Песен

@Бранимир Даргов айде пиле


Хаосът на общата стая вече й идваше в повече, въпреки опитите на вийлите ледът оставаше неизменна част от така или иначе "еклектичния" декор. Нямаше по-хубава дума за него, а майка й бе казвала, че за мъртъв лоша дума не се казва.
Не е културно.
Като не можеше да почива в стаята на Северен вятър, трябваше да си намери някое място, където да се скрие. Не можеше да позволява да се намесва в отношенията сред онези хора. Пък и надали щеше да бъде одобрено да се пързаля и да се просне по... по дупе пред външни хора. Щеше да е ужасяващо да го направи пред семейството си!

Камо ли пред други деца.

С тези мисли се запъти по коридорите на Мунгав отдалечавайки се все повече и повече от северната кула. В някакъв момент долови тъжна, протяжна песен. Любопитството все пак я насочи към звука. Беше приятно и спокойно, макар и много меланхолично. Атмосферата се подчертаваше и от мрачното време, през големите прозорци се виждаше задаващи се облаци.
През открехнат прозорец полъхваше ароматът на влажност и буря, и се омесваше с този на...

Тютюн? Не!

Имаше няколко души в училище, които си позволява да пушат в сградата, още по-малко от тях си позволяваха да го правят със щъкащите надзорници.. Ненененене. В абсолютно никакъв случай не искаше да се засича с който и да е от тях.
Особено него!
Обърна се рязко, с идеята да обърне посоката и да избегне среща с който и да беше източникът на неприятния мирис.
Разбира се, се заби право в огромна черна стена... не, не беше стена. Плат? Погледът й се издигна нагоре. Още нагоре.. Още, Мерлин колко висок беше...

- Даргов.. - Едвам смотолеви името му, когато ужасеният й поглед срещна кривата усмивка на момчето
- Здравей, коте.

Проклетият му дим!
Защо нямаше заклинание, което да я предупреждава, че наблизо е запалена от гадните му цигари. Така щеше да си спести толкова много проблеми, като този в момента. И нямаше да й се налага да търси хиляда и един начина да изчисти мириса му от косата си. Толкова ли не можеше да спазва дистанция и да държи културно пространсто!

- Нямам какво да правя тук. - И не. Не беше спряла да диша, защото беше близо, или защото беше надвиснал над нея, или защото като вдишаше можеше евентуално да се докосне до него. Не! Заради тютюна беше - миришеше ужасно и й се щеше да е навсякъде другаде но не и тук. Дори в час по Билкология да се рови в пръстта. - Тръгвах си така или иначе.
- Стой мирна - Краката й замръзнаха при строгия му тон и кривата усмивка на лицето му се разтегли. Не че планът й да се пробва да го бутне и да мине покрай него щеше да е особено успешен, но нещо друго я закотви. - Доброо, коте.
- Стига ме нарича така! - Почна да си оправя косата, може би ако се правеше че това й е била целта, нямаше да изглежда толкова жалка. Как можеше някакъв никаквик да й се разпорежда..
- Ще кажеш на тати?
- Остави ме на мира, Даргов!
- Или какво? - Лилиян се опули на среща му. Ама защо се приближаваше още! Вече нямаше никакво място между него и стената, дори за някой мъничък като нея. Сърцето й се беше смъкнало в петите й.

Може би ако се промъкнеше под ръката, която беше подпрял до главата й, можеше да се измъкне?

- Ти си патица заспала - Признаваше не един от най добрите й моменти, но.. Но пък и нямаше кой друг да я види. - Имам си име!
- Лииилче? - Изобщо не примигна дори на думите й, просто мина на следващото. Как го разтегли като локум! Не можеше дори да си представи някой да я нарича по такъв начин. Огледа паникьосано коридора, ами ако някой го чуеше?
- В никакъв случай. Не сме си никакви, че не само да ми говориш на първо, че и по такъв начин!
- Какъв начин?
- Фамилиарен! - Ама той нарочно го правеше вече.
- Хмммм, а какви трябва да сме си, за да ти викам така?
- Ти, ти.. - Напипа пръчката си в ръкава. Виждаше ръцете му - едната на стената, другата държаща тази отвратителна цигара. Все пак беше магьосница, а той някакъв си мътнороден. Пръчката му не беше никъде под ръка, имаше все пак път - Локомортис!

