Един момчешки разговор

Няколко дни след започването на учебната година се събудих както винаги много рано. Облякох си спортни мъгълски дрехи и се насочих към Общата стая. Направих няколко упражнения за разгрявка и изпълних цялата поредица Ката. Когато приключих не бях уморен и си помислих тъжно как ми липсва, сутрешното бягане. Но на втория ден след тържеството, се опитах да излезна, за да побягам по моста и две Вийли ме върнаха в стаята. От тогава се загнезди един план в мен, да се пробвам тази година за пост в куидичния отбор на дома ни. Така щях да имам известна свобода, за да излизам и да тренирам с отбора.

Но какво щях да правя със страха ми от високо и това, че никога не съм качвал досега на метла и не знаех въобще правилата на тази игра?
Поне ако имах малко опит с летенето, щях да бъда по-спокоен, но се разболях от Драконова шарка още преди да почнат уроците ни по летене.

Въздъхнах тежко и седнах на дивана с една нова книга в ръка “ Чарове за напреднали”. Беше време да напредна и с тази дисциплина. И едно заклинание привлече вниманието ми - залепващо заклинание.
Да това ще е решение, за да не падна от метлата, а със страха ми щях да го преодолея някак си. Може би да летиш с метла е по-хубаво, отколкото с грифона?

Когато слънцето се дигна, се показа една рошава рижава глава от коридора към стаите на момчетата.

- Добро утро - прозя се Вихрен.
- Рано си станал.
- Обичам да ставам рано - изсумтях аз. - И да тренирам. Хей, Рен, ти ще участваш ли в отбора по куидич?

@Вихрен Вокил

@Юлий Звездинов






- О? Ъъъ… -  красноречието му бе впечатляващо рано сутрин.
Приглади косата си с пръсти,  в напразен опит  да размърда малкото си будни мозъчни клетки, за да успее да подреди цялата налична информация, която изискваше отговорът на този въпрос с особена сложност. А въпросът се усложняваше от факта, че на художника му се искаше да отговори с едно простичко „не”,  обаче тази лелеяна дума щеше да донесе след себе си редица нежелани последствия. От друга страна положителен отговор вероятно би довел до тежки физически повреди по не особено добре тренираното тяло на рижия.
- Ще се опитам -   му се струваше като достатъчно безопасен  и неангажиращ отговор,  който се доближаваше сравнително много до истината. – В противен случай Ужасът на Мунгав ще ми вгорчи живота  -  додаде съвсем тихо, за да не ги чуе, който не трябва и да му прекъсне битието  още тук и сега.
- Какво е ужасът на Мунгав? -  огледа се обезпокоен Юлий из стаята, сякаш някой можеше да се появи ненадейно и да подслуша доверения им разговор.
- Не е „какво”, а „кой” -  поправи го Вихрен.
- И кой е?
- Виждал си я наоколо, винаги  нацупена, с рошава коса, прилича на гръмоносен облак…
Шестокурсникът бе благодарен на съдбата, че го срещна с Юлий в онзи случаен ден в Торбаланово, вече дължеше много на момчето, не само задето му спаси живота в селото, но и за помощта в деня на пристигането,  нямаше да забрави, че Звездинов пазеше гърбовете им, когато се измъкнаха в онази вечер. Изобщо не се съмняваше, че момчето щеше да успее да се справи с куидича далеч по-добре от него самия, но не можеше просто да го набута  в лапите на дракона вместо себе си, нали?
- Защо ще ти вгорчава живота?
- Защото обича да печели и иска купата, а май няма достатъчно хора за отбора, затова се опитва да набута мен – опита се да обясни вече малко по-буден от преди, с надеждата, че успява поне малко да звучи логично, но все още му се спеше много, чувстваше се ужасно изтощен. -  Но ти не се тревожи -  измънка между две прозевки. – Ще се справиш чудесно, ако се запишеш. Нали съм те виждал какво можеш. –  стараеше се поне малко да звучи успокоително и окуражително, последното, от което имаше нужда хлапето,  бе  допълнителен стрес на фона на всичко случващо се в училището. –  Да не би да обмисляш да се запишеш?

- Да, искам да участвам. - казах аз с приглушен глас. 

