Помогнете!

Какво да правя? Главен асистент и почти професор Херман си зададе отново този въпрос, докато вървеше по коридора, придружаван от един младок в зелена мантия. Коридорът беше широк и с открит таван, разделен на две ленти с дървета и пейки по средата. Двамата тъкмо подминаваха един деформиран бор, чието стъбло в основата си описваше буквата С, а оттам продължаваше да расте нагоре право. Дандуресто момиченце се беше свило в кривината на дървото и плачеше, а майка му стърчеше пред него, крещеше му с плюнки в устата и го зашлеви по бузата.

Какво правя тук? Ниските токове на обувките му тътнеха в постоянен ритъм по зацапаните плочи на пода и Зигфрид ги чуваше толкова отчетливо, сякаш останалите десетки магьосници, с които се разминаваше, всички имаха подметки от памук. Чудя се, колко от 0 до 10 по гейометъра е розовото на очилата ми. Нямам предвид тези на носа ми - те са си със скучна черна рамка. Но откъде, beim Barte des Merlin, се хранеше глупавата ми надежда, че институция като българското министерство може да сложи край на терзанията ми? Tja, австрийците може би наистина сме наивни. Спряха пред една одраскана дървена врата и Зигфрид долови, че зад нея се води възбуден разговор.

- Тука - младокът посочи парче пергамент, прикрепено с ръждив пирон към вратата. - Приемна...аврори. Камбурлиев е на смяна. Аврор Камбурлиев.

Зигфрид кимна и му благодари и чирак-охранителят тръгна обратно към входа. Почука. После пак...трети път.

- Влез! - най-сетне гласовете зад вратата утихнаха.


Аврор Камбурлиев се поклащаше на задните крака на стола си. Шкембето му се подаваше над плота на писалището и Зигфрид го видя да сплита пръсти отгоре, докато четеше думите, изписващи се във въздуха пред него. 

- Още рано сутринта бяхме на терен и започнахме да търсим следи. След близо час попаднахме най-накрая на златка и тръгнахме след нея. Бяхме неотлъчни. Все още не го проумявам напълно, но легендата се оказа реална. Животното ни отведе до една златка-златоядка, господин Камбурлиев, този магически вид наистина съществува! Разбирате ли?

Зигфрид се беше навел напред в креслото и гледаше в очакване лицето на аврора, който четеше поредната доза преведен текст, изобразена във въздуха от магислейтъра. Еех, на този изглежда грам не му пука. Мерлин да възкръсне пред него, сигурно пак само ще изпуфти с досада. Как е възможно човек да е толкова ограничен? Камбурлиев помълча малко, почеса се по оплешивяващото теме и кресна:

- Гешев! Я иди виж дали Иглика се е върнала от отпуска вече! Нали я знаеш къде е, там като се качиш на третия етаж, покрай онова препарираното пиле там и вдясно. Тоя май е открил некъв пор, па то май само тя ги разбира такива.

Зигфрид потъна назад в креслото, което изскърца жално под движението му. Не им беше споменал, че разбира сравнително добре български и се потупа по рамото за което. Наивно беше да идвам тук и си го знаех.


@Иглика Полязова

Първите няколко месеца след отпуската се преживяваха най-трудно, особено като имаш една камара доклади на бюрото, появили се един Господ знае от къде. Така, де имаше предположения от къде се бяха появили и дори знаеше имената на онези, които ги бяха носили, но винаги се преструваше на изненадана. Не бяха само доклади, имаше и изрезки от вестници, едно-две писма и една бележчица с адрес и „Прати ми сова, ако се чувстваш самотна”. Последната много бързо се озова в кошчето за боклук, което Иглика имаше навик да нарича „кръглата папка”. Не получаваше такива бележки често и сигурно трябваше да я впечатляват или нещо си там за самочувствието, но те по-скоро я разсмиваха и после разказваше на Кадриев за тях.

Настоятелно почукване по вратата я изтръгна от мислите и тя подскочи, събаряйки няколко купчини листа на земята.

