Стъпка едно - Паника

Три седмици...
Цели три седмици без нито думичка от Люба. 
От всяко друго дете сигурно щеше да бъде нормално - нова учебна година, прясно гадже. Но не и от Люба. Това беше почти месец!
Не и след това лято.
Илияна обръщаше къщата за пореден път. Не беше сигурна какво точно търси. Вече може би просто си изкарваше безпомощността на апартамента. Нито думичка. А тя й писа. Писа и на Галя... и на Пейо, и на Зоя - всичките ръководители. Но Стрибо се връщаше все без отговор. Глъбчето сега се беше разположило на полюлея - далеч от прелитащата покъщнина. Не нямаше отговор под възглавниците на канапето. И не й олекна и като ги захвърли през коридора.
Детето й беше твърде отговорно.
Нямаше как да е забравила, или да е решила да не пише.
Нещо се случваше. И от училището нямаше информация. Истинска информация. О имаше "писмо" от Задругата...Задругата, защо от Задругата, не от директорката или Учителския съвет?

Зак! Толкова прекрасен и същевременно ужасен таиминг имаше.
Ужасен, защото не искаше да я вижда така. Отстрани изглеждаше толкова глупаво! Какъв родител си, да се разпадаш като коледна елха под устрема на котка... защото тинейжъра ти не ти отговаря. Докато е на училище.
В момента, в който ръцете му се обвиха около нея беше прекрасен. Цялата тревога и хаис в главата й заглъхнаха.
Сякаш ги беше задушил в желязната си прегръдка.

- Извинявай. Не те очаквах, и определено не се целех теб. -  опита се да разсее ситуацията, но хаоса който беше създала не беше от най-добрите сцени. Сгуши се по-плътно в него, притискайки главата си в гърдите му. Ако може само за момент да не гледа към празния дом.
- А в кой? - ръцете му сякаш се затегнаха още около нея.
- Никой... празен гняв без реална цел. Нещо не е наред при Люба... не ми е писала от три седмици.
- Това не е..
- Много е. Никога не съм го искала от нея.. винаги го е правила по своя инициатива и минимум веднъж на седмица. -знаеше, че звучи глупаво. Момичето беше тинейджър все пак. И въпреки това знаеше, че Люба не би оставила нещата така - Най-малкото би писала да каже, че няма да пише.
- А училището?
- Тази сутрин получих писмо от тях. - нямаше нужда, а и желание, да излиза от прегръдката на Зак - писмото беше зад него - Ето го, абсолютно никакъв смисъл! Как така родителите не са уведомени, че има промени в ръководството и учебната програма?

@Илияна Георгиева


Ако имаше нещо, с което Зак да си няма представа как да се справи, то това бе текущата ситуация. Той бе свикнал да потушава пиянски побоища и да слуша също толкова пиянски изповеди, подпомогнати от Витасерум, може би. Но не и да утешава разстроени жени, не. Това бе нещо, което предпочиташе да не му се налага да прави, обаче съдбата не се вълнуваше особено от желанията закариеви, та ето го - изправен пред ново предизвикателство.


Поне се бе убедил, че Илияна е физически цяла и няма нужда от лечител, отсъствието на реална опасност за цената също бе оказало благотворно влияние върху успокояването на пулса му.  Но близостта ѝ в момента бе твърде приятна, затова не бързаше да я освободи от прегръдката си. Пък и изглеждаше в силен шок… и така съзнанието му можеше да продължи да си измисля причини да задържи ръцете си около жената.

Обаче Зак си беше Зак - човек, който знаеше как да пресява и оценява информация, а тази спомената преди миг от художничката не му изглеждаше като нещо маловажно, което би могло да бъде подминато или отхвърлено с лека ръка. Хвърли поглед през рамо, оглеждайки набързо писмото.  Само няколко реда. Предостатъчни, за да повдигнат десетки въпроси, а в същото време не даваха абсолютно никаква информация.  Доста лошо изпълнение, явно от човек, който си няма представа как да борави с информация, щом не бе успял да заблуди дори Илияна, то какво оставаше за Зак.