Пет минути.

Хукна, да бяга, още докато гигантското момче се свличаше. Майка й щеше да е ужасена, но щеше да разбере нуждата от такова придвижване.

Четири минути.

Дори бягайки, не взимаше достатъчно дистанция. Щеше да я настигне с огромните си крачки, дори не беше стигнала средата на коридора.

Две минути.

Врата! Веднага се шмугна вътре и затвори с магия. Някаква изоставена стая, имаше прашни чинове, гардероб и зелена дъска с непристойни драсканици по нея.
Трябваше да свърши работа.

Една минута.

Желиращата магия щеше да го пусне всеки момент, опита се да се скрие в едно по-мрачно ъгълче и да успокои дъха си.

Нула.

Нямаше да я търси нали?

Беше си сложила и двете ръце пред устата и не смееше да си поеме въздух. Още нищо не се чуваше. Дали се беше отказал? Надали... не определено не беше. Трябваше да ползва по-дълготрайно заклинание, глупачка! Защо Родителите й настояваха да е толкова безполезна? 
Не това беше лоша мисъл. Тежките му стъпки вече се чуваха по коридора.
Като проклет трол!
Нещо малко и пухкаво, я извади рязко от паникьосаното й ослушване и се чу Туп, когато главата на момичето срещна масата, под която се беше скрила. Пухкавата топка замърка, докато се отъркваше в нея.

Батисарея?

Или поне така наричаше голямата сива котка. Сигурно си имаше собствено име, изглеждаше твърде глезена, за да е бездомна, но пък не й беше отказала нито името... нито съпровождащата я сьомга първия път като я срещна.

- Нямам храна този път, мила.
- МАУ!
- ШшшшшШ, ще ти намеря най-мазната сьомгичка само тихо. Моля те!

Стъпките приближаваха, но май Тролът не беше чул. Стъпките подминаха, но за ужас на момичето под масата се върнаха обратно и бравата на врата се разклати. После заклинанието.. още стъпки. И противният звук на запалване на цигара - вратата беше залостена.
И нямаше друг изход. 

Батисарея се отърка още веднъж в нея и тръгна на някъде.
Лилиян на своя страна се навря още по-навътре под масата. Не беше много добра идея точно това място, ноо беше най-доброто.

- МЯЯУУ!

Никаква сьомга за тебе! Само риба тон!

- Излез, излез. Където и да си. Запознала си се с Балтазар виждам.
"А не мерси, ще си седя тука. Сигурно не можеш да се свиеш толкова, че да ме измъкнеш от тук."

Не каза нищо обаче.
Само да я видеше баща й. Щеше да е толкова разочарован. Може би щеше да е най лесно просто да му каже за тормоза и да се свършва. Нямаше да е доволен, но и нямаше да позволи на някакъв си мътнороден да се мотае около нея.
Защо не му беше казала още за Даргов?
Стига да оцелееше днес, може би щеше да поправи това.

Балтазар гледа, гледа и накрая най-накрая просто се настани нахално в скута й.

- И какво като излеза - То че беше ясно къде й е скривалището беше ясно, гласът й надали беше по издаващ от гигантската котка. Предателка! Въпросната й се размърка в ръцете. - Ще си тръгнеш и ще ме оставиш намира?

На Лилиян й остана надеждата че все пак се е навряла на достатъчно тясно място, че гиганта да не може да се свие и да я изтегли.
- Нее - наглата усмивка се чуваше в гласа му примесено с още нещо, което я накара да настръхне - Хайде излез, коте.
- Не.
- Мау- рррррр
- Не ти, Балтазар.
- Балтазар е тъпо име за женска котка.
- Ела да ми го кажеш в очите.
- Трол!

Масата изскърца - не го беше чула да се движи! - и след това се понесе нагоре. Уингардиум! Разбира се.
- Ела тук. - не беше мръднал от мястото си - Или ще ти го пусна на главата.
- Не биИии! - изпуска като огромната мебел се спусна рязко към нея. А котката се изстреля стреснато към стопанина си.

Стана бавно и се дръпна надалеч от летящата маса. Изтупа се. Оправи си полата. Като цяло се мотаеше, докато масата не мръдна рязко както си летеше, тогава подскокна уплашено и се насочи към чакащото момче.
Усмивката му беше твърде широка.
И плашеща.
Спря се на десетина крачки от него като издиша от противния дим.

