Ин и Ян

@Ина Янакиева 

Някой ден... Някой ден с най-голямо удоволствие щеше да запали "Мелачката", мислеше си Яна, докато излизаше от нея, уж с намерението да се върне обратно в замъка. Ама не ѝ се връщаше в замъка... Не само, защото беше изморена и не бе сигурна, че може да извърви пътя, ами и обстановката там не бе много по-приятна. Така или иначе бяха приключили за деня и имаше намерението да си позволи няколко минутки спокойствие, пък ако искаха да я наказват после. Хареса си едно дърво с достатъчно ниски клони, за които можеше да се хване и се набра на един, въпреки че мускулите ѝ изпротестираха. Нямаше намерение да седи на земята, където веднага щяха да я забележат, я. Изкатери се някак и си намери удобно място за сядане, опирайки гръб в дебелия ствол.

Сега можеше да наблюдава от тук и просто да си кротува, докато не станеше крайно наложително да се връща обратно. Първото нещо, което видя не беше нещо, а някой и се оказа Ина Янакиева, която минаваше съвсем наблизо. Физиономията ѝ беше измъчена, а Ина по принцип беше един от по-усмихнатите хора, които познаваше севернячката. Уви, сега бе много трудно да си положително настроен.

- Пс-с-с-ст! Ина!

Русокоската се огледа, но не видя нищо.

- Тук, горе!
- Яна? 
- Днес не ми харесва да съм Яна и реших да бъда...
- Катерица?
- Примерно. Искаш ли да дойдеш при мен?
- Не трябва ли да се връщаме?
- Бързаш ли?

Два чифта сини очи си размениха поглед и се завъртяха почти едновременно. После Яна подаде ръка на Ина и по-голямото момиче се качи при нея. Този клон бе достатъчно дебел и нямаше опасност да възникне инцидент със счупване, така че двете можеха спокойно да седят на него с перфектен изглед към Месомелачката.

- Представям си как някой ден ще я запаля - сподели Вълканова - Даже мисля да направим една голяма клада от нея и да играем хоро. Разбира се, ще си вземем и маршмелоус.
- И бисквитки?
- И бисквитки. Шоколадчета също.

Никой не беше правил плитки на Яна, освен майка ѝ, а тя не го беше правила от доста време. Кога ли щеше да я види отново и щеше ли изобщо? Както беше тръгнало, имаше голяма вероятност да си останат тук цял живот, а усещането бе, че с всеки ден продължителността му се скъсяваше... Не, не, лоши мисли.

- Някой ден, когато няма опасност някой да ме хване за нея, докато се опитвам да избягам, ще те оставя да ми направиш плитка. Даже ще ми е приятно. Обичам да ми пипат косата, но повечето ми приятели през годините все бяха момчета, а тях не бих ги оставила да ми пипат косата, ако ще да са с ръкавици от змейска кожа на ръцете - много ясно, не искаше да се урежда с някоя дъвка, която да се чуди как да махне.
- Разбираемо - Ина кимна.
- А дали някой знае... Имам чувството, че никой нормален не знае, иначе до сега все нещо да са направили - Яна се навъси и отново погледна с неприязън "Мелачката".

Бяха ги оставили на произвола на съдбата, това се случваше. Бяха ги оставили в недобри ръце и трябваше да се спасяват както могат. Нямаше как да кажат "Мамо, татко, приберете си ме, тук става нещо ужасно", а трябваше или да търпят, или да се спасяват някак.

- Все едно сме в някоя от онези книги, дето накрая децата трябва да спасяват света... Ама който я е писал още няма идея как точно трябва да се случат нещата и затова сме притиснати между страниците и чакаме... нещо - севернячката сви рамене - Нещо.
- Чудо някакво?
- Май и чудесата ще трябва да си ги сътворим сами. А аз едни яйца на очи не мога да направя, без да загори нещо...
- То и това е вид чудо, като се замислиш.

Вярно си беше. Дядо ѝ пък казваше, че най-много я бивало да сътвори гюрултия и това било най-сигурното нещо, което ще се вечеря. На село редовно на въпрос "Какво ще ядем" се отговаряше с "Гюрултия". Ох, на село...

- Знаеш ли какво, Ин, я вземи да ми направиш тази плитка сега, че не се знае колко още ни остава...