Но не можеше да сподели подобни неща с художничката, не искаше да ги споделя, защото нямаше да бъде той човекът, който ще ѝ съобщи, че страховете ѝ са основателни.  
- Родителите не са уведомени? - повтори думите ѝ, защото се нуждаеше от потвърждение, че е разбрал правилно. 
- Не, нищо не знаех. - почти прошепна сгушената на гърдите му жена.
- А министерството? - опитваше се мислено да проследи нишките на цялата мрежа, за да си набележи стартова точка за проучване.
- Какво за тях? 
- Те не знаят ли? Не би ли трябвало да са уведомени? Не поддържат ли връзка със Задругата? Не вземат ли заедно решенията, касаещи училището? - дали не прекали, нахвърляйки твърде много въпроси върху разстроената художничка. 
- Ела тук - изправи един обърнат стол и я остави да седне, докато той се зае да търси нещо за успокояване на нервите, ситуацията изискваше силни успокоителни - уиски, водка, евентуално джин… Къде ли беше аптечката на художничката?

Гледа как Зак тършува притеснено из кухнята й няколко минути. 
В някакъв момент извади аптечката изпод долния шкаф... как се беше навряла там?.. и я огледа разочаровано.

- Съжалявам, това не е картинка, с която да те посрещна - Успя да смотолеви, когато се поуспокои и се намери на масата с питие в ръката. От къде беше намерил замразени боровинки за джина? И чадърче? Успя да се засмее макар и леко пресилени - Как успя да направиш перфектна презентация в този хаос?
- Тънкостите на занаята.

- Мхм, тънкостите са много добре оценени в момента.
- Радвам се - топлата му усмивка й се отрази по освежаващо от алкохола, макар и второто също да се отрази добре на нервите - Какво знаеш?
- Не получихме никаква информация от министерството. Най малкото Иглика щеше да ми каже нещо...
- Иглика?
- Полязова. Бивша съученичка. Сега работи там. - Паузира и се замисли, не му беше казала за ситуацията на Люба, може би беше трябваше. Ами ако беше свързано? - Вчера се срещнах и с друга майка...

Защо трябваше всичко да й се изсипва толкова рязко? Поне да не беше всичко в една година... толкова много ли искаше? Срещата с Небесна си беше притеснителна. Ако беше само Люба можеше да го припише я на хормони, я на заплес... или пак беше хванала гората в драматичен изблик.
- Люба води две по-малки момчета към Мунгав, и тъй като Небесна не беше чула нищо от Юлий също се свърза с мен.
- Други родители също нямат контакт?
- Да...

@Илияна Георгиева


Това вече беше наистина притеснително, но нямаше да е той човекът, който щеше да го каже на една и бездруго разстроена жена. Щетите в стаята бяха достатъчно показателни за способностите ѝ, Зак не искаше да ѝ дава повод да изпочупи и малкото оцеляла покъщнина. Но преди всички не желаеше да пречупва крехката надежда, която виждаше в очите ѝ.  Не и преди да проверил  какво точно се случва и защо. 

Макар че  всеки, способен да събере две и две, би се досетил, че се случва нещо нередно. Никой не прекъсва комуникацията до място, на което всичко е наред, както се опитваше да го представи новото ръководство на училището. А Кралев бе добър в занаята си, може би прекалено добър, затова виждаше огромната грешка, допусната от авторите на писмото - контролираната информация би била перфектен вариант, при който никой да не се усети, че нещо се случва. Грешка, която той самият не би допуснал, за разлика от който и да бе съставил редовете върху листа пред него. Не беше трудно да си представи какво щеше да последва - стотици обезпокоени родители щяха да алармират Министерството… и може би точно това бе целта?  Или не?  Некадърност ли бе причината за нескопосания ход с кореспонденцията или той бе уловка?


