Панаир на Суетата

---

Едвам беше прекрачила прага на дома си за коледната ваканция и майка й я хвана на едно безкрайно приготовление. Поне жената бе твърде заета да забележи, че голяма част от дрехите на дъщеря й миришеха на Даргов цигари, не че елфите нямаше да се погрижат за това. Поне се надяваше. Нейните собствени опити да унищожи аромата се бяха оказали плачевни. Добре, че синката от ухапването му поне беше почти изчезнала - едно "спах накриво" замазваше положението достатъчно бързо, че да не й се налага да го обсъжда. Каква му беше тази обсесия да я хапе? И всеки път! Тамън беше минало зачервяването и той изникваше като призован.

Е тук може би щеше да си почине малко.

След събитието разбира се. Там трябваше да ходи наляво надясно подир майка си, да се усмихва и да мълчи. Сякаш беше на пет. Всъщност не баш. Сега се очакваше от нея да поддържа културен разговор, ако бъде заговорена и усмивката й да не бъде твърде широка. Ъгх, щеше да е дълга вечер.
Преди не й ли харесваше?
Може би просто бе уморена, новият учебен режим беше тежък, но интересен. Разбира се нямаше да каже това на баща си, или щяха да измислят нова група специално за нея, още преди да си е довършила изречението.

---

За събитието, майка й бе подготвила Черната зала - великолепна и огромна стая от цяло парче черен мрамор със златисти жилки. Харесваше я. Изглеждаше сякаш се реят сред звездите, особено нощно време, когато през прозорците се виждаше само нощното небе. Нищо изненадващо - нейната рокля също вече беше подготвена. Специално да изпъква в мрака.
Бяла със сребърни елементи.
Както обикновено.

Майка й беше в черно. 

Определено започваше да се чувстваше като мръвка за продан.



@Вихрен Вокил @Арина Орлова @Исмаил Колимечков @Ина Янакиева @Яна Вълканова @Игнат Зеленогорски @Маришка Боршош и всеки, който смята, че би бил поканен на снобарско събитие. (или доведен от поканен като @Бранимир Даргов от Вихрен)

- Не чете ли поканата? -  в гласа ѝ се четеше остра нотка, но не и недоволство.
Сестра му Синаница стоеше на прага пред открехнатата врата на стаята му, докато оправяше вратовръзката си в цвят бордо.
-  Четох я –  заяви с абсолютно безразличие, като продължи да връзва аксесоара върху черната си риза. -  Не виждам ти да си с черна вратовръзка -  отбеляза, оглеждайки тъмночервената ѝ рокля. -  Пък и нямаше да подхожда на ризата ми.
- Можеше да смениш ризата -  похвърли сестра му и кимна към гардероба с вдигнатата си на висок кок коса.
- Не, идеална е. Подхожда на траурното ми настроение – отново прецени вида на Син. -  Подхождам и на теб.
- Няма да те питам дали познаваш цветовете -  върху устните на момичето се появи съучастническа усмивка. -  Но да знаеш, че на мама няма да ѝ хареса.
 -  На мен също не ми харесва, че трябва да присъствам на този фарс -  промърморва недоволно, докато се справя със сребърните закопчалки на ръкавелите си. Елекът в същия цвят като вратовръзката го очакваше на закачалка. Поне със Син бяха избрали дрехи в един тон.
 
На няколко пъти се опита да убеди родителите си, че могат спокойно да отидат без него. За разлика от сестра си,  която изгаряше от желание да показва новите си рокли, той изобщо не обичаше подобни събития. Допълнително го изнервяше факта, че се бе опитал да говори със семейството си за положението в училището, но единственият отговор, който получи бе, че не могат да си позволят да оспорват решения на Задругата, защото вероятно са съгласувани с Министерството. Положението в момента било сложно и не можели да се компрометират с конфронтации.  Неудобните въпроси можели да се използват срещу тях, а не бивало да дават на Шаркови начин да ги превърнат в мишена. Разбира се, предложиха му решение – да се премести в Бобатон при сестра си. Евентуално в Хогуортс. Дурмщранг не бе предпочитана дестинация за семейството. Изобщо не разбираха, че Вихрен не искаше да се мести, а да спре произвола на вийлите и ужасните практики, на които бяха подложени приятелите му.
 
 
Сестра му го изгледа със съчувствие и му се усмихна тъжно, докато го наблюдаваше как довършва облеклото си.
­- Мария-Антоанет е настояла пред мама да присъстваш -  нещо недоизказано остана в думите ѝ, но Вихрен разбра какво е щом срещна тъжните ѝ зелени очи – в техният патриархален свят жените бяха средство за постигане на цели.
 Явно художникът за момента  успяваше да се впише в целите на въпросната дама. Колко жалко, че трябваше да я разочарова. 
 
Още щом разбра, че присъствието му е „силно желателно”, изпрати кратка бележка на Даргов с ясно послание:
Бе попитал майка си дали може да доведе приятел.
- Колимчекови са поканени, Исмаил ще е там.
- Ще си изненадана, но имам и други приятели.
- Добре, стига да се държи прилично.
-О, да! Изключително прилично -  бе се ухилил доволен.
 