+1 Късмет

"Имам чувството, че никой нормален не знае, иначе до сега все нещо да са направили."
Думите на Ясна се завъртяха в главата й, като малък ураган. Дори и някой нормален да знаеше може би някой друг му пречеше да направи нещо. Всяко писмо се проверяваше стриктно преди да напусне замъка, но може би някой бе успял да изпрати някой скрил код. Все някой...
Но както тя каза - чудото трябваше да си го направят сами. И опитите за това "чудо"  сякаш се криеха в група бунтовници срещу режима на Силванова. Някои по - тихи, а други по - гръмогласни. Трети пък изцяло работеха от сенките... Какво обаче мислеха преподавателите за всичко това? Не бе питала никой от тях, защото те продължаваха да имат своите вийли отговорнички. Всичко отиваше по ягодите, както би казала една червенокоска.

- Ти пък! Да не съм те чула повече да говориш така, Ян. Аз нямам намерение да умирам, надявам се и ти! Че решиш ли да гушваш букета, лично ще те върна от ония свят. - разговорите за смърт й идваха в повече, но това минаваше през главите на всички им. Беше неизбежно. И все пак не искаше дори да си помисля какво би било да губи приятели. Достатъчно трепереше дали някой от тях няма да завърши в килиите за ден - два или като Илиян - с изцяло промит мозък.
- Завърти се мъничко.- Ина даде инструкции, а Яна успя с почти елегантно и ловко движение да се обърне на клона. Вятъра леко духна косите й докато русокоската ги събираше. Раздели ги на три равни части и започне да ги реше с пръсти. - Можем само да се надяваме, че все пак някой знае за това. Аз самата спрях да пиша толкова често писма на нашите... не искам да ги притеснявам. А не мога да им кажа какво се случва тук. Но е въпрос на време някой да се усети. Ако не сега, то за следващата ваканция. Не могат да ни държат тук като затворници.
- Дали?
- Надявам се... силно се надявам. Не, че възнамерявам и да се прибирам. Ще съм по - полезна тук, от колкото в София. Особено, като знам, че някой от тези за които ми пука ще е в опасност. - замълча за момент и прехапа устна. -  Дали и през ваканцията ще ни карат да се мъчим с "Мелачката" ? Това нещо зимата ще е ад...
- Липсата на прозорци на минусови температури ще ни съсипе.
- То вече ни съсипва. - тя извади едно ластиче и върза плитката на ясна и се облегна на рамото й за момент и въздъхна дълбоко, като й се искаше някак да блокира "Мелачката" и достъпа до нея. - Ако блокираме вратата и прозорците може би ще си спечелим ден - два почивка.

(+10 галеона)

Най-много щяха да спечелят ако вземеше да падне някой метеорит и „случайно” да уцели базовия тренировъчен център, ама нямаше изглед това да се случи скоро. Не че никога не падаха такива, просто явно предпочитаха други краища на страната. Жалко, защото щеше да им дойде буквално като дар от боговете, макар че вийлите вероятно бързо щяха да се справят с последиците. Все пак идеята за това на тъмничарите им да се отваря работа доста я привличаше.

Странно как бързо се променят хората при определени обстоятелства, мислеше си Яна. Самата тя, колкото и „дива и щастлива” да беше, никога не вършеше глупости, за да създава проблеми на околните. Те си бяха глупости за нейно собствено удоволствие и рядко засягаха повече хора. По принцип. Напоследък обаче гледната ѝ точка се променяше и с всеки изминал ден беше по-склонна да се забърква в неприятности, особено ако знаеше, че това по някакъв начин ще ангажира вийлите.

Докато пиша това, една от бабите ѝ получава тик.

Същата, която твърди, че носителката на името ѝ няма как да бъде по-лоша. Да, играе ѝ окото в момента яко. Сигурно ще иде по-късно да запали свещ пред иконата на Богородица, но не вярвам това да помогне на която и да било от двете.

- Ин, това е гениална идея, само трябва да измислим с какво да барикадираме. Може би да вкараме в употреба тия заклинания за местене на тежки предмети... – все още не започваше да се оформя план в главата ѝ, но все нещо щеше да се зароди.
- Аз май не го казах съвсем на сериозно, но като се замисля... – но звучеше все едно си го е казала точно така.
- Има време докато стане кучи студ, все ще ни дойде някоя идея – още се чувстваше много добре от сплитането на косата и повечето напрежение я беше напуснало, заменено с някакво странно спокойствие  - А може просто да го запалим по-рано този „тренировъчен център” и да се стоплим от него.