Трябваше да открие повече информация, преди да прави заключения и фактът, че Училището бе изолирано насред нищото не работеше в негова полза. 
- Може да има проблем със совите - опита се все пак да успокои художничката, прикривайки собственото си безпокойство зад загрижена усмивка. Бе свикнал да играе театър, щеше да се справи и сега, макар да предпочиташе да не го прави пред Илияна, чувстваше го като кощунство. 
- Тогава нямаше да получа и тази…
- Права си -  напълни отново чашата ѝ с джин, но му се струваше, че не се справя особено добре с успокояването на нервите. - Само с една друга майка ли си говорила? - бе вперил поглед в листа, опитваше се да го запамети дума по дума, по навик пък и за всеки случай. 
- Да, само с Небесна.
- Имаш ли координати на други? Може някоя сова да се е промъкнала и да има новини от някое дете? - разпалвай надеждата, а не страха. 
- Ще се опитам…
- Ще ми дадеш координати за връзка с тази Небесна? - подхвърли го ей така между другото. 
- За какво?
- Имам разни познати, ще се опитам да намеря повече информация - разбира се, щеше да го направи по своя начин, по не особено легални и морални канали, но пък с висока резултатност.  И не бе нужно Илияна да знае за всичко това.

Да има някой с който да обсъди реално нещата, беше толкова по-добре. А и Зак я бе притеглил като котва и заземил в хаоса, който я бе превзел.
Котва и пристан.

- Небесна, доколкото знам, се държи настрана от магьосническия свят. - Всъщност като се замислеше не знаеше къде и как да я намери, ако се наложи. Е патронус щеше да я намери, както и Стрибо... - Тя се свърза с мен, но очаквам скоро да се чуем пак. Вчера отиде към Мунгав, за да види какво се случва на място.
- Ще я пуснат ли?
- Ох, това не се сетихме. Надали. Не е нито ученик, нито част от персонала...

Заровила една ръка пред лицето си, с другата Илияна извади пръчка и почна да връща неща по местата си. Започвайки със стол за Закария до себе си.
- Има и още нещо... - започна като се разположи - Не е точно свързано, но е друга причина за която да се притеснявам за Люба..
- Какво има?
- Тя... се оказа вийла. По принцип са родени. Знам. Но при нея се отключи това лято.
- А защо е притеснението.
- Освен, че тя го прие много лошо? - Това си беше подценяване. Момичето се бе изстреляло по пижама посред нощите като се видя. Опита се да избяга... да се скрие. Никога до сега не бе крила нещо от нея - Не успях да се свържа със Задругата преди учебната година, не че и до някаква степен и не искам.. Ами ако ми я вземат?

@Илияна Георгиева  @Небесна Звездинова





- О, Велес го взел! -  изруга тихо, докато се отпускаше на стола до художничката с чаша и за себе си в ръка. Може би трябваше и той да пийне едно, за да обмисли нещата. – Никой няма да ти я вземе, не се тревожи за това -  или поне дългокосият щеше да се погрижи с всички налични средства страховете на жената да не се сбъднат, а той си разполагаше с богат набор от методи за постигане на желанията си.


Информацията му идваше в повече.  Да си родена вийла в  днешния свят бе достатъчно сложно, предвид обтегнатите отношения между отделните видове, но да отключиш подобни способности, носеше със себе си редица проблеми и притесненията на художничка по въпроса бяха напълно основателни. Може би трябваше да проведе едно проучване по темата, но всяко нещо по реда си – преди това бе нужно да изясни какво се случваше в училището и колко хора бяха наясно с това. 