Погледна се за последно в огледалото и щом установи, че всички детайли са изпипани, поднесе сгънатата си в лакътя ръка към сестра си.
- Ще тръгваме ли? Даргов трябва да пристигне всеки момент -  бе изпратил домашният им елф да го магипортира до къщата.
 
 
За улеснение на всички, фамилия Вокил:
• Синаница Вокил – тъмнокоса, зеленоока, на 17 години, учи в Бобатон.
• Ярослав Вокил – рижава коса, сини очи, 47 години, мълчалив, не харесва нечистокръвни магьосници и лоши обноски.
•Малтѝца Вокил – тъмнокоса, зелени очи, много взискателна към децата и добрите маниери.

 - Защо не вземем и тризнаците?
 - Не. Още са неконтрулириеми. 
 - Готов съм. 
 - Изтупал си се. Да нямаш интерес? - баща му огледа костюма на най-старшия си син. Николай Колимечков, по фамилия Радев, беше огромен в сравнение със сина си, който имаше по-висока и тънка снага.  
 - Чакай. - майка му, Радина Колимечкова, мина, за да прибави червените цветя в джоба му. - Сега вече си по-хубав. 
 - Благодаря, мамо. - отвърна спокоен Исмаил. Беше поредния прием, поредната работа по време на Коледната ваканция. Ваканция, която Исмаил прекарваше или навън или в стаята си. Опита се да обясни на родителите си за вийлите, за пчелите, за пръчката си. Отказа се още щом каза, че режима се е стегнал. "Няма лошо да знаете как да се защитавате, а и нас са ни обувавали вийли." каза спокойно майка му. Ис искаше да се развика, че надали е било по-същия начин, надали са раздрали приятелите му така, надали са минали отгоре им така, надали са страдали по същия начин, но знаеше, че лаеше по грешно дърво. Вместо това реши да направи умното нещо и да си замълчи. Магипортираха се до там.
 - Отивам при Вихрен и Синаница.
 - Добре. - поне не му ходеха по потите, въпреки че бяха усетили, че нещо не беше наред. 

Да намериш червената коса в морето от тъмни и светли прически. Аристократите не си боядисваха костите, не гримираха твърде силни, всичко беше естествена красота. Ис се сещаше само за едно момиче, което можеше да се появи с различен цвят и това го караше да се усмихне. Духът на приятелите му се оказа костелив орех за вийлите. 
 - Хей, Ви, хей, Сиси. - появи се зад брата и сестрата. Вече беше взел чаша с шампанско и огледа третото момче в групата им. Даргов, съквартиранта на Вихрен. Интересно. За какво би поканил него? - Охо, Даргов. Джинкс. - посочи папионката на момчето. 
 - Не съм ти Сиси и тримата сте идиоти, нима не видяхте дрес кода. 
 - Съмнявам се някой да направи проблем как сме облечени, освен теб... Сиси. 
 - Отвратителен си, Ис. - Колимечков повдигна рамене и погледна Бранимир. Поне си имаше другарче за пушене. 
 - Още кой чакаме? Тервел? Арина?
 - И Лилиян. - отвърна Бранимир. О, вярно, че приема беше на нейното семейство. Само, че Исмаил не беше в избора на годеж за малката. Каквото и да се говори за аристократите, Колимечкови бяха пчелари, а това беше много далеч от повечето аристократи. Неговото семейство реално работеше. 
 - Това обяснява едно-друго. - не можеше да повярва, че Вихрен е взел някой със себе си. И то не Ина. 
 - Ти защо си сам? - повдигна вежда изпитото момче. 
 - За какво да го причинявам това на някой? - отвърна му Ис с усмивка. С ръка посочи целия измислен гала мястото. - Е, имаме ли план за тази година? - обърна се направо към Вихрен и Сиси. 

----------------------------------------------------------------
Радина Колимечкова - висока, тънка, снажна, Ис се е метнал повече на нея като структура, говори по-малко;
Николай Колимечков - усмихнат и висок исполин, сини очи, широка усмивка, спокоен;

- Да се държите прилично поне веднъж? -  подхвана сестра му, която наистина изпитваше удоволствие да се показва в целия си блясък на подобни събития. -  За разнообразие да не съсипвате вечерта? -  продължи с явно раздразнение в гласа си първородната Вокил, която познаваше двете момчета прекалено добре, бе ѝ се наложило да израсне около тях или да слуша мрънкането на родителите си за поредните им подвизи. Имаше си изградена представа за хората, с които обикновено се събираше брат ѝ – предимно обявени за неподходящи от семейния съвет – затова в момента гледаше и Даргов с известно подозрение. Какви ли щеше да ги сътвори той, едва ли бе случаен избор за покана.
- Ох, Сиси! -  Колимечков театрално притисна ръка към сърцето си. -  Нарани чувствата ми! – широката усмивка на рошавият ясно показваше точно колко са наранени въпросните му чувства.
- Не ме наричай Сиси! -  почти бе просъскала тъмнокосата, в отговор на което усмивката на Исмаил сякаш се бе разтегнала още повече, ако изобщо имаше накъде, а в очите му грееше предизвикателство.
- Не, Син -  Вихрен се притече на помощ на приятеля си. – Да се държим прилично никога няма да бъде част от плана -  знаеше какво е отношението на сестра му към Колимечков, момичето вярваше, че му влияе зле, а рижият не бе сигурен кой от двамата влияе повече на другия напоследък. -  Не и докато ни принуждават да присъстваме на тия циркове -  допълни накрая и отпи от чашата си с шампанско, намигайки съзаклятнически на Даргов, който май едва сега осъзнаваше в какво точно се  бе забъркал, но художникът не се съмняваше, че щеше да му хареса.
- Непоносими сте! -  заключи момичето и трите момчета отново я удостоиха с усмивки.
- Знаеш какво казват, Сиси, с какъвто се събереш…  -  недовърши закачливо Исмаил.
 