Със сигурност щяха да измислят нещо, та да не загубят ученици заради премръзване през зимата, но бе приятно да си представят как нещо лошо се случва с „Месомелачката”.

Инак май откакто Илиян беше подпалил Габриела в час по Трансфигурация, у други хора също се пораждаше желание да пироманстват. Това не беше нещо похвално, но  не мога да кажа, че никой не го е очаквал.

- Това, което се случва ни променя много, нали? – заговори пак Яна - Ако... Когато – поправи се набързо – се върнем вкъщи, няма да сме същите хора. Деца. Каквото сме там.

Вече не се чувстваше точно като дете. В тези условия никой не можеше просто да бъде такова твърде дълго. Децата трябваше да се бият помежду си само за дребни глупости, които после да осъзнаят колко точно незначителни са и да забравят за тях. Не за затвърждаване на сили и доказване на магически потенциал. За какво беше това? Чия армия щяха да бъдат, че да ги превръщат във войници? Или идеята беше просто първо да ги откъснат едни  от други и после да ги оставят да се разкъсат помежду си?

Нищо чудно, само не разбираше какво толкова пречеха децата на Мунгав на когото там пречеха. Да, на Мунгав, защото първо бяха деца на родителите си, но след това принадлежаха на училището, както и то на тях.

Имаше нещо забавно в това, че някои деца поначало смятаха училището за затвор и все обясняваха как биха дали всичко, за да се измъкнат. „Мунгав” пък наистина се бе превърнало в затвор, със съвсем истински килии, но Яна не искаше се спасява. В крайна сметка не училището бе виновно, а новото  ръководство, което му бяха диктатурили.

- Не вярвам да ни пуснат преди Коледа, ако изобщо... А после чак пролетта трябва да има посещение на Торбаланово – не добави „ако сме оцелели”, но си го помисли.
- Е, как няма да ни пуснат за Коледа? – Ина продължаваше да си гледа мадальона – Не вярвам... По-скоро може да пропуснат да ни организират посещението в Торбаланово.
- Сигурно си права... Аз обаче е вярвам, че онези, които са си тръгнали за ваканцията ще се върнат отново. Ако кажа на моите родители например, те няма да искат да ме връщат обратно.
- Нормалните родители не биха искали.

Янините бяха уж от нормалните... От друга страна, работеха в Министерството... Ако им кажеше... Какво щяха да направят, всъщност? Те не заемаха чак толкова важни постове там, какво като им кажеше? Нищо, пак нищо.

- Е, ти също каза, че нямаш намерение да се прибираш... Може пък да оползотворим времето с... не знам, някакви схеми? – Яна се разсмя от немай къде.
- Като най-големите схемаджийки тук, би било само логично...

Спогледаха се и пак се разкикотиха.

- Надявам се поне да не спираме да си намираме поводи за смях, че иначе наистина яко сме го закъсали... Как мислиш, ако предложим на ръководството да ни отпуснат време за стенд ъп комедия веднъж в месеца, дали веднага ще ни отрежат? Ако им се струва твърде модерно, може да натискаме за театър.

Дори не се опита да сдържи усмивката си на предложението на Яна. Стенд ъп или театър. Вийлите надали дори знаеха какво е първото, освен ако не бяха супер ултра модерни. Което я съмняваше.
- И сигурно ще искат да разиграваме някоя трагична история... тип Ромео и Жулиета. Или още по - добре... историята на училището!
Което всъщност...не бе чак толкова лоша идея. Яна сякаш можеше да види колелцата в мозъка на Ина да се завъртат и да подбутват цялата машина да работи. Вийлите бяха забранили всякакви извънкласни дейности, освен Куидича, и социални клубове нямаше. Но можеха ли да кажат "не"  на една такава интелектуална и творческа дейност, като подготвянето на пиеса?
Със сигурност щеше да им бъде и натресена една от тях за отговорник, да ги наблюдава и да се мръщи за цвят и да подслушва сладките им разговори, че да не се окаже нещо лошо и не дай си боже бунтовническо!
- Нека го предложим! Сериозна съм!
- Кое... Ромео и Жулиета? И кой ще е Ромео, Исмаил ли? 
- Той не е мъж за една жена. - двете се засмяха отново. Но ирония бе, че Исмаил може би бе подходящ за Ромео. И все пак... не тази пиеса! Не това бе в главата на Ина. - Но имах предвид за историята на училището. Или ако включим някак Самодивската задруга в нещо, някое историческо събитие и  ако ги представим в една хубава светлина, каквато сега хич не представят, може и да им погали егото.
- И може да станат малко по - мили с нас.
- Иии... ние ще можем да бъдем всички заедно на едно място, работейки върху един проект. Вярно, че ще имаме надзор...,но едва - две вийли не могат да се справят с група от десетима. Примерно. Или пък твърде много го мисля и няма да се получи?
Уф! Ако се случеше щеше да е забавно. Всички имаха нужда от забавление. Направо трябваше да го направят мюзикъл... всеки да грачи кой колкото може. С късмет щяха да ги чуят и отвъд Велико Търново.
- Или пак ще ни турят в килиите.
- Или това. - кимна Ина в съгласие. И тяхната не беше лека. - Един нелегален вестник и да се свършва мъчението ни.
- Иска ми се, ма няма как. 
- Надявам се за вестника говориш. - стрелна я русокоската с поглед, тъй като не желаеще да приема никакви повече подмятания на тема смърт, била тя бърза или бавна.