А на дневен ред в момента бе поне частичното успокояване на една изплашена и разстроена жена, в което той не би се нарекъл точно „експерт”.
- Поправи ме, ако греша, но персоналът на Мунгав не се ли състои предимно от вийли? -  имаше бледи спомени от времето, когато бе учил там, но то не бе много, а и бяха изминали доста години, в които не следеше с особен интерес промените около магическото училище.
­- Да, работят в кухнята -  почти прошепна Илияна между няколко хлипания и глътка джин.
- Тогава не би ли следвало Люба да е в безопасност при тях? – всеки вид защитаваше своите, независимо от всичко, все пак бяха толкова малобройни на фона на магьосниците, че не им оставаше друг избор, не можеха да си позволят да губят дори един член от общността си.
- Не знам…
- Сигурен съм, че ще се погрижат за нея -  обгърна с ръка раменете на художничката, която отпусна глава на рамото му. – Освен това тя не е сама там, доколкото си спомням от последната ни среща, имаше доста голяма групичка приятели, нали? -  опита се все пак да разведри ситуацията. – Даже един брой гадже с голям брой татуировки… -   колкото и малко да познаваше Люба, Кралев можеше съвсем спокойно да се обзаложи, че тя не би допуснала да е жертва и по-скоро щеше да се наложи да спасяват някого от нея, отколкото обратното.




Звукът на отварящата се врата го накара инстинктивно да скочи рязко от стола – движение, което стресна отпусналата се върху рамото му Илияна, -  с извадена и насочена към натрапника пръчка, напълно готов да изстреля заклинания за атака или защита, в зависимост от вида на новодошлия.  А видът на стоящата срещу него жена му бе познат, макар да не я бе виждал от двадесет и пет години, или повече, зависи как ги брои човек.
И Зака̀рия почувства как тънкият лед, по който вървеше в последните дванадесет години, започва да се пропуква под краката му като ударен с таран и призраците от миналото заплашват да го завлекат към дъното.
- Кала? -  ниският му плътен глас излезе като писклива пресекулка от устата му, докато очите му изучаваха жената пред него. – Защо си жива? -   мислите му препускаха объркано, докато се ровеха в спомени за стари новини и факти, но паметта му просто не успяваше да свърже в едно парченцата, в резултат на които ТЯ да стои тук и сега напълно невредима. – О, Велес!

Пръчката, която до сега ползва да подрежда обратно хаоса застина, а устните й останаха на питието.

В един миг, Илияна се бе облегнала на рамото на Закария - буквално и образно.
В другия наблюдаваше гърба му, извадил пръчка срещу натрап... Небесна, не чакай Кала? Кой? Не е Зак ли? Напрежението рязко се беше вдигнало и Илияна вече дори не знаеше, кои са тези хора. Щеше да е по-добре някой от тях да обясни какво се случва, защото нямаше да търпи това под собствения си покрив.

Как може от последните няколко години най-честният й нов познат да се окаже Шарков?

Два бързи зелени лъча съпроводени от "Експелиармус" се стрелнаха и обезоръжиха, вече тегавата ситуация. Може да не бе силна, но знаеше как и кога да се възползва от разсейване. А вниманието и на двамата сега бе приковано в другия.
Непознати.
Беше отворила дома си... семейството си за тях. Е добре "Небесна" й се бе доверила с детето си, може би имаше нещо. Ако изобщо Юлий беше нейно дете. Приличаха си, но може би наистина беше вийла. Беше красива... твърде красива, а малкия приличаше твърде много на нея.
А Зак? който и да беше този мъж?
Вътрешно й се обърна всичко, не беше възможно всичко до сега да беше театър, нали? Кому би бил нужен? Не беше някоя, която да бъде жертва на такива фарсове... Беше му доверила тайната на Люба!

- Няма да се почва бой в дома ми - Хвана отблъснатите пръчки и ги прибра, без да сваля своята. Върхът и се сменяше да сочи ту "Зак", ту "Небесна" после им кимна към току що изправените фотьойли - Сядайте. Нека почнем от начало със запознанствата... Истински имена този път.
- Илияна, мога да..
- Седни - спря се на студения гняв. С останалите емоции щеше да се оправя после.

@Небесна Звездинова @Илияна Георгиева




О, Велес! 
Може би трябваше да престане на призовава Бога на подземното царство, ако искаше той също да го остави на мира, а за това Зак копнееше повече от всичко друго в момента. 