Залата бе започнала да се пълни с хора. Лица, които Вихрен бе гледал до втръсване през целия си живот. Елитът на българските магьосници не бе особено голям, всички се познаваха или поне се знаеше кой кой е.  Списъкът с гости рядко се променяше, затова никой от присъстващите не предизвикваше особен интерес у рижото момче.
- Очаквах да поканиш друг -  подметна небрежно Исмаил, все още оглеждайки невярващо високия. – После ще ти покажа къде се пуши, Даргов -  проявяваше се като добър домакин, понеже бе запознат с мястото, а и с прословутите навици на Бранимир.
- Нима има някой друг, когото брат ми да покани? -  любопитството на Синаница се изписа по цялото ѝ лице, докато въпросът накара Вихрен да се задави с шампанското си.  Не бе споменавал на никого за Ина, не искаше да я подлага на ужаса от срещата с всички тези хора, с тесногръдието, лицемерието…  Нямаше да ѝ причини подобно изживяваше. Би го спестил и на себе си, но уви.
- Дори да има, кой ли би казал точно пък на теб, Сиси? -    усмихна се невинно рошавия.
- Знам ли, например… -  очите на Синаница се плъзнаха по множеството.
- Нашата малка клюкарка Лилиян ли търсиш? -  усмихна се услужливо Вихрен и забеляза как до него Даргов се напрегна.
- Не я наричай така! -  сряза го сестра му.
- Ще спра, когато престане да е такава -  не ѝ остана длъжен Вихрен.
- Охоооооо, я виж кой пристига! -  прекъсна малката им семейна свада Исмаил.
Вихрен усети как пръстите на сестра му се стягат около лакътя му, докато главите на четиримата се обръщат към входа на залата.

- Ама сигурен ли си че искаш да ходиш с мен?
- Да.
- Ама, Игни, аз съм вийла.
- Не те каня защото съм омагьосан!
- Не това. Ще те гледат лошо.
- Голяма работа.
- Ама..
- Можем да си тръгнем в момента, в който кажеш. Или изобщо да не ходим..
- Е поканен си..

Минаваха дискусията за пореден път преди коледната ваканция. Не беше спор. Просто... Трябваше да пита отново Ирина за всеки случай. Защо пък би искал да ходи с НЕЯ, ако не го е омаяла? Не че не й се ходеше, всъщност учудващо, но искаше да види какво толкова представляват тези събития! Сигурно беше от тъпата рокля, вкарва й идеи в главата. Поне знаеше, че ако е скучно събитието, нямаше да е толкова зле защото беше с Игнат. 

---

- Сигурен ли си?
- Аз съм добре. Искаш да си тръгваме ли?
- Е не сме влезнали дори! Ама сигурен ли си, че не те излагам? - Не беше облечена съвсем по дрес кода, може би все пак трябваше да се пробва да сложи рокля. Но пък полата панталон й беше много по-удобна от онази абоминация, която трябваше да носи през учебната година, а и имаше джобoве! А след като разкрасиха и копчетатата на кремавата копринена блуза с малки пуя цветчета, Илияна потвърди че е готова. Визуално. - Може би все пак трябваше да съм по офциална?

Мразеше подобен тип събития до дъното на душата си, защото откакто се помнеше, все го караха да присъства. Няма значение, че не искаше, няма значение, че умираше от скука, като отроче на баща си от него се очакваше да бъде там. Този път никой не очакваше нищо от него, баща му не му изпрати писмо, с което да го уведоми, че очаква да го види там (понеже самият той бе заминал на почивка на Сейшелите с лю… жена си), общо взето, можеше спокойно да пропусне. Обаче странно, най-вече за него, не искаше да пропуска.

Все пак най-красивото момиче на света бе до лакътя му и му се усмихваше, въпреки че я бе домъкнал със себе си на този панаир. Изглеждаше ослепително, въпреки че според Игнат Люба би изглеждала така дори облечена в чувал за картофи и с колан от парче сезал с нанизани капачки от лимонада по него. Във всеки случай не можеше да откъсне поглед от нея, сякаш ако го направеше, тя щеше да се стопи в сребриста мъгла, а идеята да не усеща топлата ѝ длан на свивката на лакътя си го изпълваше с тъга, открадната от бъдеще време.

