Срещичка с Гадженце

- Рея?
Гъркинята бе забила поглед в учебника по куидична екипировка и си правеше записки встрани. След първата им тренировка и счупените метли, момичето бе осъзнало, че трябваше да измисли или как да си купят собствени, което бе почти невъзможно, или да използват училищните по-разумно и да ги подсилят, така че да не се чупят лесно. Ако пазиш някоя вещ, тя ти служеше дълго. Също беше важно как да предпази себе си и съотборниците си от нараняванията, защото ако още не първия мач имаше някой тежко ранен, рискуваше този човек да липсва на следващия, а тя едва бе успяла да ги събере.
Стратегия, подготовка ....
- РЕЯ?
Тъмнокосата подскочи, след като усети нечия ръка на рамото си. Обърна се рязко и видя ухилената физиономия на Исмаил и Зинаида, любопитно наблюдаваща ситуацията, на заден план. Папандреус бавно свали слушалките си и гледаше двамата объркано. Защо го бе пуснала тук?
- Исмаил каза, че сте се разбрали да се видите, но ти не си отишла.
Рея изкара телефона си и когато отвори календара осъзна, че днес бе съботата, в която бе обещала да излязат. Среща. Бе денят им за среща, на която тя обещала да отиде и очевидно не бе изпълнила думата си.
- Извинявай. - стана рязко в цялата си прелет от рошави коси смотани в кок, къси панталони и потник. Беше по пижама.
- Не си го представях като пижамено парти. - почеса се Исмаил неловко.
- Не, не. Забравих, извинявай. Ей сега ще се облека. Ох. Куидича.
- Има време до куидичният мач, а и мога да ти кажа какви са ни метлите.
- Няма да е честно.
- Аз не бих отказала да ги узная. - пристъпи напред Зинаида и Исмаил пристъпи встрани.
- Няма да е честно, казах. После ще трябва да им върнем с нещо.
- Трябва ли наистина? Гаджето ти щом предлага.
- Не ми е гадже.
- Обличай се, не-гадже, че вече закъсняваш с ...
- Тридесет и четири минути. - гробовно обяви Зинаида.
- Знаела си?
- Да?
- Защо не ми каза?
- Не си ми казвала да ти напомня, а и си мислех, че просто не искаш да ходиш.
- Е, вече е много късно, защото би било доста тъпо да ме караш да чакам сумати време, да дойда да те взема и пак да ми откажеш.
- Не ти отказвам. Абе излез да се облека!
Исмаил само се подсмихна, завъртя се напети и направи няколко крачки.
- Мога да остана и да не се обръщам.
- ВЪН!
- Тридесет и пет минути.
- ЗИНАИДА!

Четири минути - чифт черни дънки, черна свободна тениска, на която пишеше "Омръзна ми да светя като крушка...", черни кубинки и коса, която опита да среше, но се отказа и я смота в един малко по-прибран кок - по-късно Рея бе пред вратата.
- Готова съм! Къде отиваме?!
- Отпусни се. Не е нужно да знаеш нищо, в почивка сме и двамата. Просто ме следвай.
- Аз? Да следвам?
- Не толкова лошо, повярвай ми.
- Ъргхсс.
Едно въртене на очи и Рея тръгна след Исмаил.

Интересно, че докато вървяха от празния коридор на Южен вятър, този, който го свързваше с голям обще коридор, до стълбище, надолу към основата, Исмаил не беше обелил и дума. Не хъмкаше, не се усмихваше, от време на време се обръщаше и стрелкаше Рея със сините си очи, за да провери докъде беше стигнало момичето. Беше спокойно и тихо. Твърде късно, за да има ученици и вийли, въпреки това Ис се оглеждаше на всеки ъгъл. Накрая минаха в едно не особено използвано стълбище и зад една статуя Ис зави рязко, влизайки в ниша, със стълбище и врата.
 - Милейди.
Рея завъртя очи. 

Залата не беше голяма, даже имаше изоставени бюра, черна дъска, учителско бюро и прз прозорците се процеждаше лунна светлина. Ис беше избутал настрана бюрата и беше положил нещо като покривка за питник, одеяла и няколко бутафорни възгланици на пода, а и явно храната ги очкаваше. 
 - Оригинално, знам. - каза Ис спокойно.
 - Не ... окей е. - момичето го последва навътре. Ис не беше обелил и дума, но сновеше около учителското бюро. Явно беше загубил някакво време там и накрая Рея го попита. - Какво правиш? 
 - Е, храна, чакай... малко. 
 - Дай да ти помогна. - гъркинята стана, но вместо Ис да я отпрати и да ѝ каже, че все пак трябва да си почине, я остави да се приближи. - КАКВО Е ТОВА?
 - Е, хамбургер и ...
 - Високо калоричен хамбургер и картофки! И ... кола!!! Знаеш ли какво ще направи това на тялото ми, докато утре летя?
 - Ще... ти даде повече енергия?

.

..

...