Как бе възможно Кала да е жива? И да я срещне точно сега, точно тук? Как бе разбрала, че той не е Зак? Бяха изминали двадесет и пет години, да му се невидяло, не би трябвало да е способна да направи разликата след толкова време, та тя не я правеше дори тогава. Каквото и да го бе издало, не бе външният вид, но въпросът къде бе допуснал грешка не му даваше мира.

 Ако я бе срещнал другаде, а не при Илияна… О, Чернобог! Шейтаните го взели! Илияна… Не е трудно човек да разпознае мига, когато всичко, което се е опитал да изгради рухва пред очите му, а той може само да гледа, неспособен да спаси или поправи каквото и да е, защото Кралев не просто бе преминал през Ада, той го носеше със себе си където и да отидеше.  В студения поглед на художничката имаше достатъчно хлад, за да смрази кръвта му, а се бе надявал никога да не го види такъв, дори не бе предполагал, че той ще се превърне в причината за това. Трябваше да го предвиди, трябваше да я предпази от себе си, да защити и двама им от тази болка, но е толкова трудно човек да се бори срешу нещо, което желае.



Не спираше да мести поглед между двете жени, питайки се коя от тях има по-голямо желание да го убие в момента. Но просто изпълни заповедта на Илияна и се отпусна във фотьойла, придърпвайки полупразната чаша към себе си. За този разговор щеше да му е необходим повече алкохол, за да го задържи цял, да притъпи болката, да му попречи да се разпадне на парчета, както трябваше да се случи още преди години.
- Да чуя имената! - настояваше художничката без да сваля пръчката си.
Двамата обезоръжени се спогледаха накриво, ясно бе че нямат друг избор. Мъжът направи знак на вийлата да започне първа, но от погледа, с който го прониза,  разбра, че тя предпочита да запази мълчание поне още малко. 

Все някога щеше да се стигне до тук, вярно, представяше си го при други обстоятелства - с повече кръв и физическа болка, -  макар че изражението на Илияна го нараняваше повече от половината познати му проклятия. С бързо движение изля останалия му алкохол в гърлото си и го остави да го прогори, да проправи пътя за името, което не бе изричал повече от дванадесет години. Своето собствено.
- Давор - вкусът му нагарчаше. - Давор Кралев - изрече го почти с облекчение.
- Давор? Кралев? - повтори седящата до него Кала. - Защо изглеждаш като Зака̀рия? 
- Зак беше мой брат - не се опита да прикрие болката в гласа си, точно тук и сега не изпитваше желание нищо да крие. - Близнаци сме - реши все пак да изтъкне и очевидното.
- Беше? - струваше ли му се или долавяше болка в гласа ѝ? Какво не му беше казал Зак? 
 - Защо, в името на скапания Велес, си жива? - попита отново русокосата жена, седнала до него. - Та аз бях на погребението ти!
Спомняше си много добре денят, в който се получи известие за смъртта ѝ. Помнеше колко се разстрои Зак, помнеше всичко. И не успяваше да си обясни как Кала стоеше пред него сега. Жива!

Защо ползва името на брат си? Каква беше целта му да се сближава ако няма да е откровен? Какво очакваше да се случи? Толкова много въпроси прелитаха из главата й. Къде? Как? Защо? Какво?
Небесна, Кала или както там се казваше не й беше толкова важна... но той.
Сега, когато се бяха поуспокоили и някой тръгна да говори се загледа в него. Може би беше грешка, защото сърцето пак й се сви. Изглеждаше смазан, сриващ се и изгубен.
Сам си го направи.
Но може би имаше причина.
Не взимаш името на умрелия си брат, особено близнак, току така. Освен ако не си пълен боклук. Или някой, който трябва да се крие. Защо се криеше?
Той излъга. 
Първите думи от устата му бяха лъжа.
За какво още лъжеше?



- Още не сме минали на нея!

Успя ли да озапти гнева си? По погледа, с който я гледаше, толкова разбит, все едно го бе ударила с камшик през лицето... Предположи, че не.
Но той лъже толкова леко.
Жената също изглеждаше шокирана. Все още не бе готова да продължи, но може би учудването й подсказваше, че има капка истина в думите му. 
Или успяваше да заблуди и нея.