При влизането им в залата някои от разговорите затихнаха и това го накара да се почувства некомфортно, но стоически не промени физиономията си. Само подръпна възела на черната вратовръзка и приглади кърпичката, стърчаща от джоба на костюма, който по някаква странна случайност бе в тон с облеклото на дамата му. Все пак голяма част от детството му бе преминала в подобни помещения, можеше да се каже, че е отгледан от паяците под масите на зали за събития (сигурно затова бе такъв темерут).

Не беше подготвен обаче за няколкото чифта момчешки погледи, които се забиха в него като стрели от арбалет почти осезаемо. Вихрен Вокил и Исмаил Колимечков изглеждаха готови да се впуснат в преследването му в някоя гора, а Боримир се усмихваше криво, сякаш искаше да каже „май загази, братле“.

- Приятелите ти – промълви с ъгълчето на устата си към Люба – Май не ме харесват много…
- О, нищо им няма, просто не знаеха, че ще дойда с теб - де да звучеше толкова убедена, колкото си мислеше, че е...

Ако трябваше да бъде честен, той също не знаеше, така че можеше да прояви разбиране. Въпреки това бе нащрек, като животно, попаднало твърде близо до хората и наясно какви опасности крие подобно нещо.

- Алина готова ли си. Ще закъснеем за приема при Кардамови. 
- Няма да идвам, не разбрали вече - каза възмутено Ал на леля си Зумбюля.
- Как няма да идваш? - каза леля и възмутено. - Старков е уважавана стара магьосническа фамилия. Ние винаги сме били канени на такива тържества. Дори и когато баща ти ни посрами и избяга в Америка с онази пачавра майка ти.
- Не говори така за майка ми - момичето изкара пръчката си и я насочи към възрастната жена. 
“Да я ухапя ли?” попита Лейди.
“Ухапи я, не ми пука за нея.”
- Това, че не мога да говоря парсел не значи, че не го разбирам. Укроти змията си или ще получиш наказание. Няма да да ти харесва, обещевам ти. А сега иди като добро момиче махни си пиърсингите и си прикрий татуировките с магия за блясък. Искам да изглеждаш перфектно на приема. 

Алина беше бясна, когато влезна в стаята си и искаше да потроши всичко, но не можеше да противоречи на леля си. Оставаха и само 9 месеца и две седмици до рождения й ден до навършването на 17 годишнината и щеше да бъде свободна от префърцунено семейство Чакърови. Леля и е забравила какво да бъде Старков, сплотеността и семейната обич, която винаги е чувствала между майка си и баща си. Той не беше успял да запази кръвта си чиста, но беше щастлив до сетния си дъх.

След като момичето се успокои направи това, което леля и поръча, но като малък бунт си облече  черната рокля с увита около нея сребърна змия от диаманти. 
На вратата и се почука и без да изчака в стаята влезе братовчед й Дамян - високо момче с тъмна коса и студен поглед.
- Чакат те. Идвай! - нареди и той с най-ледения тон в гласа си.
Алина го мразеше още от първия път, когато се запознаха и той се опита да й дигне полата. Тогава тя го беше прокълнала да излизат гущери от устата му и момчето никога не го забрави. 
Момичето последва с нежелание братовчед си в антрето. Там я чакаше цялото семейство. Леля и я хвана за ръка и след малко двете се магипортираха пред една префърцунена къща. Бала беше точно това, което Ал очакваше, но имаше няколко познати лица от училището й. 
- Дръж се прично - изсъска леля й.
____
Семейство Чакълови:
Зубюля Чакълова - красива жена с черна коса и сини очи
Мегдан Чакълов - дебел магьосник с мустаци, който си прави неприлични шеги
Дамян Чакълов - 21г. тъмнокос, със сини студени очи, мълчалив 

@Ян Маджаров нося


- Какво правим тук?
- Не знам. Искаш ли да си ходим?
- Не знам. Ти искаш ли да си ходим?
- Не знам.

Този разговор проведоха Ян и Яна, докато се чудеха дали да влязат в залата, събрала немалко количество важни клечки и изтъкнати аристократи, както и техните деца. Сигурно се чудите при това положение какво правят тези две геймърчета, състезаващи се за приз „Враждебна вежда №1“ откакто се познаваха, тук? Яна беше поканена, поради това, че бе чистокръвна, а Ян беше поканен, защото тя нямаше намерение да отива без него. Родителите ѝ пък бяха решили, че нейното присъствие ще е достатъчно да отсрами Вълканови, понеже най-откровено не им се ходело, но тя да се забавлявала и умната.

В резултат на това, сега ѝ се струваше по-добра идея да зарежат всичко това и да отидат някъде да пият горещ шоколад и обсъждат последните игри, които бяха излезли, докато тях ги мъчеха в „Мунгав“, но вече се бяха привели във вид. Освен това беше тъпо да бият път дотук само за да си тръгнат, без дори да са видели за какво иде реч. Все пак човек не всеки ден ходи у Кардамови. Пък и голяма част от приятелите им щяха да бъдат там, може би нямаше да е пълна скука?