Нямаше да призная, че ме е страх от високото, че упражненията на Избраните след часовете ме изцеждаха до дупка и веднага заспивах в леглото си, нито нямаше да си призная, че съм разочарован от положението в Замъка. 
Не можех да повярвам, че Вийлите са лоши и как се държаха с нас. Имаше нещо друго зад това, но преуморен и претоварен психически през седмицата не можех да мисля за това. Сега се радвах на почивния си ден, където можех да успокоя мозъка си, но тялото ми макар и цялото натъртено се нуждаеше от истинска тренировка.  
Покрай нас минаха няколко забърни съученика и ни погледнаха със завист. Всички Избрани момежехме да почиваме през Уикенда, докато Редовите имаха задачи и уроци. Затова и Общата ни беше толкова тиха. 

- Какво ще правиш днес? - попитах Вихрен. 
- Не знам. Ще се срещна с Илиян най вероятно. А ти?
- Ще отида до библиотеката. Искам да си взема няколко книги за магическа архитектура. 
- Откога се интересуваш от магическа архитектура? Тя не е ли за напреднали ученици?
Дигнах рамене и си помислих: “откакто ни сложиха тези медальони, за да ни следят”. 
Бях получил порицание от Вийла Виктория, че съм се забавил онзи ден много в Библиотеката. 
- Ние и сега учим в часовете магии за 4-5 година. Едвам ги разбирам понякога. Даже с подготовката на Небесна не се справям с материала. Искам поне да уча нещо, което ме интересува. А вие, какво сте замислили пак с Илиян? Трябва ли пак да ти прикривам гърба?



Точка късмет

@Вихрен Вокил

@Юлий Звездинов



- Надявам се, че не -  достатъчно бе забъркал детето в и без това обърканите си планове, не искаше да рискува излишно заради него, още повече когато същите тези планове постоянно се объркваха и накрая нищо не се получаваше както трябва.
Отпусна се назад в канапето, сънят не бе помогнал особено да пребори умората и болката от нараняванията след вчерашната тренировка. Сякаш нищо не бе способно да му помогне да си върне силата и енергията, имаше усещането, че се движи на забавен кадър.
-  Така и не успях да ти се отблагодаря за всички услуги до сега, ако някога мога да ти бъда полезен с нещо – винаги можеш да разчиташ на мен. Но, Юлий, наистина не искам да те замесвам в… -  дори сам не знаеше в какво точно се бе забъркал. Какво представляваха те, някаква съпротива? Противник в битка? Но за какво? За каква кауза се бореха? Не, те просто оцеляваха…  достатъчно ли беше? Колко още щяха да издържат? Краят на учебната година му изглеждаше безкрайно далеч в този момент.  – в ситуацията.
-  Няма проблем -  усмихна се момчето, но умората се долавяше и у него.
-  Може би  ще дойда с теб в библиотеката -  поне да го наглежда, ако не друго, не му изглеждаше безопасно някой от учениците да се разхожда сам без да има кой да му пази гърба.  -  Не съм добър в практическата магия, но съм ненадминат в теория и логика. Може би ще успея да ти помогна с магическата архитектура. Веднъж и аз да съм полезен с нещо -  а и трябваше да прегледа няколко книги за изкуство и история без да привлича излишно внимание. -  Освен това съм по-голям и няма да има проблем да ми дадат всички книги, които са ти необходими, ние вече учим дори забранени  магии. -  искаше му се да поговори с Юлий още малко, беше му интересно какво мисли хлапето за създалата се ситуация, както и вийлите. За разлика от Вихрен, който бе прекарал по-голямата част от живота си в рисуване, Звездинов  сякаш имаше по-обстоен поглед върху магическия свят. -  Е, какво ще кажеш?
 


за мен си: точка интелигентност.

- Добре. Това е страхотна идея, - зарадвах се и се замислих дали да споделя тайната ми с Рен, че искам да се отърва от медальона ми.. 
Прочистих гърлото си и погледнах неудобно към земята. Не бях свикнал да споделям тайните си с някой. Досега нямах истински приятел, не и такъв като Вихрен, на който имах пълно доверие. 
- Хей, какво има малкия? - насърчи ме той. - Можеш да ми кажеш всичко. 
- Ъъъ.. - замънках аз. - Просто се чудех, дали знаеш как да се отърва от този медальон? Вече пробвах няколко пъти да го сваля и той все се връщаше на врата ми. Ина сподели с мен, че това са проследяващи медальони. Знаеш ли не се чувствам добре, че ме следят. 
 