 - Прав си, дай един. 
 - Двоен чизбургер. Идва.
 - Откъде въобще успя...
 - Всеки има право на тайните си, Рея, нека да запазя тази. - смигна ѝ леко. - Отиди, полегни си и се отпусни. Права си, тази вечер сме в почивка.
 - Добре, но това значи ли, че и ти си в почивка.
 - Да. Права си и аз имам нужда от почивка. - обаче не се усмихна. Не се закачи, а след няколко минути постави таблата на импровизирания питник. Не знаеше откъде да започне, честно двамата с Рея, никога не бяха само двамата. Обикновенно беше пълно с хора около тях или най-малко Люба, която им беше естрествен буфер. Сега, сами, двамата се бяха вглабили в това да похапват вкусния бургер, а и честно казано как започваш такава среща?

Беше ... хубаво?
Установи в мълчанието си гъркинята. Още щом влезе в помещението малките детайли като че ли ѝ направиха най-силно впечатление. Одеялото бе пухкаво и в светъл цвят, за да може да се вижда по-лесно. Две възглавнички за повече удобство и всичко това разположено в центъра на залата. Създаваше чувство за уединение. 
Направи няколко крачки наоколо, за да огледа добре, но бяха сами. Беше тихо и спокойно и единственият звук, който се чуваше бе шумулкането на Исмаил зад бюрото, където бе измагьосал храната. Или каквото бе сторил. Така и не ѝ каза.
Рея се свлече на земята. 
Изглеждаше по-удобно от колкото бе всъщност. 
Подът бе студен и ръбеше отдолу, а възглавниците. Сега да седеше ли? Да лежиш ли? На една страна ли? По турски ли? Да си подпре главата ли?
- Готова ли си? - Исмали наблюдаваше любопитно целият процес в търсене на удобна позиция, защото докато Злото не се почувстваше комфортно - всички имаха проблем. То беше пъшкане, подмрънкване, абе беше си Рея.
- Оф, да. Готова съм. - момичето се намести по турски на възглавничката и положи лакти на коленете си, а след това подпря брадичка в дланите си. След това махна едната си ръка. Изпъна гърба си. Подпря се пак. - Добре. Да. Готова съм. Почивка викаш?
- Да? - вдигна въпросително едната си вежда. Свежестта му къде бе отишла? Рея смръщи вежди и чак сега се усети, че целият път го бяха прекарали в тишина. Едва, когато влязоха тук бяха започнали да си разменят реплики. Не, че имаше против, но господин Колимечков се славеше с това, че рядко умее да си затваря устата, от която се лееше позитивизъм, закачки, шегички и изобщо комбинация от звуци и движения, носещи емоционалния багаж на щастието. 
- Много си мълчалив.
- Не е ли хубаво, когато си почиваме да си помълчим?
- Предполагам, но не е много типично за теб.
Исмаил я стрелна с поглед.
Беше странно. В стомахът ѝ се завърза възел. В очите му се четеше решителност ли бе, заплаха ли бе, бе засегнала някаква тема, която не трябваше ли. Та, Рея просто констатира очевидното. Наистина не бе типично за него да си носи черен облак. По-принцип това бе нейно задължение.
- Ъм.
Папандреус стрелна бургера с поглед и посегна в негова посока. Може би малко храна, щеше наистина да ѝ се отрази добре.
"Кога последно ядох, всъщност?"

Беше навряла главата си в бургер, когато Исмаил се приближи към нея с голяма чаша, а в нея - бяло вино. Момичето го пое без да мисли, даже май го пое просто, защото беше подадено. Физиономията ѝ се промени след като помириса чашата и погледна Исмаил с повдигната вежда. Досега не ѝ беше давал алкохол. А и какво беше намерението му? Да я напие? Нея? Надали. Колимечков седна на пода срещи нея и със същото безхаберие и спокойствие постави чашата на пода и това преди за обвхане собствения си бургер и да го захапе. Рея гледаше движенията ни почти хипнотезирано и това преди Колимечков да повдигне сам вежда към нея в странна симетрия.
 - Какво?
Момичето повдигна рамене и издърпа един резен домат, осбено приятено му изглеждаше как го засмука срещу тънките устни.
 - Нищо. Просто. Странен си?
 - Защото съм тих?
 - Да. И е малко... 


И двамата замлъкнаха в този момент. Колимечков не се остави да запълни мълчанието, а Рея не прие неговото решение и му отговори с мълчание.
 - Защо се държиш така?
 - Как? 
 - Смяташ, че имам нужда от това ли?
 Ис отпи от виното си.
 - Задавам ти правилните въпроси, нали?
 - Питаш ме или ми казваш.
 - Знаеш ли някак си харесвам другото ти аз повече. Това е ...
 - Специално създадено за теб.
 - Но аз не съм ти казала да мълчиш.
 - Странно ли ти е?
 - Абсурдно, но не.
 - Досега не казахме нищо смислено.
 - Този разговор е повече за теб, отколкото за мен. Кажи ми... откога си искала да си куидичен капитан?
 - Ъм. Защо?
 - Намирам го за вълнуващо. Досега не си искала нищо. 
 - Малко си отвратителен в момента.
 - Не ти ли харесвам?