(+1т късмет)

Нищо не пречеше наистина да опитат да направят един клуб по Драма. Драма трябваше да се създава, а ако получеха разрешение, можеше да се възползват от тази извънкласна дейност. Не че нямаше да играят представлението... Те представление играеха всеки ден и без това вече, като се замислеше.  Ама в цирка.

- Този вестник не мисля, че някой би ни позволил да си го пишем и разпростряняваме ей така, но предполагам, че има начин да се списва тайно... – Яна се заигра с плитката си.
- И да се разпространява тайно? Само дето те не ни следят зорко само в тоалетните...
- Ина, ти си гениална!
- Така ли? Искам да кажа, благодаря, но... А, не – по физиономията на шестокурсничката ясно си личеше, че в момента се опитва да си представи писане на вестник в нужника и като че ли идеята не я очароваше.
- Е как не, никой няма да заподозре! – възкликна по-малкото момиче - Пък ще го правим в тоалетната на Клюкаря, тъкмо ще имаме повече материал за статиите. Плюс това ако хванат някой да излиза с вестник от тоалетната, той може да каже, че е трябвало да поседи повече и си е взел кръстословица.
- Това предполага наличие на кръстословица...
- Веднага  мога да ти измисля една. И вицове! И карикатури! Така де, последните очевидно няма да ги правя аз.

Ако пишеха вестика и после оставяха хората да си го взимат директно от... ъъъ, издателството, това щеше да е доста хитър начин за разпространяване. Вийлите нямаха навик да се навъртат много около тоалетните, дори за чистенето им по-скоро гледаха да накажат някой ученик. Звучеше напълно логично (ако и малко противно) учениците да се възползват от това. Най-малкото щеше да внесе малко разнообразие и да поразведри обстановката, пък кой знае, можеше да им свърши някаква друга работа.

Не ѝ идваше нищо подходящо на акъла. Може би така беше по-добре, защото ако измислеха нещо, което звучи твърде много като клуб за забавление, със сигурност щяха да ги отрежат. Трябваше да е нещо невинно, което не привлича излишно внимание и с което да им позволят да се занимават поне за по един-два часа в седмицата... Ако изобщо, нали.

- Младежка Училищна Школа за Креативни Артистични и Театрални Орица – изстреля Яна – За кратко  - МУШКАТО.
- Мушкато? Как ги измисляш? – Ина се разтресе от смях, но после се огледа да не е бутнала някой паяк с това си действие.
- Вселената ми ги подава – вдигна рамене другото момиче и задъвка долната си устна – Може би ако им се примолим да ни позволят една такава творческа организация, да можем да си правим и сценките, и декорите сами... Не знам, поне ще внесе малко радост в живота на хората.

Вероятността да им разрешат каквото и да било бе твърде малка, но това не пречеше да си фантазират, нали? А ако им откажат сега, щяха да попитат отново след месец... или два. И така, докато някой не клекне.

- Само не ме оставяй да ги моля сама, защото сигурно ще правя глупости като да се хвърлям на земята по очи и да се моля със сълзи на очи. Разчитам на това, че са известни с любовта си към музиката, танците и ъъъм, хубавите мъже. Ех, ако бях момче... – после направи гримаса – Ъх, сигурно щях да имам още по-лош случай на „враждебна вежда” от сега...

Яна размърда веждите, уж за да подсили казаното, но с това само разсмя Ина още повече.