- По близо - направи още две стъпки напред - Казах по-близо, коте.

- А ти, как пък ще ми казваш аз какво да правя! - този път си тупна с краче, за малко й да му уцели глезена в процеса, ама Дългучов се мръдна в последния момент - Остави ме на мира!
- Може би - от кисела физиономия, пак изниза ужасната си психопатска усмивка - Ако слушаш.

Момичето не отговори, само скръсти ръце и зачака. 
Не беше, чак толкова глупава да му обърне гръб и да хукне нищо, че я беше пуснал. Какви си ги позволяваше тоя. Не стига, че той я държеше сметка, какво - как прави, ами и се оплакваше после, че й бил досаден гласа! И после, тя била високомерната!
- Ела тук.
- Къде?
- По-близо.
- Достатъчно близо съм. - Цупеше се, рядко си го позволяваше. Все пак баща й не търпеше такива глупости. Но пък като не можеше да си го изкара по друг начин и това ставаше. Нямало да я изяде! За какъв се мисли Торбалан? Не очакваше обаче да й хване шала и да я дръпне напред. Покрай объркването вместо да направи крачка напред, просто се разби в него - Уф!

- Е коте, не знаех, че искаш да се гушкаш.
- Не беше нужно да ме дърпаш - Беше почти толкова червена, колкото неговия шал, или поне шала който трябваше да носи ако следваше правилния дрес код за училище. - Спънах се.
- Мхмм. Бръкни в задния ми джоб.
- Моля!? - Той не беше помръднал, а и не даваше й на нея да се дръпне назад. Но пък и не искаше да разбере, какво ще измисли допълнително затова последва "инструкцията" - Цигари?
- Извади една и я запали.
- В никакъв случай!
- Не ме карай да ти я тикна в устата.
- Това е отвратително!
- Сетам се и за по отвратителни неща. - усмивката му се разшири - Искаш ли да ти ги кажа?
- Не. - Изобщо не го и погледна, гледаше пакета цигари. Някакво розово пластмасово устройство се мъдрееше между хартиените тубички смръдня. Не искаше да разбере какво толкова друго е намислил, но ако тая гадост щеше да я отърве от досадника... - Няма ли да ме пуснеш или да ти подпаля и тениската?

Беше замръзнала на място. Някъде между ужасът, страхът и гневът. За нейно щастие третото беше много, много слабо. Иначе щеше да се набута в много, много лоша ситуация. Беше убедена в това. Но заплашителният му тон я беше препарирал, точно преди да пробва да избута смръдливата горяща хартия върху тениската му с език. Толкова близо беше. Дори не можеше да се изниже назад през масата. Освена ако не искаше да сгази Батисарея.
Димът й лютеше на очите, но отказваше да се разреве, особено докато я беше обърнал към него и нямаше къде другаде да погледне освен в неговите.
Които пък бяха пълни с насмешка.
Това че отказваше да се разплаче, не значи че не бяха влажни. Къде от болката, че стиска лицето й. Къде от цигарата. Или пък цялото унижение. Пипа я. Взе й пръчката и на всичкото отгоре я качи на високо. Все едно беше малко детенце и сложи бисквитите извън обсега й.
Защо..
Защо беше такъв гадняр!

- МммММм! - Опита се да го отблъсне в протест, да го избута. Пък ако ще да бяга и без пръчка, някоя от вийлите щеше да й помогне да си я вземе. Ръцете й обаче избарабаниха безполезно в гърдите му. Даже се засмя! Хвана китките й с една ръка и я придърпа вдишвайки от тютюна от тлеещата цигара.
- Плачеш ли коте? - една сълза се беше изтърколила по бузата й, но все още отказваше да му предостави това удоволствие - Хайде вдишай през устата... мога и да ти запуша сладкото носле, нали знаеш.

Вдиша. Ароматът вече беше прогорил носа й - нямаше как да диша без да го поеме, но димът, който мина... се пробва да мине през гърлото й я задави. За малко и да изкашля цигарата върху Даргов, но той беше по-бърз - успя да пусне бузите й и да я грабне с едно движение.
Не можеше да го гледа, не можеше да мръдне. Затова Лилиян просто зарови глава в тениската му.
И тя смърдеше на цигари. Или беше от нея.
Ръката му я потупа по главата, от всеки друг можеше и да е успокоителен жест. 
Дрезгавия му смях обаче говореше друго.