- Продължавай. Защо би ползвал името на брат си... - пресегна се назад без да отделя поглед от двамата и хвана бутилката алкохол. Уиски - ако изобщо си и Давор?

Напълни чашата му. Алкохолът все пак развързвал езика... бе глътнал предната си чаша на екс.
Толкова искаше... НЕ.
Беше я лъгал. В продължение на месеци при това.

@Илияна Георгиева @Небесна Звездинова



Погледна към чашата си, не искаше да среща погледа на Илияна, защото се страхуваше  какво ще види върху лицето ѝ, ужасяваше се от мисълта какво ѝ е причинил. Човек никога не може да прецени точно колко разрушителна може да се окаже една лъжа. Иронията бе, че същата тази лъжа не само бе спасила живота му, но и го бе опазила жив през всичките тези години, а сега заплашваше да го унищожи. Погрешно се смяташе, че алкохолът дави мъката, знаеше го морето, което бе изпил, скръбта е твар проклета и не мре лесно.
Не му бяха останали  сълзи, които да добави към тези на Кала, бе ги изплакал всичките още преди дванадесет години, затова просто отпи отново от чашата, за да прочисти гърлото си преди да продължи.
- Мислиш ли, че щях да го направя, ако имах избор? -  гласът му бе тих, погледът забит в земята. Винаги е така, когато човек мисли за нещо лошо, неприятните мисли са тежки и падат надолу, повличайки погледите след тях. Въпросът бе насочен към Илияна и художничката го разбра.
- Човек винаги има избор -  отвърна с гневен глас тя.
-  Люба ли ти го каза? -   изстрелва думите неочаквано и за самия себе си по-остро, отколкото бе възнамерявал.
-  Не я намесвай! -  почти изсъсква срещу него жената, която допреди малко бе прегръщал.
 
Не бе имал такова намерение, но подобно твърдение звучи толкова наивно, де да можеше всичко да е толкова просто. Но понякога изборът е между смърт и живот в лъжа, трябваше ли да съжалява, че бе избрал да оцелее, макар  на неимоверно висока цена - да погребе собствения си живот и да живее този на брат си. Не. Би направил този избор  отново. Би живял с последствията от него отново, би живял. Защото това бе важното, нали, да оцелееш, въпреки всичко. И на всяка цена. На какво бе готов, за да го направи отново? Да изтрие спомените на двете жени при първа възможност? Да, определено. Това, което вече знаеха, бе прекалено голям риск, не само за него, но и за тях самите. Щеше да го боли да изгуби Илияна, но от разбито сърце не се умира, за разлика от това, ако истината достигнеше до определени хора,  нямаше да успее отново да отложи смъртната си присъда. Трябваше да се стегне. Ето затова не бе допускал хора до себе си толкова дълго време, чувствата водеха до грешки. Но вече бе казал твърде много, опасно много.  А той обикновено не работеше така.
- Вече казах достатъчно, няма да кажа нищо повече, докато не получа отговор на своя въпрос -  глътва на екс останалото уиски, преди да се обърне към Кала и да повтори питането си. -  Как така си жива? -  имаше нужда да чуе истината от нея, а не да я получи насила.

Аман от Шаркови.
Някак си това сакаш свали товар от плещите й. Добре, Ка..Небесна беше ясна, а ако се познаваха от тогава и се движеха в едни кръгове, то може би и той имаше основателни причини.
АМАН от Шаркови! Всичко щеше да им подпали накрая.
Ма как като се родяха като зайци... разбира се, че бяха проблем на половината свят.

