Сблъсък

@Рея Папандреус

Срещата беше неизбежна.
След гората малко се избягваха. Все моментът не беше добър - или едната не й се говореше, или другата нямаше възможност.
Да не говорим, че не бе спор за пред... надзорниците.
А те някак си все бяха там.

Тук нямаше никой освен двете момичета.

Нямаше кой да им гледа сеир. 
Нямаше кой да се опитва да ги разтърве.
Нямаше кой да се меси.


Мястото - добро.
Люба се подготвяше психически да си поеме каквото и да беше това което приятелката й искаше да хвърли по нея. Да й се навика, да я пребие, да не й говори... да не иска да види никога повече.
Заслужила си го беше.
Ако има нужда да я замеря - има всичко под ръка. Да вика? Никой не идваше насам, а и да чуеше тупурдията? Какво толкова. Може просто нещо да е паднало от вечните купища. Мястото не беше просто добро, беше перфектно. Рея имаше пълно право да я мрази и тук Исмаил нямаше да им се бърка да ги разтървава. По добре беше да си го изкарат от веднъж и после да продължат напред... по възможност заедно.
Не бяха като момчетата - да си тлеят. С времето май ставаше по-зле... а сега беше минало твърде много време.
Трябваше да се разберат още в гората.

Беше се държала ужасно с нея.

И сега Люба се стягаше за всичко което гъркинята искаше да изсипе по нея.
Можеше да го поеме. Всичко стига да се оправят. 
Всичко, стига да не беше - край.

Тъмнокосото момиче беше ужасно тихо.

Наближаващата буря бе едва доловима. Беше притъмняло, очите ѝ блестяха странно, но бе тиха, като всяка надигаща се вълна. Тиха, но смъртоносна. Всепомитаща. 

Рея бе седнала на един чин. Не зад чина. Отгоре. Държеше тетрадка в ръцете си и драскаше нещо. Ръката ѝ се движеше плавно, едва ли не замечтано. Човек би си помислил, че рисуваше. Разбира се, тя не можеше, за това просто нижеше драскулки една след друга, аз празното пространство между някои - го запълваше. 
Студена.
Това видя Люба, която влезе. Една студена събрана Рея. 
Събрана в Боклукчарника. 

Сините очи на Папандреус стрелнаха влизащата особа. Не една дъска, а Дъската изскърца шумно. Все едно нарочна я настъпи, за да оповести пристигането си. 

Люба приближи и седна зад съседния чин, наблюдавайки новото художествено превъплъщение на приятелката си. Двете дълго след това не обелиха дума, оставайки в мълчанието си. Всяка чакаше другата да отвори кутията и от нея да да се изсипят всички змии и гущери, които грижливо хранеха през изминалото време.

Рея спря драска, отпусна ръцете си върху тетрадката и както се бе сгърчила, като едно доста счупено С, завъртя главата си встрани и загледа вийлата в рамото. Не искаше да ѝ среща очите. Последните няколко дни не само се избягваха, но ако случайно се срещнеха гъркинята умишлено не срещаше чуждите очи. Видя болка в тях още в гората и не искаше да продължава да я вижда, защото колкото и да обичаше приятелката си криенето, избягването и отчуждението бяха твърде остър нож за дебелокож човек като нашата героиня.

- Тематично, а? Боклукчарника. Дали тук не отиват и захвърлените приятелства?

Не можеше да седи като насрана цяла вечер.
Нищо, че й се искаше просто да остави Рея да й се накара.
Имаше чувството, че този път няма да станат така нещата.

Дали тук не отиват и захвърлените приятелства?

Искрено се надяваше, че не.
Но беше избягвала проблемите твърде много и твърде дълго. И сега се стигна до тук.