Рея присви вежди и загледа объркано спокойното лице на Исмаил. Без да отмества погледа си хвана грубо един пържен картоф и отхапа хищнически половината. Задъвка бавно, като дори не можеше да усети вкуса на храната, защото преценяше в момента ситуацията и умът ѝ прескаше от сценарий в сценарий. Не можеше да разбере какво се случва в момента. Уж трябваше да си почиват, а изглеждаше така все едно Исмаил е обслужващ персонал на нейните нужди и както лесно всеки би се сетил, Рея не бе свикнала някой друг да се грижи за нея, за това и гневната топка в корема ѝ започна методично да се оформя.
- Какво по-точно трябва да ти харесвам?
- Не знам. - лежерно отвърна момчето, но очите му я следяха изпитателно.
Какво търсеше? Мислите ѝ ли опитваше да чете? Успех. Тя едва ги следеше.
- Хм.
Останалата половина от картофа, също попадна в устата на Рея и тя побърза да вземе нов картоф, от който да отхапе гневно. Мозъкът ѝ бръмчеше усилено чак можеше да се чуе жуженето на процесите вътре в главата ѝ.
- Защо си започнал толкова да ме разпитваш?
- Мислех, че си говорим. Хората така правят. Един задава въпроси, другият отговоря и после наобратно. Диалог, Рея.
- Знам какво е диалог, обаче интересът ти към куидича започва да става твърде съмнителен. Да не говорим, че си близък с Ясна.
- Ти също си говориш с нея.
- Различно е! Аз няма да ѝ издам тактиките ни. Докато ти все се пръкваш магически на тренировките ни, сега и тези въпроси. Информация ли предавашна врага?
- Врага ли? - попита през смях. - Аз мислех, че сме приятели. Станала си твърде мнителна. Просто проявявам интерес, към нещо, което ти харесва.
Рея гневно взе нов дълъг картоф. Отхапа отново половината и с остатъка посочи Исмаил.
- А, дали?
Исмаил прихна отново да се смее.
- Сладка си. - каза през смях.
- Моля?!
- Сладка си, като си мнителна. Не всеки има задни мисли и иска да ви открадне победата.
- ТОВА НЕ Е ВЯРНО!
- Шшш. Това е място забранено за викове, днес сме тук да си почиваме, придържай се към това, моля.
Почервеня цялата и косата ѝ започна да пуши. Грабна още един картоф и целият го натъпка в устата си. Стисна юмруци и силно ѝ се прииска на Папандреус да цапардоса момчето срещу себе си.
ЗА КАКЪВ СЕ ИМАШЕ?
- Спри да ми казваш какво да правя! - процеди през зъбите си, сякаш сдържаше виковете си и се наклони напред, наблюдавайки го изпод вежди. Това беше позата "Кажи само още нещо и ще ти ступам задника от бой".
- Ой, ой. Кротко Вихър, не искам да се бием.
- Ти няма да се биеш, Аз ще те набия.
- Още картофки?
- Може. - процеди Рея, продължавайки да наблюдава Исмаил с бойна готовност.

Усмивката на Исмаил се задълбочи след като посочи Рея с пръст и започна да се смее, най-накрая пробивайки бойната ѝ говотност и заменяйки я с тинейждърска ярост.
 - Какво??? Какво се смееш? - до този момент на Ис вече му бяха избили малки сълзички на очите и момчето сочеше Рея с пръст, опитвайки се да не разлее виното, което държеше.
 - Леле, колко си сериозна. Наистина ли си мислиш, че ми пука толкова много за куидич?
 - Ти! - за миг сякаш Рея загуби ума и дума, почти забравила картофките. - Ти си коментатор! Знаеш много за куидич!
 - И? - усмихна се Ис мило и най-накрая напусна бойната си позиция зад бюрото, приближавайки се към Рея. Най-накрая преминаваше в атака. Седна срещу нея и на момичето не ѝ избегна факта, че изглеждаше по-спокоен вече. Усмивката, която Рея му беше докарала стигаше до очите му. - Просто се радвам. 
 - Защо? Надали е защото ще ви пръснем гъза на куидич.
 - Защото най-накрая се вдъхнови и си позволи да гониш мечта. - отвърна момчето. Папандреус го зяпна обратно с полу отворена уста. - Аз и ти си приличаме по едно нещо Рея, и това е, че не сме свикнали някой да се грижи за нас, да се притеснява за нас, но аз винаги съм се притеснявал за теб, отдалеч, почти не смеещ да си отворя устата около теб. Не защото викаш, а защото не знаех какво да правя или как дори да започна разговора, а ти се оправи съвсем сама... - за миг Исмаил млъкна, сините му очи проследиха Папандреус, синьото беше станало почти азурно, докато вдигаше наздравица. - Затова и тази вечеря е за нас. Хората, които нямат нужда от загриженост. - наведе се и взе едно картофче, пъхайки го в устата си, примлясквайки го почти сладко.