Някъде из коридорите

@Алина Старков


Оставаха му още няколко етажа до Стаята на художника. 

След като вчера прекара близо два часа в Болничното отделение, докато повръщаше от изтощение след практиката в Слънчевия коридор, нямаше намерение днес отново да си причинява същото и изобщо не го вълнуваше какво мислят вийлите по въпроса.  За негово щастие, баба Цвета също не я вълнуваше и с тактичността на каракачански чобанин заяви на Сирма, придружаващата го вийла, къде точно да отнесе намерението си да го отведе от малкото ѝ господарство, където бе отишъл веднага след последните часове с оплаквания, че все още не се чувства добре. На лечителката явно също не ѝ се нравеше случващото се с хлапетата или поне фактът, че всеки ден ѝ водеха някой пострадал след “упражнения”.  Веднага след  като златокосата дама се примири с факта, че думата на баба Цвета не подлежи на оспорване, напусна помещението. Все пак си имаше и други ученици за тормозене, трябваше да се занимае и с тях. Мисълта, че е изоставил другари на милостта на вийлата не бе особено приятна на Вихрен, но трябваше да се опита да опази и себе си. Лечителката изчака още малко преди да открехне вратата и да огледа дали няма някоя мотаеща се наоколо мъчителка, преди да смигне съучастнически на рижия и да отбележи колко внезапно се е подобрило състоянието му, няма нужда да заемаш легло, момчето ми, може да потрябва за друг пациент. И след едно потупване по рамото бе изгонен навън.


За да не привлича внимание върху себе си и това, че би трябвало да е някъде другаде, а не да се мотае сам по коридорите реши да стои далеч от Южната кула, Дворът и подземията, което не му остави голям избор. Насочи се към едно от малкото познати му места в Северната кула, а именно - Стаята на художника. Там не ходеше почти никой и щеше да има възможност да си рисува на спокойствие, докато стане време да се появи за вечеря.  

Опитваше се да се придвижва тихо, стъпките му да не отекват в празните помещения. Поглеждаше зад ъглите да не би да попадне на някоя вийла, която да го върне в Слънчевия коридор, същевременно се чудеше какво ли правят те, докато децата са заети. Може би трябваше да се възползва от възможността да ги шпионира. Внезапен шум привлече вниманието му. Бе напът да се паникьоса, че са го спипали да се промъква, но се оказа друг ученик. Новото момиче от неговия дом. Ина му бе споменала бегло за нея.
-Здравей? - беше си точно въпрос. С гузен тон. 
След като и двамата не трябваше да бъдат тук.

Алина погледна момчето и се опита да разбере поведението му. 
"Гузен е" подсказа змията. 


- Ще ме издадеш ли? - попита направо момичето. Но всъщност не и пукаше, ако Вийлите разберяха. Те и без това рано или късно щяха да знаят, че е тя, защото Ина и беше обяснила, че медальонът й служеше злите красиви лелки да я следят. 
- Не, няма. Аз съм Вихрен. 
- Знам. Аз съм Алина, но може да ми викаше Ал - каза момичето й се обърна да довършва рисунката си с графитите. Тролът, който искаше да нарисува беше почти готов. Голямото чудовище заемаше около два метра във височина и широчина от стената на коридора. 