- Също е и мястото, където се откриват липсващи ценности.
-...
- Н.. не знам от къде да почна, освен от съжалявам. - Пое си дълбоко въздух. Мълчалива Рея беше нещо страшно, и все пак не искаше да я губи. Нямаше да я загуби! - Съжалявам, че те нараних, не исках да се случва. Не исках нищо от това да се случва и видях отражението, и се паникьосах, и, и, и просто... 
- Ооо, видяла си отражението.
- Не... не това отражение, Рея. - Люба се опита да подложи нежно, гневът в гласа на гъркинята беше ясен, но така и не поглеждаше към нея - Другото... с огромния хищен клюн, стърчаща навсякъде перушина и жълти злобни очи. Това което ме категоризира като не човек.
- ...
- Знаеш, че винаги съм се ужасявала от всичко пернат... паникьосах се и не мислих. Илияна едвам ме намери... и сигурно ако не беше нямаше и да се върна. 
- Разбира се. - освен досада не успя да разчете повече по лицето на Рея, успя да я докара до това да извърти очи и до там.

Веднъж се беше подготвила. Да си тръгнат, да я зарежат като мръсна пелена край пътя, да й теглят една майна, но след като останаха в гората... вече не беше сигурна че наистина беше готова.

Известно време остана в мълчанието си, докато наблюдаваше чуждото рамо. Попиваше всяка една дума бавно и методично, но идея си нямаше какво точно искаше да ѝ каже Люба. Какви пилета, жълти очи, не човеци? Какъв пък не човек беше тя? Имаше си нормално лице, коса, тяло на човек, мислеше, говореше, умееше да омита огромно количество храна, смееше се, имаше интереси, пакостлива беше. Какво по точно бе не човешкото в нея?
От устата на Рея се откъсна една сдържана, кратка въздишка. Постави тетрадката на чина, на който седеше и бавно се изправи. Направи няколко крачки и след това с подскок се прехвърли на друг чин. Ботите ѝ изскърцаха и тя се задържа права. Направи няколко крачи и там и след това подскочи на следващия.
- Съжалявам не звучи като Извинявай. - отсече остро при следващия подскок. Очевидно не можеше да седи на едно място, но подът бе отрупан с вещи и предвиждането бе мъчно. Върху някои от чиновете имаше също тонове непотребни, забравени вещи, но върху тях не стъпваше.
- Извинявай. - промълви Люба и на Рея ѝ се стори, чу гласът ѝ потрепери.
Съжаляваше наистина и се чувстваше ужасно наистина. Сърцето на гъркинята се сви за кратък момент се почувства като мъчител, а не като приятел. Това трябваше да спре преди да е взело погрешен завой.
- И аз съжалявам, че не съм знаела и се извинявам, че ти се развиках в гората. Бях бясна просто.
- Знам.
- Добре, де, а като знаеше .... - Рея усети как гръм все едно я тресна в стомаха и чувството на ярост отново започна да се завихря. Наложи ѝ се да положи усилие, за да натъпче емоцията обратно. Коремът ѝ изкъркори нервно. - Виж, разбирам. Донякъде поне разбирам защо си го крила, но не разбирам защо точно от мен? Нали си казваме всичко?
Гъркинята се завъртя на петите си и отдалеч стрелна Люба с поглед. Опитваше се да е мила и честно казано свиваше се отвътре, заради това, че отношенията им бяха нестабилни в момента, но обидата сякаш бе по-силна. Гневът още повече. А, подтиснатата ярост се виеше на тънък дим над нея.
Магията ѝ бе станала нестабилна и сноп пушек излизаше от подобието на кок, което момичето имаше над главата си.
- Гориш. - посочи Люба и Рея започна да се оглежда, но пламък не виждаше.
- Какво? Бъзикаш ли се?
- Не. Наистина. Погледни нагоре.
Момичето завъртя глава и видя нежният сноп как се къдреше след няколко движения.
- Случва се. - махна с ръка. Това бе един от първите признаци, че Папандреус притежаваше магически способности. Родителите ѝ бяха забелязали, как като се нагнети това малко тогава създание и главата му започваше да пуши. В началото си мислеха, че просто пуши цигари като "нормален" тинейджър, но после осъзнаха, че не цигарите бяха отговорни. - Когато съм бясна, започва да се случва. Обясни ми какво беше това с пилето, че нищо не разбрах. - издиша шумно, но димът сякаш се засили.