- Добре, добре, няма да те оставям.
- Значи трява да кажем и на другите, може би ще сме по-убедителни, ако сме повечко?

Ако изобщо успееха да постигнат нещо, това щеше да е животоспасяващо за учениците, които бяха налегнати от тежка меланхолия. Самата Яна всеки ден се бореше с нея, но си бе въобразила, че е от персонажите в историята, които я разведряват и не смееше да се отклони от неписания си сценарии.

Да, затворен прием щеше да е съмнително при всички положения. Факт е, че вече имаше ученици, които си бяха станали гъсти с вийлите, понеже явно така им бе по-лесно да се справят, но... Е, нямаше как иначе. Можеха само да се надяват, че точно за тези хора МУШКАТО няма да представлява кой знае какъв интерес.

Пък и те нямаше да се занимават с нещо незаконно...  Освен ако не им се отдадеше случайно такава възможност, разбира се. Само малко поле за изява за артистичните натури, малко време, в което да се отпуснат и да бъдат себе си, малко време да им починат главите от всичко останало. Благородна кауза, нали? Нищо повече, нищо по-малко. Просто лъч светлина и капчица надежда, че не всичко е отишло по дяволите, само толкова ѝ трябваше, а вероятно и на много други.

- Да, права си, Колева и Звездинова са ни надеждата, поне ще се застъпят за нас, най-вероятно, пък ако ни отрежат сега, нищо не пречи да опитаме отново. То няма да е трудно да убедим преподавателките, че ни е нужно това занимание, де, а техните пъдари, но... - абе, все нещо щяха да измислят.

- Ох, сега така си го навих на пръста това, че ако не успеем, сърцето ми ще се пръсне на хиляди малки парченца, които ще се разхвърчат във всички посоки – подсмръкна Яна, която наистина много се бе въодушевила от идеята.
- Да се надяваме, че развитието няма да е чак толкова драматично – потупа я по рамото Ина, която едва прикриваше усмивката си.
- Дано да се навият, дано, готова съм да си продам част от душата или сините кроксове, само да се получи – по-малкото момиче заключи заклинателно пръсти и затвори очи, сякаш това щеше да помогне по някакъв начин.
- Не и сините кроксове! – всички знаеха, че Яна си обожава сините кроксове, Ина най-вече, защото лично ѝ го беше споделяла.
- Толкова съм сериозна! Душата така или иначе ми я ядат всеки ден, но тях доста трудно ще ги преживея!

Приоритети, мили хора.

Тръгнаха хванати под ръка към замъка, но наистина баааавноооо, спирайки да зяпат неща, които не им бяха интересни и намирайки за какво още да се туткат. В крайна сметка задачата, която сами си бяха поставили не бе никак лесна и си трябваше време да се настроят психически. Да не говорим, че рядко имаха възможност да си откраднат време, в което да бъдат просто две момичета, които са уморени, които са объркани от онова, което им се случва, но въпреки това си имат своите вълнения и поводи за смях.

Или нямаше кой да им обърне внимание точно в момента, или изглеждаха достатъчно невинни, че да не си заслужават загубата на време. Яна бе свикнала да се оглежда през цялото време, където и да се намираше, защото през цялото време където и да се намираше имаше вийли. Сега навярно защото „тренировките” в „Мелачката” бяха приключили за деня и учениците бяха твърде изморени да направят нещо различно от това да допълзят обратно до замъка, никой не си даваше твърде много зор.

Яна искаше да каже нещо от сорта на „Надявам се, че в бъдещето, когато няма тренировки и мелачка, ще можем да си прекарваме така времето след часовете”, но бъдещето бе твърде неясно, а Ина след още една година щеше да завърши училище. Освен ако следващата година нещо рязко не се променеше, нямаше да имат шанс да се насладят на много такива моменти. За сметка на това откраднатото време беше безценно и Яна си запази всяка минута от него в графа „Хубави спомени”.

- Не искам да се връщам, хайде да избягаме – задърпа се по едно време – Ще си откраднем грифоните и ще отлетим към залеза.
- Звучи много романтично, но знаеш, че няма как да стане – Ина я потупа утешително по ръката, която бе оплетена с другата нейна.
- Не пречи да си мечтая – изду бузи – И знам, че казах, че нямам намерение да бягам, дори ако ми се отвори възможност, ама сега яйцето като е на дупето...
- Надявам се, че нямаш яйце на дупето...
- Не, ама нали така е приказката... Ох, дано Крали Марко ни даде сили да посадим това мушкато!