Между страниците

@Ян Маджаров


Не много отдавна двама ученици можеха да се уговорят да се видят след часовете и ничие око нямаше да трепне. По онова време вийлите бяха по-малко и си имаха други занимания, освен да се правят на кучета-пазачи. За съжаление тези дни вече бяха в миналото и трябваше човек да е много изобретателен. Например Яна пробута на Калоян бележката, с която го викаше в библиотеката като му я завря в чорапа (да, точно така), "случайно" спъвайки се покрай мястото му, докато излизаше от час по История на Магията. Ожуленото коляно, което ѝ спечели това бе игнорирано.

Не че в библиотеката нямаше вийли. Обаче поне не бяха тук през цялото време като че ли. Пък и ако някоя вземеше да се мръщи много, човек винаги можеше да се оправдае с това, че не може да изнася книги от библиотеката или да я помоли тогава тя да му разкаже за Законът на Рапапорт. Може и да бяха закачени за учителите, но нито една от тях не ставаше за такъв и поне не се преструваха... за сега. Мисълта ми е, че мястото беше общо взето сред най-подходящите, за да се видиш с човек, в случай че не споделяте обща стая.

Паунова си изглеждаше както винаги, но си личеше, че и тя е напрегната и от време на време се оглеждаше. Яна я поздрави тихо и се понесе право към рафтовете от отдел "История на Магията". Тя наистина използваше Законът на Рапапорт като оправдание, а така щеше да е една идея по-достоверно. Беше написала на Ян, че ще го чака там, при първото удобно бюро, под претекст, че ще учат, в случай, че някой все пак откриеше бележката. Истината е, че така и не бяха успяли да се видят като хората, ако не броим приключението в час по Билкология, а Калоян... е, неприятно бе да го признае, но ѝ липсваше? Предполагаше, че това трябва да е обяснението на усещането за празнота, предизвикано от отсъствието на физиономията му. Нямаше какво друго да е.

- Не ми казвай, че наистина искаш да учим по история... - още с идването си започна момчето и изкара какъвто акъл бе останал в главата ѝ.
- Ш-ш-ш-шт! - само дето не му запуши устата - Естествено, че не! Исках да те видя, а в последно време не е много лесно...
- Искала си да ме видиш?
- Не, исках да ти видя суича, Калояне, не се прави на тъп. Липсваше ми?
- Питаш ли ме?
- Ъ-ъ-ъ, не, предполагам...

Усети как се изчервява. Този разговор не вървеше както го бе планирала, което не е никак изненадващо, тъй като Яна нямаше навик да планира. Каквото и да правеше, бе повече по инстикт, отколкото от друго, каквото и да казваше, често не бе съвсем на място. Не я биваше много в тия работи.

- Писах ти, обаче май нищо не е стигнало до теб - каза накрая и се облегна на бюрото - Разказвах ти как баба ми иска да ме мести в Дурмщранг и какви драми се развиваха между нея и другата баба... За малко да се сбият, беше голямо шоу. Не мисля, че щеше да е чак толкова да уча там, но... теб те нямаше. Ъ-ъ-ъ и всичките ми други приятели... 

Пък знаеше и да говори...

- Не е нужно този някой да е от "добрите" - Яна намигна, което беше странно, защото някак успя да го направи и с двете очи. Някой ден щеше да спре да се опитва.
- Не е сигурно, че няма да бъде обаче - Калоян явно беше повече черноглед от нея. Или повече реалист.
- Не е сигурно и че няма да се освободим сами, вместо да чакаме някой да го направи вместо нас.

Млъкнаха. Истината бе, че имаше твърде много несигурни неща в момента. И хора. Сякаш някаква гъста мъгла беше обвила училището и обитателите му и щеше да ги държи в обятията си, докато не се изгубят тотално. Докато не останеше какво да държи. А после? Щеше ли да има после изобщо или послето се случваше сега? Яна не знаеше. Чувстваше се като пришълец на място, което по принцип възприемаше като свой дом дори малко повече от истинското си вкъщи и това я смачкваше както смачкваше и всички останали. С Калоян би трябвало да се разхождат на двора и да се радват на каквато слънчева светлина могат да хванат, а не да се крият като мишки в библиотеката.

Чу как Паунова разговаря с някой, който я питаше нещо, сигурно някоя от вийлите проверяваше дали не се скатават ученици тук. Библиотекарката явно я отсвири някак, понеже не се чуха приближаващи стъпки или предупреждение. Осъзна, че е сдържала дъха си едва когато го изпусна като въздишка, която забравяш много бързо. Неприятно усещане, да се чувстваш като животно в клетка, като в капан... И все пак не можеше да си представи да бъде на друго място, докато хората, които бе свикнала да вижда и за които я беше грижа се мъчеха тук. Не че като се мъчеше заедно с тях щяха да я обявят за светица от някъде.

- Май все пак предпочитам да бъда тук... Е, не точно тук, поне не когато трябва да се крия... 
- Или когато трябва да ходиш в Мелачката.
- "Игрите на глада" ми харесваше много повече като книга, да. Чак ми е малко неудобно да се шегувам с това, толкова близо е до истината... - подсмръкна като че за да допълни "ама това е положението" - Или някоя уроспия да ми виси на главата, докато се опитвам да мисля в час и да ме зяпа така, сякаш има опасност да извадя заек от някоя шапка... Аз дори не нося шапки. Както и да е. Не може да е все така, нали? Все някога ще приключи, все някога ще се разкарат. Може дори да им помогнем?
- Как? Дори не можем да кихнем без някой да ни следи.
- О, не знам, не може да е чак толкова трудно... Ние сме пушечно мес... редови, не сме много важни, може пък все нещо да измислим.