Твърде рано беше да пърха сърцето й обнадеждено, но не успя да го спре от това да го направи. Поне говореха и Рея й задаваше въпроси!
Все още има шанс.

- Вийлите не са баш като мъгълските самодиви, по скоро са смесица между самодива и... харпия?
- Харпия ли?
- Да, като се ядосат... ядосаме се изменяма. Лицата придобиват птичи вид- съ се клюн и всичко - Все още й бе трудно да мисли за себе си като за една от тях. Не като Рея и Ис... а вийла. Потръпна от спомена за изображението, което видя в огледалото - И им, изникват пера и криле.... така, де НИ изникват. Моите май са като на гарван.
- Кога разбра?
- Малко след морето. Хвана ме някаква треска и не отлепи две-три седмици. Илияна тъкмо щеше да ме води на лекар... не съм сигурна защо, но се дърпах. И, и, и изглежда се ядосах... - И тя беше също толкова объркана когато се случи, и как нямаше? Детето ти от нищото да ти изврещи с птичи грак. - Огледалото беше точно зад нея...

И после побягна.
Сякаш се опитваше да избяга от самата себе си. Накъдето й видят очите. Заби се в най дълбоката гора, която намери. Щеше ли изобщо да се успокои и да се спре, ако Илияна не беше я настигнала?
Все някога. 
Но това щеше да направи положението сега много, много по-лошо.

Димът във въздуха се раздвижи. Рея метна един поглед на рамото на Люба и след това прехвърли в главата си информацията, която имаше до момента.
Люба си хвана гадже, покани всички на Скиатос, след това изчезна. Някъде след Гърция явно се бе случило това с огледалото у до началото на учебната година Рея не бе получила и дума от Люба си откриването и след това в гората.
Дали всъщност не бе искала да говори с нея наживо?


Кубинките ѝ изскърцаха и момичето отскочи на следващия чин, разпери ръце, за да запази баланс и след това се завъртя на пети, насочена в чуждата посока.
- Да речем, че разбирам. Била си уплашена.
- Да.
- Добре, очевидно не мога да ти се сърдя, за това, че си била в това състояние.
Рея скръсти ръце и Люба се извърна срещайки погледа ѝ. Останаха няколко секунди загледани една в друга и гъркинята подскочи към следващия чин, докато димът се изниза от косата ѝ и спря да кади.
- Надявам се и ти да разбираш защо се чувствах отритната. 
Люба не отговори с думи на тази реплика, но си личеше по физиономията, че прехвърля идеи в главата си 
- Първо си хвана гадже, след това станахме някаква безумна компания, после покани всички на почивката, на която трябваше да сме трите с леля ти, изчезна, спря да ми отговаряш на съобщенията. Едва ли предполагаш, но след такава поредица от събития, на мен ми е трудно да се чувствам добре. Окей? Бясна съм. Разбирам те, но съм бясна.
Рея се свлече на чина, отпусна ръцете до себе си и не отлепи очи от приятелка си, търсейки как да се успокои, как да спре да ѝ се ядосва, как да върне времето и всичко да е просто и прекрасно както преди.

- Извинявай... съжалявам, за всичко. Съжалявам за морето... няма какво да вадя извинения. За там имам да ти се извинявам още дълго. Глупаво беше и е нормално да си ми бясна - гледаше менящия се пушек над главата на Рея - Не че за изчезването не е, но... реагирах първично. Знам, че е просто празни извинение. Но си мислех че няма как да го напиша в писмо, или да го кажа по телефона. 
- Можеше да опиташ.
- Сигурно. Но тогава дори не ми дойде като идея... - малко се задави със следващите думи, но трябваше да ги изкара. - единственото което се беше загнездило беше, че... че ще ме възприемете за някакъв изрод и нямадаискатедастепокрайменповече.
- Люба!
- Знам, знам - забърса напиращите сълзи, не възприемаше наистина че приятелите й ще я видят така. Особено след гората. Но когато самата тя се виждаше по този начин... - глупаво е. Затова се панирах толкова... А пък за морската ми простотия - опита се да смени темата - С Илиян скъсахме вчера...