- Влизай или недей, не ме интересува! – извика, докато се навеждаше да ги събере.
- Иглика, имаме проблем! – Гешев се намърда в стаята и затвори вратата плахо след себе си, сякаш го бе страх да не събуди някакъв звяр.
- Пак ли свърши кафето? Колко пъти съм казвала да не искате от мен, защото после не ми го възстановявате? – продължи да събира листа от земята.
- Имачужденец! – изговори на един дъх Явор и закърши пръсти.
- Яворе, да не получаваш инсулт? Мирише ли ти на препечени филийки? – тръгна да се изправя и така си изджаска главата в бюрото, че пред очите ѝ затанцуваха звездички – Оу!
- Чужденец има бе, говори за някакво същество, не знам какво, Камбурлиев каза тебе да извикам.
- Защото говори за същество или защото е чужденец?

Сякаш не се беше появявал изобщо, даже не чу кога е затворил вратата след себе си, но когато погледна отново, Гешев вече го нямаше. Не е като да ѝ бяха оставили кой знае какъв избор и без това. Метна последните листа на бюрото и се изправи, приглаждайки широките си панталони, после си взе пръчката и отиде да види за какво става въпрос. На половината път осъзна, че е тръгнала боса, но изобщо не ѝ се занимаваше да се връща обратно. Този чужденец и без това се бе нагледал на достатъчно хора, които трепереха само от идеята да говорят на английски, едни боси крака едва ли щяха да го уплашат. А защо изобщо беше без обувки? Убиваха ѝ.

- Ааа, Полязова, хубаво, че дойде! – избоботи Камбурлиев, когато я видя – Що си боса, ма?
- Излязоха ми пришки – усмивката, която му отправи бе толкова фалшива, че можеше да си съперничи само с гърдите на госпожа Шаркова.

Обърна се към горкият човечец, опитващ да се слее с креслото, в което го бяха настанили и му се усмихна истински.

- Hello, sir, do you...
- Говоря, да.

Чу се как аврорът на смяна възкликна „Е!”. Демек, ако знаеше, до сега сигурно щеше да му е говорил някакви неща, вместо да го остави да си седи като украшение.

- Аз поемам от тук – каза му Иглика – Елате, господин...
- Херман.
- Аз съм Иглика, заповядайте в моята стая. И имам пришки само на мозъка от тези хорица тук, но обещавам, че не са лоши нарочно. Какво създание сте видяли?

Излязох, ами прашки? Излязох, ами прашки?...
Няколкото срички се превъртаха скорострелно в главата на Зигфрид като чорапи по време на центруфуга. Разчленяваше ги и ги съчленяваше отново, а накрая все излизаше този строго чудат резултат от изречение. Първата дума я знаше, втората – също, ала третата? Неволно приглади с пръсти русия си мустак. Е, и нея знаеше, но откъде – разказвачът смята за благоразумно да спести подробностите.
Главоблъсканицата намери своя край, когато босата дама го покани в кабинета си с уверението, че имала blisters only on her brain. Ха-ха, значи прашки не значело това, което аз си мислих...или виждал, в смисъл, чувал от Звездалина.Зигрфрид се подсмихна криво, взе си магислейтъра от масата на Камбурлиев и я последва навън.
-        Madam, you probably wouldn’t believe me…- от толкова дълго не бе ползвал английски, че му се стори сякаш някой друг казва думите през устата му- ...но аз и екипа ми срещнахме изключително рядък екземпляр. Митично създание, мадам, от старите български легенди. Намерихме златка-златоядка!
Тя вървеше бързо с няколко крачки преднина пред него.
-        Господин Херман, нека го обсъдим в кабинета ми.
Зигфрид си пое тежко въздух. Ето, пак ми хвърлиха въдица и пак я клъвнах. Кой знае какви ще ми ги наговори тази загоритенджера? Аз наистина нямам време да губя, гномски лайна!
Погледът му се разходи по гърба ѝ. Имаше приятна рижаво-кестенява коса като на рънспур, беше тясна в раменете като феичка, а как стъпваше елегантно само и поклащаше ханш все едно е отгледана от кентаври. Мм, хич не е зле.
-        Още един етаж – каза дамата вече леко задъхана и Зигфрид видя, че тя пак се търка по главата. Не знам дали има прашки, ама бълхи има със сигурност.
Стигнаха кабинета ѝ и тя го настани на един стол срещу бюрото ѝ. Върху плота цареше пълно безредие от листове. Поредна свещичка от тортата на надеждата му трепна и угасна.
-        Разкажете ми повече – подкани го Иглика.
Той повтори разказа си от преди малко, като заби на няколко пъти, тъй като не му хруваше правилната дума на английски. Дамата си даваше вид, че го слуша, кимваше от време на време, но главно бе заета с това да подрежда листовете пред себе си. От време на време намачкваше някой и го мяташе с досада в кошчето, чието съдържание вече стърчеше на опасно висок куп над ръба.
-        Господин Херман,  първо искам да Ви кажа, че съжалявам за това, което е сполетяло Вас и екипа Ви. Ще се погрижа колегите да се задействат максимално бързо по случая и да намерим Вашите хора. Но това, което ми разказвате за златката златоядка, трудно ми е да го повярвам...Знаете, че това е просто някаква стара легенда без автор. Подозирам, че е станало някакво объркване.
Гърлото на Зигфрид се стегна сякаш го душеше дяволска примка.
-       Мадам, не съм дошъл тук, за да ви разказвам небивалици! Нападнаха ме черни магьосници, колегите ми са отвлечени и последното нещо, което бих правил, е да си губя времето! – опитваше се да държи тона си равен, но гневът му се процеждаше между всяка сричка. Е да, и нима не дойдох тук точно за да го губя?
Зигфрид изтегли рязко пръчката от джоба на панталона си, тупна куфарчето си върху бюрото ѝ и отвътре извади фотоапарат. Чукна два пъти с връхчето на пръчката си по него.
-        Фотос презентарес! Ето, вижте – каза той неволно на български.
Над фотоапарата се изобразиха движещи се снимки на малко поровидно животно със златна козина, което се катереше по стъблото на паднало дърво.