- И ти рисуваш, нали? - това беше повече констатация, отколкото въпрос. Лейди беше съобщила вече на Старков, че е видяла двамата шестокурсници да рисуват заедно в Общата стаята и тихичко да си говорят и да си хвърлят влюбени погледи. 
- Да, обожавам да рисувам. Това ме успокоява.
- И мен - за първи път от началото на разговора Ал се усмихна леко. 
Още няколко щрихи и основната картина беше готова. Сега момичето трябваше да накара рисунката й да оживее. След малко и това беше готови, а Вихрен я гледаше какво прави. 
- Готово е - каза му тя и се отдръпна от графита. - Можеш да се приближиш. 
Момчето започна да се приближава към изображението и трола се размърда и му показа среден пръст. Когато стигна до него, той си свали гащите и се одупи и зелена пръдня под формата на атомна бомба се издигна нагоре. Вихрен беше шокиран, защото не очакваше това, а Алина започна да се смее звучно. 
- Изчакай още - каза момичето и вече сълзи и излизаха от очите от смях. 
Тролът се беше обърнал вече напред и мехурчета излизаха от устата му все едно говори. Ал ги беше видяла в мъгълските комикси. В тях пишеше: 
"Ти си идиот"
"Ти си грозен"
"Ти си тъп" и още други такива цветущи изрази. 
- Вийлите ще са очаровани от моето изкуството. Ти също рисуваш, ще ми помогнеш ли да нарисуваме още такива графити из замъка? Стига да имаш куража, за да не те хванат.
Ал зачака реакцията на момчето. 

@Алина Старков





От известно време бе спрял да вярва в съвпаденията, изобщо не мислеше, че съвсем случайно точно днес е решил да се измъкне от Слънчевия коридор и е попаднал на Ал. Открай време бе изразявал  бунта си тихо и кротко,  може би бе дошъл момента да излезе от сянката и да покаже открито презрението си към случващото се, към онези които бяха наранили приятелите му, към същите, които бяха унищожили  пчелите на Исмаил. Новодошлата  бе открила начинът и явно не ѝ липсваше кураж да го използва.  Вихрен трябваше да признае, че творението ѝ е доста смело, макар да беше малко грубовато за неговия стил, но все пак бе проява на бунт.
 
Погледна към флаконите от спрейове в краката на момичето, не бе пробвал тази техника, но колко ли можеше да е трудно? Ако не се получеше винаги можеше  да го направи с четка и бои.
- Имаш ли достатъчно от тези? -  кимна към разноцветните опаковки, които бе използвала досега.
- Колкото е необходимо -  имаше усещането, че момичето го измерва с поглед. -  Значи, ще се включиш? -  не можеше да определи какви емоции предизвика в нея реакцията му.
- От тук минават и ученици, те също ще станат жертви на изкуството ти -  подчерта нещо, за което може би Старков не беше помислила. Или просто не я бе грижа, но на Вокил не му се искаше някой като Ясен или Ела да попадне на подобно творение.  -  Ще се включа в „проекта ти”, но по свой начин.  С мои си картини -  онези двете карикатури на Марси и Габриела му се струваха добро начало, после щеше да допълва чрез осмиване на всяка вийла, осмелила се дори да погледне към някого от приятелите му. Ако трябваше,  целия замък щеше да изрисува.  
-  Както искаш – нещо като усмивка се появи на лицето на Ал, но рижия сякаш отново не успя да я разчете напълно.
-  И още нещо -  пое си дъх преди да се осмели да отправи предупреждението си. -  Няма да включваме Ина -  тонът му не търпеше възражение по въпроса.
-  Ако сме повече…
- Ще покрием по-голям периметър и ще се чудят кого да търсят, да -  разбираше тези съображения, но си имаше свои. -  Но не искам тя също да пострада, ако ни  хванат.
-  Нещо друго?
- Да, ако някой се появи се спасяваме поединично -  усмихна се студено, докато посягаше към няколко флакона с боя. Ако някой се появеше, щеше да се погрижи да е единственият, който ще се озове в килиите. Ал беше новодошла и вийлите едва ли знаеха за хобитата ѝ, докато за него бе всеизвестно. -  Имаш ли планове за довечера? -  за момент му се стори, че момичето замръзна на място. -  Не те каня на среща, но стените в Голямата зала май имат нужда от декорация -  нещо в усмивката му напомняше на хищник, който си е намерил плячка.