Рея бе поставила дланите си на края на плоскостта, на която бе седнала, краката ѝ механично се поклащаха като двойка махала, а очите ѝ безизразно сякаш омагьосано следяха ритмичните движения. Погледът ѝ рязко се вдигна след последното изречение. Не знаеше какво да каже, за това просто повдигна едната си вежда въпросително.
Това момиче имаше ли спирка?
Гъркинята започна да си мисли как Люба просто не спираше да прелита през събитията. Минаваше и изчезваше, все едно я е нямало.
Ако Рея разбираше малко повече от психология, щеше да върже, че това е начинът на нейната приятелка да се справя с проблемите и да се отърве от стреса. Да избяга не беше решение за нея, но бе едноставното, което познаваше и работи.
Но Рея не разбираше от психология и сметна действията ѝ за глупави. Според нея като имаш проблем, трябва да го посрещнеш. Да си забиеш главата челно, докато не чуеш проблемът да каже Ох.
- Спря да ти бъде удобен ли?
- Не!
- Ами? Буквално до сега говорим как бягаш от проблеми и бягаш от хора. Ще се спреш ли, ма овцо? Като пате в калчище си. Спри за малко. Ъгхх. - кокът на Рея отново взе да пуши и тя обхвана с длън челото си, разтривайки го. Люба понеже да си отвори устата, но Папандреус в изпревари. - Слушай какво. Осъзнах, че не искам да слушам извинения. Искам да сме приятелки, но искам и да направим някои промени. Не знам дали е най-правилния момент, но то никога не е, така че ще се наложи да е от сега.
Рея стрелна Люба с поглед и главата ѝ леко се замая. Напрежението покрай целия този разговор вече бе започнал да взима връхни точки. Със сигурност не ѝ бе приятно, но тя самата не виждаше друг изход.
Беше или промяна, или някоя щеше да си тръгне.
- Какво се случи с него? Защо?

Чу се тропването на нещо кухо по дърво. Веднъж. Два пъти, три - главата на Люба в чина, на който чинно(ха! само и да й беше до смях) седеше.
Сякаш ако пробиеше дупка в главата си или в мебела, от който не бе мръднала от началото на разговора.

- Може би хамстер във въртележка е по-точно описание - проговори без да си вдигне главата, не очакваше и Рея да я чуе - Определено е по-близо на мозъчни клетки...
- Хамстер, кокошка без глава, патица, теле... мога да продължавам...

Изпусна въздуха който държеше и пое стабилна нова глътка. Задържа и пусна пак... ми не помага не. Не знае кво я лъже Арина с нейните йога глупости.
- Нали знаеш как по историите вийлите омайват мъже?
- Мхм?
- Ми мисля, че нещо такова е станало... нещата станаха супер бързо, от нищото и... И точно като се прояви вийла магията за пръв път.. нали помниш гащите на триото? Бях толкова ядосана, че ги подпалих - изтреля всичко с минимално паузи, Рея я гледаше сякаш тва не й беше достатъчно - Не знам, не... не е честно и към него. Не съм сигурна дали изобщо го харесвам по този начин...
- Той определено те. Беше като под чехъл в Скиатос.
- Дали? - изражението на русокосата се беше променило - далечно, меланхолично.. реакцията на Ис я спря за другата част. Може би щеше да вкара и Рея в беля ако й кажеше за Империото? Дали? Може би щеше да го пита първо.. - Трябва ли да направим нещо за пушека... от глава ти?