И като казах „нагласили“, Яна бе оставила майка ѝ да се пребори с косата, която обикновено имаше свое мнение за нещата и да я вчеше с някаква помада, която я направи лъскава и спускаща се на гладки вълни, вместо обичайната бъркотия. Роклята, в която се съгласи да се напъха след дълго убеждаване бе мастилено синя като нощно небе и полата ѝ бе покрита с малки искрящи звезди, които се движеха, а над тях имаше прозиращ син плат. Нагоре не бе нищо особено с буфан ръкави от прозрачен тюл, което караше кожата на ръцете ѝ да настръхва. За сметка на това си беше обула кожени кларкове на равна подметка, които лесно се скриваха заради дължината и обема на роклята, та поне нямаше опасност да се пребие. Ян също се беше изтупал, но ще оставя описанието на това как точно на него.

- Влизаме ли?
- Хайде. Ако не ни хареса, просто ще си тръгнем.

И без да се церемони много, Яна го хвана за ръка.

Предложението на Яна да я придружи до празненството на Кардамови беше неочаквано за него, но не и шокиращо. Все пак в момента бяха... нещо, а хората, които са нещо, следва да се появяват заедно на мероприятия, нали така? Когато тя го попита, в началото бе отказал решително, сигурен, че всички чистокръвни магьосници ще го гледат като някой изтърсак и нежелан гост. Яна се бе подиграла на опасенията му, ала след това така настоя, по женски, че той нямаше как да повтори отказа си. Не беше безопасно. Колкото и да мърмореше обаче, немалка част от него се радваше, че бяха тук заедно. Радваше се, че бяха заедно.

Когато му каза, че трябва да се намъкне в костюм, протестите му се бяха засилили експоненциално. Майка му пък се озова на седмото небе от щастие - тя много харесваше Яна, все пак кога друг път щеше да види сина си така барнат и изтупан? Никога, ако Калоян можеше да каже нещо по въпроса. Е, все пак се бе постарал, отиде на пазар, хареса си някакви съвсем обикновени риза, сако и обувки, надяна някакъв стар панталон на баща си, от някакъв концерт в незнамси къде и реши да си купи магическа самозавързваща и самозатягаща се вратовръзка, тъй като не знаеше как да си я върже сам. Разбира се, както често се случваше в Калояновия живот, той отново изтегли късата клечка, защото едва днес видя, че всъщност вратовръзката беше дефектна и упорито висеше непристегната около вратът му.

- Дрескод "черна вратовръзка" не значи наистина черна вратовръзка, нали знаеш? - подшушна му Яна, като не пускаше ръката му. Калоян не разбираше какъв ѝ е проблемът - така или иначе никой нямаше да му обърне грам внимание, след като тя се носеше до него. Изглеждаше повече от добре - искрящите звездички по плата някак караха очите ѝ да блестят повече от обикновено. Дали нарочно бе съобразила роклята си с атмосферата на залата? От къде знаеше, че ще измагьосат нощно небе - може би някой ѝ бе снесъл малко вътрешна информация.

Огромната зала, в която пристъпиха, бе черно-златисто голямо помещение, което бе оформено в буквата "Т". По двете дълги стени имаше безкрайни прозорци, толкова тесни и високи, че достигаха някъде отвъд замъгления таван, омагьосан така, че да представлява нощно небе, обгряно от звезди. Тук-таме покрай прозорците се редуваха колони, които бяха украсени с фрески на различни същества и голи фигури. Когато Калоян се загледа прекалено много в най-близката пищна мраморна девойка, Яна го перна силно през ръката. Свещите, които се рееха наоколо не угасваха и при силен повей на вятъра, от отворената врата към терасата, може би защото бяха омагьосани. Във всеки случай светлината им бе много по-силна от тази на обикновените свещи. Надолу по стълбите Ян забеляза дългите, отрупани с изискана наглед храна, поставена в изящни, изискани сервизи, поставени на изискано издокараните маси, насред вази с изискани букети цветя и потрепващи скулптури. Едно внимателно вглеждане бе достатъчно на Калоян да установи, че на изискаността бе далеч по-наблегнато, отколкото на самото ядене.*

- И това ли било великото пиршество? - изсумтя Ян.
- Няма смисъл да се оплакваш на мен. И аз съм разочарована.
- Трябваше да ме предупредиш да хапна малко от вкъщи!
- Е аз от къде да знам, че положението ще е такова.
- Ами... ходила си на повече такива събития от мен.
- Изобщо не съм ходила на повече такива събития от теб. Само че знам, че не е прилично да се оплакваш толкова шумно.
- Тогава ще се оплаквам наум.
- И това не е добра идея - някои от хората тук са легилиманти.

Калоян завъртя очи, но послуша съвета на Яна и се ограничи само до това. Вечерта изглеждаше да бъде дълга и не му се искаше да изгърмява още в самото ѝ начало. И без това се чувстваше така, сякаш върви по невидимо минирано поле.