Едва ли, но не пречеше да е положително настроена, доколкото бе възможно, нали?

Ами, не предполагаше, че веднага щяха да започнат с мисленето, но определено такова развитие на разговора ѝ харесваше. По-добре, отколкото да въдишат и да се вайкат. Пък и бе само в реда на нещата, иначе просто щяха да се побъркат.

- Трябва да изглежда така, сякаш се е случило по естествен начин... някак. Да не се предполага веднага, че някой го е направил – Яна извади от чантата си молив и пергамент – Ако имаш някаква идея, сподели я сега. Мислех си колко удобно би било ако в нея се разбие метеорит, но е нещо, което можем да предизвикаме, така че...

Ако ги спипаха така, щеше да каже, че му взима интервю за училищния вестик. Имаше ли въобще такъв? Май не беше виждала до сега, а се говореше, че преди е имало. Може би трябваше да го обсъди с някой от преподавателите, ако го хванеше без вийлата му опашка. Това напоследък бе невъзможно.

- По естествен начин... Без да е предизвикано от природна стихия, защото нали...- изреждаше Калоян.
- Ами ако е предизвикано от създание? – Яна грейна в усмивка – Ако съвсем случайно някое се измъкне от фермата и нанесе щети?
- Че кое създание може да предизвика взрив... – Ян млъкна и устата му се отвори едновременно с тази на Вълканова, за да изрекат в един глас – Бълвачозавър!
- Ш-ш-ш-шт! – изшътка им минаващата наблизо Паунова.
- Извинявайте! Та, бълвачозавъра има рог, който всичко може да прониже от дебела кожа до метал. И съдържа течност, която при инжектиране предизвиква взрив. Разбра ли сега? – Яна се огледа през рамо. Библиотекарката си бе тръгнала.
- Разбрах, трябва да измислим обаче как ще го изкараме от фермата, пък и не мисля, че дядо Ставри ще бъде очарован от идеята.
- Нещата, за които не знае, не могат да го наранят – твърде често използваше или си помисляше тази фраза напоследък – И така, вече имаме поне някаква идея, остава да идмислим адекватен начин за осъществяване, освен, че най-разумно би било да стане през нощта. И кой ще участва и по какъв начин.

Звучеше като много добра идея, но също и като нещо, което твърде лесно можеше да се провали и да им донесе неприятности. От друга страна, сега нямаше много неща, които да носят приятности, та какво толкова? Иако нещата наистина тотално и безвъзвратно решаха да отидат по дяволите... Е, нямаше да е болка за умиране.

Така или иначе бяха като наказани всеки ден, поне да си го заслужеха честно и почтено.

Ей, това момчетата бяха чудно нещо! Хич не се замисляха за някои неща. Пък с тия приказки за необходими жертви... Я върви да обясниш на бълвачозавъра, че да го лишиш от рога му е необходима жертва за добра кауза... Пък после все ще намерим на какво да намажем онова, което е останало от теб, я на сухарче, я на филийка.

- Човек би предположил, че не могат, поради по-голямата им прилика с носорозите, но в това отношение са по-скоро като хипопотами – Яна почука с пръст по страницата, на която бе отворила книгата – Така че ще го накараме да преплува...Нямам представа как обаче, може би ще трябва да вземем лодка? А как ще го примамим извън фермата?
- Едно по едно, няма да го направим сега веднага – изглеждаше недоволен от този факт – Освен ако не ти дойде някоя много гениална идея – това надежда ли беше? Защото така прозвуча.
- Тц – поклати глава почти адашката му – Боя се, че главата ми не бъка от гениални идеи днес.

В главата ѝ имаше най-вече бръмбари и те често се биеха помежду си, но това нямаше намерение да му го споделя. А и никога не бе мислила толкова усилено как да се справи с нещо толкова сложно. Нямаше навик да мисли по този начин и в момента се чувстваше по-скоро като пристъпваща за първи път в непозната територия.

- Все пак имаме горе-долу някакъв план, а това е повече от нищо. Знам, че искаш да се втурнем презглава, но така най-много да ни хванат още преди да сме започнали.
- Не съм казал, че искам да се хвърлям презглава.
- Но ако ти кажа довечера да ме чакаш на моста, сигурно ще подраниш.
- Сигурно.
- Добре, вероятно следващата логична стъпка е да говорим с потенциалните си съмишленици и е доста удобно, че аз съм в един дом с Люба, а ти с Исмаил, защото можем да ги попитаме направо в общите стаи.

Приличаше на План. С главно П. А после? Истинските Планове, онези, които наистина вършеха работа за нещо, бяха измислени от край до край, с участници в тях и всичко, както и с резервни варианти, в случай, че нещо се объркаше... С техния късмет нещо непременно щеше да се обърка и точно затова бе толкова важно да са подготвени възможно най-добре.

Ах, ако някой ѝ бе казал преди време, че ще стоят в библиотеката и ще мислят такива неща, сигурно щеше да му се изсмее в лицето.

- Добре, дай сега да видим по колко начина може да се провали с гръм и трясък мисията ни... – започна Яна.
- И после да измислим още пет – довърши Маджаров.

План с главно П все пак.