- До колкото разбрах, Кала е мъртва - Отпи директно от шишето и после го размаха сякаш прогонваше нещо. Отговора й на молбата на майката беше ясен - Не че знам коя е. Не че ме интересува коя е. Юлий е в безопасност и тук винаги може да намери подслон.
- Благодаря!
- Няма проблеми - Въздъхна, имаше ама не и за това. Може би все пак и за Макс имаше надежда.. В момента имаше по належащ проблем, който седеше на дивана й и съдейки по погледа на наритано куче, който минаваше в нещо друго трябваше да го адресира скоро - Вардан може да ми яде гъза. Вече му подпалих един прием... с удоволствие бих го подпалила и него. Небесна, може ли да ни оставиш за малко двамата?
- Но..
- Моля те. - Погледна жената в очите и й подаде трите магически пръчки, погледът на.. преглътна.. кой беше той предстоеше да се установи. Но погледът му следеше пръчката, сякаш виждаше изход - Малко време. Има приятен кът в градината. Може да вземеш книга, ако искаш...

По възрастната жена, се изправи с въздишка. Чак когато вратата се затвори зад нея, Илияна направи крачка към мъжът, гледащ пода като наказан. Мъжът, който озаряваше деня й с присъствието си. 
Най накрая един мъж в живота й, който се беше надявала да стане част от живота й.
Дори не го познаваш! Имаше време и за това. Макар и драматичен, денят беше просто един от много. Стига и той да го искаше можеха да се справят с това.


- Погледни ме. - Когато не го направи, прокара трепереща ръка през косата му и се опита да насочи лицето му към своето. Гневът й се беше разпилял със споменаването на Шаркови, заменен със страх. Страх ЗА него. В колко дълбоки води се беше набутал. Как можеше да му помогне.. Ех Илияно. - Първо. Как искаш да те наричам аз?

@Зак Кралев

@Илияна Георгиева
Осъзна, че не може да изпълни намеренията си от преди малко, щом почувства пръстите ѝ в косата си. Нямаше да има сили да я гледа в очите и да изтрие спомените за себе си, нито щеше да намери такива да живее само със спомените за нея. По колко пъти може да умира човек, докато е жив? Вече го бе правил няколко, всеки път събираше остатъците от себе си в нещо, което все по-малко наподобяваше него самия.  Но допирът на Илияна, усмивката ѝ, безсрамният ѝ смях - това бяха парчета, които не искаше да му се налага да събира, нямаше да издържи да я наблюдава от далеч. Ако съществуваше минимален шанс тя да остане част от живота му, щеше да се опита да го използва по най-добрия начин.
 
Бе подпрял лакти на коленете си, дланите закриваха лицето му, когато Илияна се приближи. Опитваше се да осмисли думите на Кала. За брат му, за стореното, за причините… Стотици пъти бе превъртал всичко в мислите си, опитваше да разбере какво бе пропуснал, защо се бе случило така, търсеше причина да не се чувства виновен, но не я откриваше. Затова се бе научил да преглъща вината, да живее с нея.
 
Не оказа съпротива, когато художничката  го  накара да я погледне в очите, все някога трябваше да го направи. Кралев бе много неща, но със сигурност не бе страхливец.  Може би бе подходящ момент все пак. Не бе сигурен какво вижда в тях, но не беше омраза, надяваше се да не е, защото не знаеше дали е способен да я понесе.
- Ако… - гласът му се губеше някъде дълбоко в него, потъваше на места, от които му бе трудно да го призове. - Ако… това име…  - истината, която се опитваше да изрече бе толкова горчива, че трудно си проправяше път към езика му. - Ако някога изречеш името ми извън тези четири стени, можеш да се окажеш в опасност - той също, разбира се, но той осъзнаваше този факт, затова не го бе изговарял повече от десетилетие. 
- Не попитах това - гласът ѝ е твърд, но не и погледът.
- Давор - почти прошепва, когато среща очите ѝ. - Бих предпочел да ме наричаш с истинското ми име - не си спомня кога за последно някой го е правил без да влага в думите скрита заплаха. Плъзва ръцете си върху нейните, притегля ги към лицето си, докосва с устни дланите ѝ. -  Знам, че в момента ти е трудно да ми вярваш, но името ми е единственото нещо, за което съм те лъгал -  и съжаляваше, че му се налага да го прави всеки ден.

