се получава, Люба. Не знам защо, наистина.  В един момент магията сякаш спира, метлата започва да губи височина и падам. Опитвал съм много пъти и винаги е едно и също. Ще те разбера, ако се откажеш да ме учиш…

- Ни'кво отказване! - Тупна го нежно с мекото на метлата по главата, е можеше и тя нещо полезно да свърши. Не че да помага на другия дом да се сдобие с куидич играч, не беше полезно - Айде правим сделка ти се пробваш да летиш, аз ще се пробвам да спра да пищя докато летя!
- Като викаш по мен брои ли се?
- Само ако не ти оцелеят тъпанчетата. - нямаше да го остави да се изниже - Сделка?
- Имам ли избор?



Половин час по-късно вече бяха на двора. За сега опитите им бяха с очакван резултат... демек никакъв.
Вихрен дори не бе отцепил от земята.
Люба ховърваше малко, но не потегляше без него.
Струваше й се, че момчето беше на път да се откаже изцяло. Не помагаше и слънчевия пек, който ги жулеше. Бяха се дръпнали от дърветата да не вземат да се разбият с гръм и трясък.
И от къщата разбира се.
Кой знае колко щяха да опищят Вихрен ако счупеха нещо лъскаво.

- Абе... що не пробваш нещо с изкуство?
- Да се откажа и да ходя да си рисувам? 
- Не бе! - дощя й се да го тупне пак, но реши да не прави резки движения - Ааааа..... Сетих се! Потопи метлата в боя и се пробвай да я ползваш като четка!
- Какво??? - беше докарвала по-малко объркани физиономии от Вихрен като му обясняваше за мъгълски неща. Сега наистина я гледаше все едно е луда.
- Докато летиш! Рисувай полета си!

@Люба Бюлбулева





Не само я гледаше, но и я виждаше като напълно луда!
Така де, на нормален човек никога не би му хрумнала толкова налудничава идея. Безумните планове бяха привилегия на отчаяните, към които бе причислил блондинката след десетките му неуспешни опити за полет. Бе свикнал с това – хората да се отчайват от него и липсата му на способности, въобще неспособността му да свърши нищо магическо както трябва… Щеше да го приеме без проблем и от Люба, тя поне беше приятел, което кой знае защо действаше някак утешително – да знаеш, че все пак имаш хора, които са до теб, въпреки всичките ти слабости.
- Не мога да рисувам несъществуващи неща -  бе готов да възроптае.
- Ще просъществува, щом го нарисуваш – скръсти заплашително ръце дребното момиче. – Не е ли това смисълът на изкуството?  -   добави с нетърпящ възражения тон.
- Ти пък от кога разбираш от изкуство? -  изгледа я изпитателно с присвити очи, но бе готов да признае, че в думите и имаше някаква  логика, вярно в  минимално количество, но все пак я имаше.
- Уча се в движение! -  изплези му се русокоската, с което напълно обезоръжи съпротивата му към безумния план, така де – умният не проработи,  какво губеше, ако пробваше с безумния?
 
•••
- Не очаквай да има голяма разлика -  каза го повече за себе си, отколкото за Люба. Искаше му се да вярва, че тя поне се надява на някаква промяна в резултата, защото той не го правеше. Много отдавна бе изгубил надеждата си, че ще се научи да лети.
- Ще видим – отвърна момичето, докато му помагаше да нанесе различни цветове по метличината, оставиха нито вейка небоядисана. – Готово. Опитай сега.
 Пое си дълбоко дъх, опита  да се подготви психически за поредния провал, но вече бе преживял толкова много, че беше професионалист в справянето с тях. Ако от него не излеше нищо друго поне с това можеше да се занимава – да учи хората как се преживяват провали, дори може би да напише книга по темата, опит  имаше предостатъчно.
- Горе! -  метлата трепна, превъртя се леко, даже подскочи почти до коляното му, но после отново се приземи обратно в тревата. Трябва да признаем, че в неговия случай си беше голям напредък, защото допреди малко дори не помръдваше.
- Видя ли!
- Мхм. Това ми е максимумът…
- Дръпни се -  преди да е успял да се помръдне, Люба вече беше успяла да извади магическата си пръчка.
Чудно! Сега щеше да го прокълне, че поне да не се занимава с безнадеждните му опити.
- Енгорджио! -  обаче лъчът на магията бе насочен към една от четките му за рисуване, същата, с която до сега бе оцветявала метличината на антиката в лилаво. Когато момичето приключи с изпълнението на заклинанието, четката бе с размерите на метлата. -  Я пробвай така.
 Ако при предишното ѝ предложение я бе гледал като луда, то погледът, с който я удостои в този момент, далеч надхвърляше  описателната способност на известните му думи.
- Четките не летят…
- Метлата е средство, магията е в теб.
- Все по-съмнително е дали в мен има магия, но си прекалено мила, за да го признаеш…
 И все пак  взе огромната четка от ръката ѝ, познаваше я отлично, бе я държал толкова много пъти, прокара пръст по дръжката. Да държи четка винаги му бе доставяло удоволствие, към метлите не изпитваше никакво влечение, никакво желание да ги държи, да ги види как се движат. Вдиша и издиша омайващия аромат на боя, преди да я обкрачи  и да се оттласне от земята за пореден път, в очакване на новото разочарование. Опората под краката му изчезна, инстинктивно уви всичките си налични крайници около дръжката на доскорошната си четка за рисуване и стисна очи.
А някъде до него се чуваше победоносният вик на Люба.