*не знам дали някой е описвал залата по-нагоре, ако трябва - ще променя

* Ще предположа, че компанията ни от четири става на шест  @Люба Бюлбулева  @Игнат Зеленогорски който иска да се докарва при нас 

 - Кой е това? - повдигна вежда Вихрен към Ис, явно очакваше рошавия да знае отговора, но Исмаил само си надигна чашата с шампанското и отпи без да мисли много. Караше на малки глътки. Не беше фен на това да е пиян и точно тук. Тълпата не го притесняваше, но имаше нещо много неприятно в усещането, че неговия клан са на две крачки и се превръщаха в абсолютно различни хора на тези събития. Като Люба в момента. Защо беше тук с това момче... 


 - Познавате ли ги? - попита направо Сиси. 
 - Е, да, момичето ни е съученичка и момчето също. - започна Ви.
 - Оф, сериозно ли се напълни с хора от Мунгав. - каза тихо Сиси. 
 - Втори клас хора. - усмихна се леко Исмаил. - Любимите ти, Сиси. 

 - Ис.. Ви...  - усмихна се Люба съвсем искрено щом стигна до тях. - Ам... Даргов.
Исмаил искаше да зададе много въпроси. Кой беше този? И защо беше тук Люба или защо беше тук с него? Какво се приеше зад тази лековерна усмивка. 
 - Вихрен Вокил. - пристъпи напред червенокосия и подаде ръката си към...
 - Игнат. Зеленогорски. 
Зеленогорски, сякаш фамилията трябваше да им говори нещо... 
 - Сестра ми, Синаница Вокил. Това е Бранимир Дарков и Исмаил Колимечков. 
 - Приятно ми е... - усмихна се Ис и хвана ръката на Люба, навеждайки се да я целуне угоднически и да ѝ смигне по пътя. - Изглеждаш прекрасно, но не очаквах, че ще те видя тук. 

А очите му казваха друго - загазила си.

Както обикновено крачка в страни и назад от Мария-Антоанет, Лилиян наденала перфектна маска на гостоприемна приветливост поздравяваше поредният гост. Но за пръв път от много отдавна недоволстваше.

Залата се беше изпълнила.

Имаше нещо различно тази година.
Сякаш повече ученици присъстваха? Интересно, обикновено възрастовата група клонеше към другия край. Определено видя много познати лица докато правеше обиколката по гостите с майка си. Възможно беше и някой да се е раздал твърде много с поканите. Дори Бюлбулева беше тук! Или пускаха всички, или беше с някой. Но пък беше сладка, останалите момичета също. Толкова цветни! А пък роклята на Яна! Синя и на звездички, просто прекрасна - по-голямото момиче изглеждаше по-намясто в залата от дъщерята на домакините. 
Мразеше тъпата бяла рокля.
Дори не искаше да е тук.

Ето и вечната групичка на Колимечков се сформираше. Вокил, сестра му и ..... НЕ, не не ненененне. ТОЙ какво прави тук! Въпреки, че сякаш прескочи крачка, Лилиян поне не изпусна маската. Майк й щеше да забележи веднага.
Как беше влязъл?
Заплахи?
Или пък някой от компанията го беше довел. Вокил още не беше преживял, че го беше хванала със глупостите, които правеше по стените на училището. Той прави проблеми, но тя му е виновна, че е хванат.

- А Вие сте? - студеният глас на майка й я отърси от това да прогорява дупки в тила на рижокосия. Даргов пък кога се беше приближил? 
- Бранимир Даргов.
- Даргов? Не мисля, че съм срещала тази фамилия преди...

Можеше да го остави да се набута сам в бъкиите. Да не се беше приближавал и нямаше да бъде хванат. Можеше просто да се наслади на евента с приятелите си и да я остави на мизерията си на мира. Щеше да изцепи нещо глупаво и да го изхвърлят от приема. Сигурно, че е от стара норвежка фамилия, идиота му с идиот. Можеше просто да не се обажда..
- Даргов е от малка чистокръвна фамилия - по късно тая лъжа щеше да я натика... в толкова много проблеми - Пътуват и се местят много до колкото разбрах, за това е нормално да не сме ги чували, майко.
- Познавате се, Лилиян?
- Учи в Мунгав, един курс над мен.
- Оу - разочарование разбира се. Работата на майка й тук бе една... и ученици от Мунгав не й отговаряха на критериите. 


------
Мария-Антоанет Кардамова - 30год няма официално магическо образование; Лилиян е почти пълно нейно копие 
Юлиъс Кардамов - 47год възпитаник на Дурмщранг; Средно висок, тъмна коса и очи, сурово изражение

@Бранимир Даргов отмъкнах те от другата група

Когато си очаквал вечерта да премине еднообразно с безкрайно познатите до втръсване разговори и опити за сватосване от страна на всяка майка на момиче, всичко различно от обичайното е глътка свеж въздух.  Още преди да пристигнат се беше запитал колко време е прилично да изчакат, преди да си вземат алкохол и да се скрият някъде, за да се забавляват на спокойствие без да е нужно да спазват етикет, да се усмихват фалшиво и да лъжат колко се радват, че виждат хора, за чието съществуване Вихрен предпочиташе да забрави.