- Давор - Повтори името му. Погледът му, като човек преминал пустиня, затвърди решението й, преценката й - Знам.

Толкова.
Чисто и семпло. Знам. Знам, че не ме лъжеш. Знам, че е опасно. Знам, че е било нужно. Знам, че има още към историята. Но няма да натискам. Няма да ровя. Няма нужда. Може би беше глупачка. Но беше готова да поеме последствията на тази грешка.
За него.
За мъжът пред нея. Давор. Как успяваше да я размекне толкова. Не, че беше кой знае колко твърд човек. Но гласът му, устните му на пръстите й, очите му - толкова умоляващи и притеглящи. Всяко едно от тях й бе достатъчно да пристъпи към него.
Коленете й се допряха до фотьойла от двете му страни и приседна леко на коленете му. И двете й ръце обрамчваха лицето му - докато той самият бе затаил дъх и се бе дръпнал леко назад. Поне вече не се бе свил на топка. 
Навътре в себе си.

- Давор. - Всеки път като кажеше името му сякаш затаяваше още повече дъха си. Колко ли се беше крил. От какво? От кой? Нямаше значение. Искаше да го защити, да го обгърне и да го скрие. Можеше. И щеше. Ако трябва да подпали света - Ще поставим защити над дома. Тук ще си в безопасност.
- Никъде не е безопасно.
- Ще стане. Или поне ще бъде по-безопасно от други места.
- Ами Люба?
- Тя е достатъчно силна и отговорна. - Може би не достатъчно голяма, но щеше да е част от нейния живот също... само ако знаеше какво се случва в проклетото училище. Ако нещо се беше случило щеше и тях да подпали! - И няма да се интересува от тайната, Давор.
- Кажи го пак..
- Давор - усмихна се и допря чело до неговото.

@Илияна Георгиева

Никога не бе предполагал, че най-хубавото нещо, което някога ще чуе, ще бъде собственото му име. Но нещо в начина, по който го изговаряше Илияна - сякаш бе направено от захарен памук - го караше да звучи по нов и непознат за него самия начин. Как го правеше жена? Каква магия имаше в нея, та караше целият свят да му се струва по-светъл, по-добър и изпълнен с надежда? Мъжът не знаеше, не разбираше какъв бе източникът на всичко това, но отлично разбираше от ценни неща и прекрасно осъзнаваше колко безценна е жената пред него. 
Не само собственото му име, но и всичко друго, което бе изрекла преди това - тя искаше да го защити! Него? Изгнаникът, живеещият в сянка, човекът, който отлично се бе опазил през всичките тези години? Него искаше да защити! Не да го издаде, предаде или изхвърли от къщата си, въпреки че се бе наложило да я излъже. Вместо да е обратното. Твърде изненадващо се бе развила тази среща, едва ли бе очаквал това, когато чу шумът при пристигането си, но нямаше значение. Един непосилен товар бе свален от плещите му и той бе доволен от развитието на нещата. 
- Не искаш ли да знаеш останалата част от историята? -  почти усети как гласът му е възвърнал предишното си спокойствие и увереност, когато прошепна думите. Почти. 
Жената в скута му само поклати глава.
- Когато си готов да ми я разкажеш, ще я изслушам - изговори думите тихо, съвсем близо до лицето му.
И той прекрасно осъзнаваше какво означават те - нямаше да го притиска или да го принуждава да говори. Щеше да му позволи да запази толкова тайни, колкото има нужда, докато има нужда, до момента,  в който сам прецени, че може да й ги разкрие. Щеше да му даде свободата сам да прецени дали и кога ще й се довери напълно, докато му предлагаше подслон в собствения си дом. Домът, който бе готова да превърне в крепост, заради него. Не знаеше с коя от всички не-особено-достойни постъпки в живота си, бе заслужил да срещне тази жена. Но нямаше да я изгуби, каквото и да му струваше това, защото…
- Обичам те… - промълви едва чуто, докато я държеше в прегръдката си и лицето му бе само на милиметри от нейното.