Погледнах Рижавия с очакваш поглед, но погледа му издаваше моите опасения и той не знаеше повече от мен. Това ме мотивира още повече да намеря начин да го неутрализирам. 


- Защо? Какво искаш да направиш? - попита ме Вокил. 
- Ако беше някой друг щях да го излъжа, че искам да хвърлям торови бомбички, но истината е, че искам да изпратя писмо до майките ми. Вече няколко училищни сови пуснах, но всички се върнаха обратно с писмото ми. Небесна, родната ми майка много ще се притесни и като я познавам нищо чудно, съвсем скоро да се появи тук и да ме прибере към вкъщи. Знам, че тази година положението тук не е розово… хм… даже е много трагично, истински затвор, но започнах да уча наистина много интересни неща, вече имам няколко приятели и връщането вкъщи за “моята безопасност” … - казах аз и направих с ръце кавички, - само ще ме направи наистина много тъжен. И знам, че се срещаш тайно с другите от време на време и не искате да ме намествате с това, защото съм малък, но предпочитам да остана тук и да се бия с вас, докато извоюваме свободата си. А съм сигурен съм, че някой прави нещо отвън, защото познавам много добре Небесна. Тя не би стояла настрана. 


Уф, отдъхнах си, когато споделих мислите, които ме тормозиха от дни с Вихрен.

@Юлий Звездинов



Две рижави вежди се изстреляха нагоре заинтригувано, ето Юлий знаеше нещо, което може би щеше да се окаже значимо, а го подхвърляше просто ей така, сякаш е някаква ключа, дочута в тоалетната. Имало е разногласия за смяната на властта, което само по себе си не бе нещо необичайно за всяко едно общество. Но даваше предпоставка за предположения, че вероятно не всички вийли бяха съгласни и със случващото се в училището, а може би дори си нямаха представа от промените.  Обаче възникваше въпросът как да различат едните от другите и дали всички новоназначени в замъка са избрани специално, защото са оказали подкрепа на новата власт на Задругата. Твърде много отговори, които нямаше кой да му даде. Вместо да успее да подреди цялостната картина, започваше да се чувства все по-объркан и това не му харесваше.


- Небесна те е подготвила правилно -  опитва се да го успокои, всъщност му се иска някой да беше наблегнал на неговата собствена подготовка, но слабата му магическа активно бързо отказа семейството му от подобни опити. – Светът е опасно място, неприятно място -  както бяха разбрали вече при първата си среща. От този ден Вихрен все намираше нови и нови причини да се възхищава на детето. -  Не знам много повече от теб, честно казано -  призна с неохота пред детето. -  Семейството ми е част от политическия живот на магьосническото общество в страната, но ме държат настрана -  поколеба се дали е подходящо да споделя тази част от семейната си история с Юлий, но момчето му се бе доверило със своя живот и моралният дълг на приятелството донякъде задължаваше Вихрен да му отвърне със същото. -  За разлика от твоята майка, която се опитва да те предпази, моите родители не ме допускат, защото не отговарям на очакванията им. Не съм силен магьосник, отличен куидичен играч, първенец на випуска и т.н., а просто посредствен ученик във всяко отношение, освен рисуването. Но изкуството не е сред нещата, които се ценят в семейството ми. Иначе казано, Юлий, моите родители се срамуват от мен. – а той на свой ред бе избрал също да ги изключи от живота си и да се усамоти с  изкуството си. Но това изкуство нямаше да му спаси живота, както биха могли уменията на Юлий.
 
И все пак може би имаше лъч надежда, една част от вийлите да не подкрепят не само новата власт в Задругата, но и новият режим в училището, дори да не одобряват случващото се с децата. Крехка надежда, но когато човек се дави, всяка сламка може да е сал. Не бързаше да го споделя с момчето все още, не искаше да се разочарова, ако Рен не се окажеше прав. И все пак трябваше да започне да наблюдава вийлите по-внимателно, да следи реакциите им или липсата на такива.
- Може би в Библиотеката ще има повече информация. Видях доста томове с история – изтръгна го от мислите му.
- Да, да вървим.