Даргов изчезна преди да получи отговор на въпроса си, което вероятно освобождаваше двамата северняци от необходимостта да отговарят. Макар че Вихрен и Исмаил също биха се радвали на някакво обяснение, не настояваха да го получат веднага.


Не можеше да реши кое го изненада повече: появата на госпожица Бюлбулева или изборът ѝ на кавалер. Предполагаше, че по-скоро тя е негов избор на дама, което го накара да изпита известно чувство на вина, че никой от двама им с Ис не бе предложил нито на Люба, нито на Рея да ги придружат. Предпочиташе да спести на приятелите си изтезанието да слушат снобарски критики към всеки, непринадлежащ към съответната класа. Въпросът как така Люба се бе оказала тук точно с Игнат, го вълнуваше искрено. Тя им бе приятелка, нормално ли беше никой от тях да не знае за появата на нов приятел? Дали играеше ролята на клина, който Илиян избива? Предстоеше да се разбере, но Вихрен имаше чувството, че не се справя особено добре с приятелството напоследък, след като почти не успяваше да осъществи контакт с вийлата през последния месец.
-Изглеждаш очарователно, Люба - комплиментът на Вихрен беше искрен, никога не я бе виждал на официални събития. 
- Като за човек от Мунгав, искаше да каже -  обади се със студен тон сестра му.
- Не ѝ обръщай внимание, тя е нашата чистокръвна версия на Рея: малък буреносен облак в красива опаковка - опита се да тушира напрежението, преди да е ескалирало прекалено. - Радвам се да те видя - а в изражението му се четеше сериозно притеснение за присъствието ѝ тук и как щяха да я опазят.
- Кого ли не можеш да видиш вече по приеми? - подметна отново Синаница.
- Себе си ли визираш, Син? - сряза я брат ѝ. 
- Къде изчезна Даргов? - Ис отново успя да прекъсне семейната свада на Вокилови. 
Усмивката, която в този момент озари лицето на Вихрен, бе самото олицетворение на невинността. Даргов бе надушил плячката си, явно. Скъпата им малка клюкарка бе избрала война и щеше да си я получи, без да се налага художникът да си цапа ръцете с нея. 


 - И защо я няма все още Арина? - продължаваше да се оглежда Колимечков.

Погледът на Исмаил не й харесваше.
Какво толкова го беше прихванало от ноември насам? 

Не можеше реално да се умилква на хиените. Нали? Виждаше го твърде често да се мотае около общата стая на Северен Вятър, че да е съвпадение. И... начина по който се държеше с тях. И те с него.

Очите й се присвиха, но гневът така и не дойде.

Единственото, която го спираше в зародиш и същевременно нея от това да го насоли пред всички присъстващи беше ръката на Игнат под нейната. Заземяваше я. Е можеха да се изпокарат и след Коледа. След празниците.
А и Люба бе тук да се забавлява, не да се ядосва за глупости. Какво я гледаха така сякаш е невъзможно и тя да иска да пробва момичешки неща. Само да кажеха здрасти на закъснелите й съквартирантки за ваканцията и щеше да поиска от Игни да танцуват.

- Ари! Ина!
- Хайде! Ей ги там, Ина! - Ари влачеше горкото момиче, което изглежда премисляше присъствието си.
- Дами.
- Ис!
- Това еее Сън, Син... Соноптица? - Люба хубаво подхвана, ама си нямаше идея как се казваше момичето. Така или иначе само мрънкаше та не я и интересуваше. Но докато се опитваше да нацели името на момичето Вих измъкна Ина от компанията им и се загубиха в тълпата - Не! Синап, сестрата на Вихрен.

- Синаница!
- Е същото де. Синчец - добре това последното беше нарочно. Но пък изпръхтяването до нея поне й потвърди, че Игни се забавлява.
- Не беше ли Сълзица?
- Арина, много добре знаеш как се казвам! Ъгх, невъзможни сте! Отивам да си намеря по-добра компания. И питие. Къде изчезна Вихрен?



Спогледаха се след отдалечаващия се гръб на Синаница и Люба прихна тихо зад ръка.
- Това беше по-лесно от колкото очаквах!
- Чакай нарочно ли беше?
- Неееее.

 
 
 
 
 
 

Видя я.
Видя я още в мига, щом Ари оповести пристигането си, изричайки имената им на висок глас. Сякаш има някаква магия в това, човек да е способен да чува, когато някой изрече името му, дори в стая пълна с хора и бучаща от всевъзможни разговори.  Изпита почти физическа болка от гледката на Ина с цялата ѝ доброта и невинност сред фалшът и лицемерието на присъстващите. Тя не биваше да е тук. Нямаше място тук. Триста шейтани!  Част от него се надяваше очите му да го лъжат, да е просто халюцинация, игра на подсъзнанието му, защото му липсваше толкова много. Но не. Наистина беше тя. Наистина беше тук. Някога си мислеше, че няма нищо по-лошо от това да я види в Слънчевия коридор, в момента се чудеше дали там все пак не бе по-безопасно за нея, отколкото на Приема на Кардамови. Как изобщо ѝ бе хрумнало на Арина да я доведе? Трябваше да си поговори сериозно с Орлова по въпроса, но вече бе сторено. Ина стоеше там по-красива от всякога и едва успя да овладее порива да не я прегърне, щом тримата се присъединиха към компанията им. Но не можеше да си го позволи, налагаше се да спазва обществените порядки, а етикетът бе строг в това отношение. Затова просто кимна, дори не се ръкува. Искаше да ѝ каже колко добре изглежда, но думите заседнала някъде в гърлото му, щом пръстите на Синаница се пристегнаха около ръката му в безмълвния въпрос „още познати?”.  Не биваше да се издава пред нея.
 