Рея погледна нагоре и видя отлагащият се дим. Пушекът нежно се бе размърдал, когато главата ѝ се раздвижи и момичето смръщи вежди. Опъна мускулите по лицето си представяйки си как го разкарва от себе си. Стисна и очи, а след това рязко погледна отново нагоре и видя как пушекът се бе сгъстил. Завъртя очи.
- Ъгх. Няма да се махне. Не ме слуша.
- Замисляла ли си се ...
Рея веднага стрелна Люба с поглед, все едно нямаше правото в момента да изказва предложения. Очите ѝ бяха строги и пронизващи и пресякоха чуждото изречение, но Бюлбулева бидейки Бюлбулева продължи:
- ... ако пуснеш малко контрола може би ...
- Не ми давай акъли!
- Опитвам се да помогна.
- На себе си дори не можеш да помогнеш!
Голяма топка дим се отдели с последната реплика и се изстреля нагоре, докато ръцете на гъркинята се бяха стиснали в ядни юмруци.
- Добре.
- Ще го помисля. - изсъска Папандреус. - Друга ни е темата.
- Само за моите проблеми ли трябва да говори.
- Моите проблеми не насят вреда на други хора!
- Предполагам си права.
Сърцето на Рея се гърчеше. Гняв, болка, тъга, отвръщение. Няколко емоции се бореха вътре в нея и тресяха тялото ѝ. В Мунгав ги учеха как да си използват магията. В мъгълските училища ги учеха да са умни. Родителите даваха уроци как да си възпитан и приет в обществото. Обаче, никой никога не преподаваше какво да правиш с чувствата си особено когато бяха тъмните ти мъчители.
- На мен или на другите прилагала ли с тая твоя магия? - каза през зъби Рея. Бореше се със себе си и едвам удържаше вече челюстта си, за да не изкрещи на целят свят, че го мрази във всичките му цветове на червеното.

- НЕ!

Рея продължи да я гледа като, че ли щеше да й извие гръкляна. Първо нейния, после на следващия срещнат и така докато не срине света. Може би леко я плашеше. Но не защото можеше да я нарани, а защото щеше да вкара себе си в беля.
Не искаше да я вижда такава.
А я беше докарала до тук.
- Не бих го направила НИКОГА! Не ИСКАМ да го правя! Дори не съм сигурна дали наистина съм..
- Какво?
- Направила нещо на Илиян. - За това й трябваше вийла... Ис беше прав, но и като се сетеше за новата директорка тръпки я побиваха - Не съм проявявала вийлска магия преди миналата година.
- Края?
- И онова, което ти разказвах в "Тихото" с отказващата пръчка... Вече реално не ми е нужна изобщо. А и теб и останалите познавам от много преди това. - Пък и това, че й беше ядосана. Че не искаше да я вижда и имаше реален шанс да се провалят нещата... Удряше Люба директно в сърцето, но също и значеше, че Рея не е "омаяна". Поне в нейната глава. - Заклевам се Рея. Не бих направила такова нещо. Дори животът ми да зависеше от това.

Тогава усети отново привкуса на Империото. Гаден, мазен... Не онова беше различно! Не беше за да го накара да направи нещо, което не иска. А за да му разбие идеала, който си беше създал за нея това Е нещо, което той не иска...  и толкова опияняващ. Щеше да е толкова лесно. Дори не беше нужно да казва нищо, просто да се концентрира и да пусне мрака отново.
Една магия и спора щеше да приключи.

- Никога! - Приятелката й дали? късно ли беше я погледна на криво. - Ако бях.. щяхме ли изобщо да сме тук?