Очакваше малката да поддаде по - рано. Очакваше да се дърпа повече, да мрънка, да рита, да хапе, да заплашва още с баща си, че дори и да изплюе и цигарата върху него. Очакваше много неща, но някак си не очакваше да я разплаче толкова лесно.
Една сълзичка си бе една сълзичка. Подсмихна се и потупа главата й, като на добро кученце. Така, така...
- Искаш ли още? - попита я Даргов, като самият му глас показваше, че тя няма право на избор в тази ситуация.
- Не. - Лилия дори не го изгледа, сякаш се сви още повечето срещу него и зарови лице в тениската му. Кой да предположи, че би си харесала точно тази поза - почти гушнала го. Значи все пак обичаше да се гушка. Същинско коте.
- Харесва ти. - подразни я Бранимир, като облиза долната си устна и се захвана с цигарата, която тя бе запалила. Отдръпна се от Лилиян, след което си дръпна и от цигарата. Наведе се към нея, докосна брадичката й я притисна леко към бюрото. Нямаше къде да му бяга.
Отново стиска бузките й, като я накара да притвори уста и издиша димът срещу нея. В момента в който той навлезе между устните й тя се закашля и дръпна отново, като този път се опита да го ухапе. Даргов се засмя, намираше го за забавно, всъщност намираше цялата тази ситуация за комична. Но за бедното Лиле сигурно бе същински ад. Да е затворена тук с big bad wolf. Е, можеше да се радва, че не е истински вълк, ако бе така от нея нищо нямаше да е останало до сега.

- Какво повече искаш от мен!? - тя тон ли му повиши? Много лошо, много, много.
- Коте, контролирай се.
- Ти се контролирай! - изглеждаше засрамена, че си е позволила да изпита страх пред него. Че си бе позволила онази сълза. Мм..., а той искаше да я накара да плаче още и още. Защото с начина по който мислеше и начина по който третираше тези около нея си го заслужаваше.
Отново пристъпи към нея, което я накара да се дръпне още повече на чина и почти да се бутне в котката. Той не й го позволи и обви ръка около кръста й.
- Айде да не ми буташ котката. - Балтазар се бе излегнала на бюрото и се миеше и хич не им обръщаше внимание, сякаш това, което се случваше беше нещо напълно нормално. То си и беше.
- Никога не бих я бутнала! - хмм, в това нямаше как да бъде сигурен.
- Допуши си цигарата. - нареди той на Лилиян, като държеше нещото пред устните й за да сложи устни на хартийката, но и да е сигурен, че нямаше после да я изпусне отново. Било то неволно или умишлено.

Имаше плюсове на това да забие лице в тениската му.
Първо успя да избърше напиращите сълзи, и това че не трябваше и да го гледа й помогна малко да се освести. Забита като в хралупа за момент можеше и да забрави гадната ситуация. Можеше ако не беше ароматът на скапаните му цигари. И смотания му смях. И това, че "хралупата й" беше неестествено топла, и имаше пулс, и много мърдаше.
На всичкото отгоре и я пипаше! Като ръката му се обви около кръста й му се озъби. Което разбира се само го разсмя допълнително. Нямаше ли да я разкара от там? Каква му беше тая обсесия само да я пипа.

Държеше цигарата пред лицето й.

Баща й щеше да я убие... и него покрай това. Да се остави да стигне до тук. Но пък правеше всичко както й кажеше. И той, и майка й. И ето до къде я докараха. Някакъв никаквец я сгащил в стая да пуши.
"Бъди послушна"
"Страни от неодобрени индивиди"
"Не си отваряй устата"
"Не ти трябва да знаеш"
"Не ти трябва да можеш"
А какво й трябва... да е жертва? Да слушка и изпълнява...

Наведе се напред да засмуче от цигарата. Устните й се допряха до пръстите му, но нямаше как да го избегне. Ръката му сигурно може да покрие цялото ми лице.
Засмука стабилно от цигарата, почти преполовявайки я и получи на свой ред повдигната вежда от момчето.

После изплю дима, който си беше събрала в бузите, по него.