 
Опитваше се да изглежда спокоен, както досега, но настроението му, което и без друго не бе особено добро, съвсем изчезна.  Следеше с поглед всяко движение на Ина, докато тя гледаше навсякъде другаде, но  не и в него. Донякъде това бе успокояващо, но от друга страна в него се зароди странно усещане за безпокойство. Имаше чувството, че някой го е ударил в стомаха и се опитва да си възвърне способна да диша. И все пак… защо не го поглеждаше дори, какво толкова интересно намираше наоколо. Опита се да си представи заобикалящата ги стая през нейните очи,  все едно за първи път вижда великолепието на залата, елегантните дрехи на присъстващите,  подносите с блестящо шампанско, стените наподобяващи небе със златни звезди. Възможно ли бе тя да оценява всичко това по-добре от него, защото ѝ липсваха неговите предразсъдъци? Защото не бе задължавана да присъства на подобни приеми стотици пъти? Едва ли.  И все пак продължаваше да държи очите си далеч от него. Какво не беше наред? Освен присъствието ѝ тук, разбира се. Трябваше да поговорят, но не тук. 
- Ви? -  гласът на Исмаил го събуди от унеса.  Не бе чул нищо от разговорите в последните минути.
- Да? -  премигна срещу приятеля си объркано.
- Сигурна съм, че на зададения въпрос не може да се отговори с „да” -  усмихна се Люба, но рижавият си нямаше представа какъв е въпросът.
Бе забил поглед в тила на отбягващото погледа му момиче, бе нужно да я изведе от залата преди някой хищник да я надуши и да ѝ се нахвърли. Някой като тъмнокосата, вкопчила се в ръката му в момента.
­- Извини ме, Син -  усмихна се любезно, освобождавайки ръката си от нейната. -  Но трябва да запозная Ина с някого –  когато изрече името ѝ, художничката се обърна към тях и го погледна за първи път откакто бяха дошли.
- Можеш да започнеш с мен -  почти се нацупи тъмнокосата, но Вихрен я игнорира напълно, докато подаваше ръката си на Ина.


Видя колебанието в очите ѝ, затова само с устни оформи едно тихо „моля те”, което никой друг освен нея не забеляза, но явно бе достатъчно за момичето, за да обвие ръка около неговата и да го последва.
 
 
 
П.П.: за момента с Ина изоставяме компанията, ще се включим по-късно.

Някак си бяха останали тримата с Люба и Исмаил. Явно двамата северняци уцелиха мястото, играещо ролята на Гара Разпределителна, понеже някакви хора спираха, хващаха други хора и заминаваха с тях в неопределена посока, хвърляйки през рамо думи, които не всеки път се чуваха. Поне Синявица или както там се казваше сестрата на Вихрен също ги остави за сега, защото Игнат беше много близо до това да обясни какво точно прави Люба тук, навярно не с най-милите думи. А трябваше да се държи прилично, не искаше да излага дамата си. За себе си не му пукаше особено, но да стори умишлено нещо, с което да развали преживяването ѝ... Не, определено не искаше това.

Впрочем нейните приятели, поне от страна на Вокил и Колимечков, бяха реагирали така, все едно бе завел малко дете на незаконен бой с огнедишащи петли, от което му стана странно. Явно според тях не бе добра идея момичето да идва тук. Съдейки по изражението на лицето на Вихрен, явно и Янакиева не трябваше да присъства. Защо си мислеха, че момичетата не можеха да се справят с едно префърцунено събитие, щом преживяваха „Мелачката“ и „Слънчевия коридор“, за него бе мистерия. Той си беше набил в главата, че не бива да ги подценява, защото ако знаеше каквото и да било за момичетата генерално, то бе а) че са пълни с изненади (всички), б) че притежават повече хладнокръвие и здрав разум, отколкото им се признава (повечето) и в) имат изненадващо точен прав ляв (Люба).

Освен това, ако Бюлбулева не се беше съгласила да дойде с него, най-вероятно щеше да пропусне. Сега обаче бяха тук двамата и това означаваше много повече, отколкото би могъл да започне да описва. Ако ще и Исмаил да му правеше дисекция с поглед в момента. Последното му причиняваше известен дискомфорт, но той се постара да не го показва. Можеше да разбере подбудите му и това, че не предизвикваше прилив на доверие у хората още с външния си вид, но…

- Е, това е неловко… - обади се, колкото да е казал нещо.
- Мислиш ли? – попита го Люба с насмешка.

Около теб – не.

Разбира се, че не го каза, само се усмихна криво.