Щяхме ли изобщо да сме тук?
Въпросът няколко пъти се превъртя в главата на Рея, докато тя опитваше логически да проследи събитията. Но защо не? Какво пречеше именно това събитие да омайване от вийла? Гъркинята бе страшно ядосана на своята приятелка, всъщност все още е, но като чели едни топли приливи на енергия се бореха с яда в тялото ѝ. Да не би тази "обич" да бе фалшива и сега това желание за прошка - да бе илюзия? Тъмнокосата не беше сигурна какво да мисли.
Нямаше как да знае дали е омаяна. Също нямаше как да знае и че не е. Липсваха доказателства и в двете посоки, за това трябваше просто да се довери.
Тежка буца заседна в гърлото ѝ при тази мисъл. Да се довери така сляпо дори, когато имаше възможност да е била лъгана и подложена на илюзия. В момента се искаше от момичето да направи един огромен скок на доверието и ако по принцип бе нещо типично за нейната натура, то в този момент цялото ѝ същество даваше няколко крачки назад, буцата засядаше все по - упорито, а погледът ѝ не искаше да срещне чуждия. Вътрешната съпротива, която изпитваше в този момент я караше да се движи. Не я свърташе на едно място. Започна да обикаля трескаво из помещението, подритвайки каквото ѝ се изпречеше на пътя. Кутии, буркани, мастилници. Дигна се страшна гюрлутия.
- Рея, тук съм, за да се извиня и да си оправим приятелството. Не разбираш ли? Аз Съм Тук.
Гъркинята се закотви на едно място и дигна погледа си, докато нови валма дим се нижеха от рошавото гнездо на главата ѝ, което можеше да се нарече и коса.
- Знам, но не знам дали мога да ти вярвам.
- Знам.
- Как може да се докаже дали вийла ми е влияела? Може ли въобще?

- Все още не знам. - И тя искаше това да знае. Надяваше се че не е омаяла и тях. Приятелите си. Уж се събраха преди целия този хаос. Как да знае? Щом и Рея се съмняваше... - Библиотеката няма кой знае какво по темата, въпреки че в училището работят толкова много. Но търся...
- Какво?
- Някоя вийла на която да... - Направи пауза, не беше сигурна точно какво. Изглежда нямаше да стане с книги, вийлите може би си пазеха тънкостите във общността - Се доверя?
- А защо още го пазиш в тайна? Ние знаем.
- Страх ме е. Има нещо странно във вийлите, поне тези които са тук. Особено Силванова. От нея ме побиват тръпки... сякаш съм чувала гласа й някъде. Иначе има, тук таме някоя, която реагира сякаш не е съгласна с нещата, които прави, но.. не правят нищо на въпреки?
- Не всички могат да се опълчат.
- Да, може и такива да са избрали нарочно. Другото е че... ми ползвам това, че не знаят да помагам. На учениците. Дали ще разсея вийлите с нещо. Докато си почиват останалите. Да ги разведря. Дали ще помогна на някой да "се справи" привидно, колкото да не отнесе наказание.
- Трансфигурация?
- Да и там... трябваше да е само шегата. - Протегна се и се изхлузи от бюрото на което се беше свила до сега. Но не отиде далече - просто се изпружи отгоре - Лесно е да изпуснеш магия, когато се учиш. Можеше без проблем да мине за безобидна грешка, но Илиян обаче го ескалира. Тц, да ползва огън при това!

- Ъгх. Всичко при него е too much. 
- Предполагам е бил наранен.
- О, уау. Все едно в това училище има някой здрав. Или са борци за свобода заради последните събития, или не знаят какво да си правят с живота, или айде да мятаме огън по хора. Не знам. 
- Рея.
- Какво? Крайна съм сигурно. Ами да. Абе къде са учителите всъщност.
Момичето смръщи вежди при тази си реплика. Наистина. Къде бяха преподавателите в цялата работа? Бяха дошли тука вийлите, завзеха всичко. Никой - гък. Някакви ученици полудяват и се държат неадекватно - пълно мълчание. Общо взето всеки си правеше каквото си иска, нямаше никакъв контрол. Пълна анархия. Хора в болничното легло лежаха едва ли не всеки ден. Куидичът беше един опасен спорт, но някак пострадалите ученици не идваха от игрището, а от стаи, коридори и Мелачката. Рея изтръпна.
- Желев къде блее, баси? 
- Не мисля, че има много какво да стори.
- Мда. Учениците намират начин, но той не. А бившата директнорка?!
- Нали я свалиха?
- Е, да.... ох.
- Виж. - направи дълга пауза. - Не мога да кажа, че все още не ти се сърдя. Изчезна за половината лято и после идваш с изречението - вийла съм. Хващаш си някакви гаджета, забравяш за мен и сега се изживяваш и като спасител, макар че може да се окаже, че повече нараняваш, от колкото помагаш. Искам да потърсим информация за омайването. Ясно, че няма как да се доверим на чалгатроните, но може да потърсим в библиотеката. Трябва да започнем от някъде Ще опитам да ти се доверя, че не си ме подлъгала, но няма да те лъжа - не го вярвам много. Това е. Знам, че си тук днес заради мен и нашето приятелство, но не мисля, че в този случай магическата пръчка ще стори чудеса.