Алина стоеше в колата с родителите си, отиваха да посетят едни приятели и след това щяха да правят къмпинг на брега на океана. Времето беше много горещо за късен август, но климатика на колата ги охлаждаше добре. Баща и беше зад волана, въпреки че той не обичаше много да използва мъгълски превозни средства, но майка й си беше навехнала ръката преди няколко дни. И тогава от отсрещното изскочи един тир и се вряза в колата. Всичко стана на забавен кадър за момичето. Видя как майка и писка истерично, а баща се опитва да завърти волана към другата страна и да изкара пръчката си едновременно. Той успя да направи защитна магия, но тира ги избута от платното и втори тир се вряза в колата от незащитената страна и всичко потъва в мрак.
Алина се събуди цялата обляна в пот. Сънищата за кастрофата я преследваха вече три месеца всяка вечер и се събуждаше всяка вечер. Но тази вечер беше добре, че се събуди имаше уговорка с Вихрен да се срещнат в Общата и да помогне да неутрализира медальона и след това да рисуват графити из замъка. Часовникът на ръката и показаше, че е малко преди полунощ. Лейди още не се беше завърнала от разходката си, но Ал знаеше, че ще се върне всеки момент. Змията щеше да бъде техния трети помощник. Нейната задача беше да разузнава дали не идва някой и да ги предупреди на време. Старков се изправи тихо, за да не събуди момичета в спалните и отиде до тоалетната. Тръбата на канала беше отворен още и зееше като голяма черна дупка. След малко оттам се показа черна глава.
“Закъсняваш”
“Трябваше да проверя всички вийли. Спят”
“Добре. Тръгваме”

Както се бяхме уговорили Рижавия ме чакаше долу.
- Донесох две учебни котки. Сега може да прехвърлим медальоните на тях.

@Алина Старков





През тази учебна година заспиването се бе превърнало в истинско мъчение, сякаш тялото му просто бе забравило как се прави. Премисляше всички ужаси от изминалия ден и поредния кошмар в слънчевия коридор до ранните часове на утринта.  Освен в случаите, когато оставаше при камината в Общата стая, заедно с Ина, тогава всичко лошо изчезваше от живота му и от света, оставаше само тя, само той, и не му бе трудно да се унесе в спокойствието, което тя винаги носеше със себе си. Но тази вечер трябваше да спи в собственото си легло. Затова лежеше, гледаше тавана и очакваше сигнала на часовника, преди да се изниже тихо, за да не събуди съквартирантите си, не се притесняваше дали ще го издадат, просто не искаше да им създава дискомфорт.
 
 
 
В раницата си бе побрал цветните спрейове на Алина, в пълната цветова гама, надяваше се да има възможност да ги изхаби всичките.  Насили се да се усмихне, въпреки умората, когато се срещна с партньорката си в престъплението.
- Да побързаме, чака ни дълъг път надолу  до залата -  дори не се опитваше да крие, че е изморен и напълно отказваше да мисли в какво състояние щеше да бъде утре след поредната безсънна нощ, но този път поне липсата на сън щеше да си  заслужава цената.
 
 
Вийлите можеха да запушват колкото си искат устите на съучениците му със заклинанията си, но нямаше начин да успеят да спрат изкуството. Дори те би трябвало да знаят, че изкуството е вечно, а идеите не умират. Художниците може и да бяха смъртни, но какво от това, ако успееха да намерят последователи на идеите си или просто начин да покажат какво мислят. Достатъчно удовлетворение ще му бъде сутринта първите групи за закуска да видят какво са сътворили върху стените двамата с Алина. Но за да се случи това, сега им предстоеше работа, при това трябваше да са бързи, времето рядко е съюзник на нощните птици. Работата на тъмно също нямаше да е особено лесна, а използването на светлина криеше повече рискове, отколкото бе готов да поеме за една нощ.
-  Коя стена си избираш ти и коя поемам аз? -  попита шепнешком татуирана, когато двамата се озоваха в голяма зала на замъка.