-        Или ми повярвате сега, или излизам от тук и търси правосъд на своя глава! – Зигфрид я гледаше право в очите и видя, че по лицето ѝ се изписа шок. Дали снимките я бяха стреснали така или това, че в момента ѝ говореше на български? – Ясен ли съм?*
 
------------------------------------
*Обещанието си е обещание xD

Разбира се, част от нея отчаяно се замоли за позволение да попита „Нали се казвахте Зигфрид?“, но Иглика стоически издържа и дори не трепна. Човекът бе видимо притеснен, изнервен и какво ли не още, не беше подходящ момент да си прави шеги. Това вероятно би го изгонило, с което щеше да си спести излишни вълнения, но имаше чувството, че не бива да го прави. Отчаянието му бе осезаемо и ако сега го отпъдеше, после щеше да се обвинява. Проклет синдром на спасителя в ръжта или който и да било вид спасител там!

- Не съм казала, че не ви вярвам – отговори кротко – А и не съм сигурна, че намирането на правосъд… ие на чиято и да било глава ще е лесно, напоследък тук нещата са малко…

Дори не знаеше как да довърши, защото нещата не бяха малко. Усещането бе за това, че върху Министерството е паднала някаква завеса и какво се случваше зад нея не можеха да кажат дори служителите му. Те сякаш също не можеха да преминат от другата страна. Каквото и да се случваше, будеше съмнения, но всички си мълчаха. Струваше ѝ се, че се задава буря обаче и може би щеше да се окаже много по-сериозна, отколкото би им се искало. А може би просто я гонеше някаква параноя. Дано да бе само това, макар че от опит знаеше, че е слабо вероятно.

Взе фотоапарата, за да разгледа снимките по-добре. Не изглеждаха преправени по някакъв начин, виждаха се достатъчно ясно и каквато и гадинка да бе създанието на тях, определено приличаше на истинска, а не изфабрикувана такава. Козината ѝ лъщеше на слънцето, мустачките ѝ потрепваха, лъскавите ѝ черни очи примигваха и се оглеждаха любопитно и почти осъзнато наоколо.

- Добре, какво искате да направим? Със сигурност ще изпратят екип, който да намери хората ви и би било полезно, ако имате горе-долу точни координати на мястото. Относно създанието… Признавам, че не съм толкова добре запозната с него, колкото би ми се искало. Някъде из архивите обаче със сигурност има информация, която мога да потърся. Или искате да отидем направо на място?
- Какво, сега? – сепна се мъжът.
- Нямам друга належаща работа в момента – вдигна рамене Полязова.

Хартиите щяха да си я чакат на бюрото така или иначе.