Куидичните трибуни

Ина се беше сетила да донесе огънче, наистина беше много студено, а то не успяваше да ни осигури достатъчно топлина. Под тежкото наметало усещах кожата си настръхнала от студ, а може би това се дължеше на пълното изтощение, което чувствах в момента. Видимо също не изглеждаха добре. Бях загубил няколко килограма и бузите ми бяха хлътнали навътре. Като всички останали имах големи кръгове под очите. Чувствах се ужасно да видя, как красивата усмивка на Ина се появяваше все по рядко и по рядко през последните седмици. Може би я видях напълно щастлива, когато с Рен организирахме партито изненада за рождения и ден.
Очаквах с нетърпение да се махна от това място за коледната ваканция, но къде беше майка ми по караконджулите.
Въздъхнах:

- Небесна я няма. Тя трябваше да ме вземе към вкъщи за ваканцията. А сега не знам какво да правя? Не мога да остана тук. Искам да се махна от това място. Това се превръща в пълен ад. Дори не мога да говоря с майка си без някоя противна надзирателка да не ни прекъсне. Всичко е просто ужасно.

Бях тъжен като споделих проблема си с Ина, не исках да остана и още ден тук повече от необходимото. Погледнах Ина в очите и видях в тях, че тя изпитва същите чувства като мен. И стоеше тук мръзнеща заради мен на студа. За това обаче можех да се погрижа. Наскоро бях научил нова затопляща се магия, която я нямаше в учебния план на Вийлите.

-ФОСИЛО! - произнесох аз и от върха на пръчката ми се показа нежна бяла светлина, която ни затопли и двамата като пашкул.

Струваше ли се или не, но сякаш магическата ми сила беше намаляла и заклинанието не беше от най-мощните, които преди с лекота правих.
Това всичко е просто от умората, реших аз.
Видях благодарния поглед на момичето.

- Ти какво ще правиш през ваканцията? - попитах аз.
_______________________________
*Фосило - затоплящо заклинание
Затоплящият чар прави малка топлина от върха на пръчката на заклинателя в малък конус. С повече сила на волята топлината може да се засили, но никога не е достатъчно гореща, за да стане опасна.

Небесна, Небесна...
Отне й около цяло минута за да се сети за кого му говори. Което бе ирония, като се имаше предвид,че говорим за преподавал И отговорник на дома им. Ина виждаше жената почти всеки ден наоколо, как бе могла дори да забрави коя е?
Умората си казваше думата. Това бе от онези моменти в които правиш нещо толкова механично, или въпреки че знаеш нещо... то просто не се появява в съзнанието ти. Преди два дена от умора бе хванала да пише с една четка, суха четка... в продължение на пет минути преди да осъзнае, че всъщност нищо не прави. Дори очите й не бяха фокусирали празният лист. Умора..

Тя придърпа Юлий към себе си, като лего го гушка закрилнически и го дари с лека усмивка. Дори и да й се искаше да му каже,че всичко ще бъде наред, че майка му е добре, че  той ще бъде добре и ще има една невероятна Коледа, то това щеше да означава да излъже. А тя не искаше да го лъже... просто искаше да го предпази.
Пое си дълбоко въздух и го задържа за миг, преди да издиша плавно. Може би целият дом трябваше да започнат общи занятия по йога... особено някои.

- Сигурна съм, че тя ти липсва..., но съм сигурна и, че е добре. Тя знае как да се грижи за себе си. И на мен ми липсва майка ми... и баща ми. - прошепна Ина, като се замисли за родителите си. Все още обмисляше как да им съобщи, че не смята да се връща за ваканцията. Болеше дори само да си помисли за това. Но не искаше да я виждат такава... жалко подобие на самата нея. Щяха да й забранят да се върне, а тя не може да остави другите сами. Не искаше. 
- Аз ще остана тук. Мисля че някои от другите деца също ще останат, но тази година ще е по - пусто от обикновено. - беше оставала до сега два пъти и то не за цялата ваканция. Какво ли щеше да бъде да е почти сама в училището. - Веднъж всички бяхме седнали заедно - ученици и преподаватели. Споделяхме си шеги, хапвахме вкусна храна. Съмнявам се тази година да е така..., но винаги може да си направим поредното тайно парти. И да празнуваме Бъдни вечер и Коледа заедно. Как ти звучи това?

(+10 галеона)