Най-накрая се нахили широко, само както Люба си знае.

- Това е повече от колкото се надявах! Сериозно. Пък и... това си е най-адекватната реакция. - Беше благодарна в този момент - за Рея, че я има, че е тук и тя, и че не си е тръгнала още. Че я поставя под съмнение! Че й казва, че греши! Толкова много се радваше, че още я има макар и сърдита. - Радвам се, наистина, че искаш да пробваме да намерим истината... заедно.
- Още не ти вярвам!
- Добре - усмивката й не потрепна - благодаря ти.

Гъркинята я гледаше объркано. Сигурно й звучеше като луда. Но истината беше, че това за Люба я правеше най-добра приятелка. Че я поставяше под съмнение в такъв момент. И тя не си вярваше сама! Но заедно, две глави, търсят информация по-добре. А ако се окажеше, че все пак и тях е омагьосала. Много, много отдавна? Ако намереха доказателства за това - щяха да намерят и решение. И евентуално можеха да почнат от начало? Евентуално. 
Първо трябваше да се разтърсят.

- Наистина ти благодаря! 
- Да, да. Ще видим.

- Значи библиотеката? Мисля, че ще трябва да пробаме забранения отдел.
- Нищо ли няма в другата част?
- Поне до колкото аз успях да прегледам... но все пак може да я минем пак. За всеки случай?
- Става
- Иначе, гледам доста ученици се завъртат повече около Колева. Нея вийлите май я следят по-малко. Ина даже спомена, че е успяла да дремне в кабинета й под претекст, че е на допълнителен урок!

Рея присви вежди при последната реплика на своята приятелка и инстинктивно пипна лицето си. Бързо обаче се усети и съзнателно разкара ръката си, за да не привлече нежелано внимание. Люба не бе сляпа, но гъркинята нямаше желание да отговаря на неудобно въпроси. Още по-малко искаше да се обяснява за проблем, чието решение не бе намерила. В плановете ѝ не влизаше да търси помощ и предпочиташе така да си остане. Отбеляза си наум обаче, че трябва да посети кабинета на Колева. Имаше възможност да не е там, а и ако вийлите отбягваха въпросната учителска стая, евентуално Рея можеше да си почине. Да спи - едва ли, но поне можеше да опита да затвори очите си за малко, а ако успееше да се унесе щеше да е един голям плюс.
- Ще го имам предвид. - измърмори Рея и се завъртя на пети.
- Супер!
- За забранения отдел, май ще е по-добре да отидем вечер, за да не се набиваме на очи.
- Разбира се. Не искаме навлеци, които да ни се пречкат и ограничават.
- Абсолютно. И ... - Рея направи осезаема пауза. - Може ли да не казваме на всички. Нека да не ги замесваме, ако може.
- Да, да. - отвърна машинално Люба и прибра един кичур коса, който се мяташе пред лицето ѝ.
- Да. - потвърди гъркинята.

Не се приближаваха една до друга, но рамо до рамо напуснаха помещението. Рея хвърли още един последен поглед, за да потърси дали приятелството им не бе останало някъде там. До непотребния чин или пък до онзи изпочупен в нечия ярост стол.
Не го виждаше.
Мисълта за библиотеката обаче я караше да се чувства ентусиазирана, въпреки че ѝ бе под нивото все едно да го покаже. Вътрешно се радваше, че има надежда в цялата ситуация и установи, че ѝ бе олекнало. 

- Радвам се, че видяхме и говорихме.


Край.