Домашни и Чил

На една от по-скришните маси в общата стая се стовари купчина книги, стряскайки вглъбения й обитател.

- Ще ме преживееш за няколко часа - Люба се обърна към вечно нацупеното момче. Ако имаше някакъв проблем. Ми негов си е. И тя имаше домашни да пише, а не й се ходеше до чак библиотеката - Останала част е хаос и шумотевица.
- Хмм.. - Това беше. После си се върна обратно на заниманието. Е щом нямаше да каже нищо по въпроса, Люба щеше да се заеме с домашното. Пък и да не му пречи толкова много, все пак си беше тук пръв. Не очакваше обаче той да подеме разговор, то.. то и той май много не очакваше - Наистина ли ти заледи стаята?
- Ъмм, - Ухили му се широко насреща. Сега можеше и да им е поомръзнало, но първия ден определено беше забавен! Особено като всички решиха да вдигнат ръка след нея. Не очакваше да се сплотят така или някой освен групата й да се опита да й спаси задника от наказание - адвокатът ми каза, че не мога нито да потвърдя нито да отрека такова твърдение!

Това усмивка ли беше или й се стори? Не сторило й се е. Буреносният облак, още познат като Игнат не беше виждан да се усмихва в рамките на шест години. Поне така твърдяха слуховете. Сигурно и Клюкарят ако питаха щеше да потвърди.
Но сега време за клюки нямаше.
Само домашни и мъчения.
Върна се на домашното - Проркуване. Офф, за това й трябваше дружка.. погледна домашното - погледна Игнат - погледна домашното. Момчето си дялкаше нещо, не искаше да го притеснява. Но пък и това, което правеше й беше доста по-интересно от предстоящата й задача. Може би нещо по-ненатрапчиво?
- Абе... пие ли ти се чай?

@Игнат Зеленогорски

Ножчето му спря да дялка дървото, което се опитваше да превърне в дръжка и погледът му се вдигна от работата. Първо се зачуди защо би го канила да пият чай, после се сети, че домашното ѝ бе по пророкуване – явно искаше да му гледа, за да го напише по-лесно. Можеше да откаже, но не виждаше причина да го прави. Нищо кой знае какво не се очакваше от него, а и топла напитка нямаше да му се отрази зле. Заледената стая бе много приятна, когато човек се пързаляше или участваше в бой със снежни топки, но когато стоеше на едно място не бе точно така. Естествено, Игнат нямаше как да е запознат с приятната част, понеже нямаше навик да се забавлява, но бе наблюдавал съучениците им с техните зачервени бузи и щастливи лица... Понякога се чудеше какво би било ако и той се „пусне на пързалката”, но то би изисквало да няма социалните умения на парче кашкавал или друго нещо, което не би могло да притежава такива и без това.

- Сега като го каза, май малко ми се пие – проговори накрая и ножчето отново започна да върши работа.
- Супер! – Люба скокна от мястото си.

Както често се случваше, превърна се във вихрушка от руси коси и докато момчето се усети, вглъбено в работата си, на масата вече имаше димящ чайник и две чаши, кацнали върху съответстващите им чинийки. Игнатовата чаша бе очарователно изрисувана с люляци, а тази на Люба с незабравки. От къде ги беше изкопала точно такива, не смееше да пита.

- Не ти предлагам нещо за подслаждане, защото няма да работи гледането – каза му почти извинително.
- Не обичам сладко, така че не се притеснявай, няма опасност да ти се залепнат чакрите една за друга или нещо такова.

Сипа си от чая, гледайки да пропусне повече листенца, заедно с отварата. Съдейки по миризмата, това не беше някоя от обичайните смеси, които имаше заредени в общата стая, а някоя от тези на Бюлбулева, навярно извадена от някой джоб. Имаше мащерка, мента и нещо, което миришеше сладникаво... Странна комбинация, но когато отпи, вече знаеше, че ще си сипе втори път. Беше приятно на вкус и го стопли отвътре и отвън, а инструментите му за дялкане и дървото лежаха забравени до него.

- Може ли да ти видя пръчката? – попита я внезапно.
- О, вече искаш да ми видиш пръчката? Няма ли първо да ме поканиш на среща или нещо такова? – тя се шегуваше, разбира се, но на Зеленогорски невинаги му се получаваше да разбира шеги.
- Искаш ли да те поканя на среща? Не знам къде мога да те заведа при сегашното положение – вдигна рамо – Но предполагам, че можем да измислим все нещо. Не разбирам защо би искала точно аз да те поканя на среща също така, но ако това ще ти помогне да ми се довериш дотолкова, че да ми покажеш пръчката си...
- Шегувах се, дишай.
- О...

Трябваше просто да замълчи, да каже „Ха-ха” още в началото и да се приключи с тази част от разговора. Искаше да види пръчката ѝ, защото би направил дръжка за нея, това беше всичко. Защо би настоявал да го прави, това вече е въпрос на който не можеше да отговори, защото сам не знаеше какъв отговор се очакваше да даде. Имаше нещо в Люба, което му харесваше и един вид искаше да ѝ го покаже като направи нещо за нея.

Люба успя да стане на малко розово доматче докато траеше излиянието на Игнат. Не... Не очакваше толкова леко да й хвърли заигравката обратно. За пръв и последен път пробваше номерата на Исмаил, как правеше тия закачки да изглеждат толкова лесни. Сигурно ако беше той, вече и среща щеше да е уредил! Ма тя не искаше да си урежда срещи.

Шега, беше просто шега.

Ма той даже беше почнал да мислят къде! 

- Кхъм, ето - Просто му бутна пръчката в ръцете без да го гледа. Директно заби нос в домашното и своя чай. Така пише, че трябва да е минал най-малко половин час след като е сипан чая преди да се гледат листенцата. След това трябва да поседи 3 минути с дъното нагоре - докато ръката на този на който се гледа е отгоре. Цял половин час, я тя вече си беше завряла крака в устата. - Аа, какво дялкаш?
- Дръжка за пръчка.

Беше оставил проекта си настрана докато разглеждаше пръчката й, инструментите му бяха професионални, може би можеше да го пита за някоя друга насока. Резовете му изглеждаха плавни и преливащи със жилките. Не като нейните недодялани опити с джобно ножче. Не че щеше да му ги покаже.
Нямаше място за сравнение, той си се занимаваше постоянно с това. 

- Хмм, Игнат? - Не беше казал нищо за пръчката, знаеше че някои магьосници приемаха пръчките по-сериозно от мъгъл - хороскоп. Това значи онова, пък ако си роден в петия дом ще умреш сам и така нататък. Подложи главата си на книгите докато гледаше умисленото му изражение - Защо са ти толкова интересни пръчките?

Въртеше пръчката на Люба между пръстите си и я оглеждаше от всички страни, сякаш можеше да разбере тайните ѝ. В интерес на истината, наистина можеше, поне до известна степен. Обикновено разбираше от каква дървесина е направена магическа пръчка само като я погледнеше, а ако я държеш, много скоро вече знаеше и с какви сърцевина и нрав е. Беше си нещо като талант, което притежаваше откакто се помнеше и като дете често се възползваше от момента, в който по приемите вече всички бяха доволно подпийнали. Пълзеше под масата и вадеше пръчките от джобовете им, за да ги разгледа, а те му „говореха”. После винаги ги връщаше обратно, разбира се. И не знаеше как да го обясни, но когато Люба го гледаше така, сякаш наистина ѝ беше интересна неговата гледна точка... можеше поне да опита.

- Нали знаеш, че не ти е нужна магическа пръчка, за да правиш магии? Много по-трудно е, разбира се, освен ако нямаш някаква специална дарба, но то е така, защото нас не са ни учили на друго. Има държави, в които за хората е съвсем нормално да правят магиите просто така – той щракна с пръсти – Само със силата на мисълта. Представи си, че си художник. Знаеш какво искаш да нарисуваш и го виждаш ясно в главата си, но само чрез пособие за рисуване ще му дадеш живот. А има толкова много възможности за създаване на „пособия”. Различни дървесини и сърцевини, които като се комбинират създават перфектната пръчка, за да може някой „художник” да твори. Твоята, например...

Игнат спря да я разглежда и я върна обратно на момичето с дръжката напред, сякаш ѝ подаваше нож. Тя, милата, едва ли някога го бе чувала да употребява толкова много думи наведнъж и в момента изглеждаше малко изненадана.

- Направена е от дъб, който е известен с това, че избира хора, които са силни, смели и верни приятели, а перото от феникс, което съм почти на сто процента убеден, че е сърцевината ѝ, я прави доста мощна. Така е доста лесно да добиеш представа за човек, а аз се доверявам на преценката на твоята пръчка.

Усмихваше се. Наистина.

Толкова хубаво обясняваше. Личеше си че обича темата и може да я разнищва докрай. Може би трябваше да му докара парчета дърво от Призрачния лес. Или да се разходят заедно, щеше да му каже за спом... не можеше всъщност. От една страна вийлите. От друга... тя беше вийлата. Как да обясниш на човек, че дърветата ти говорят без да се издадеш.
Не обичаше тази игра.
Да крие неща, не й бе присъщо.

- Пффф - Разсмя се сладко. Не искаше да го прекъсва, но той и спря да говори, а пък Люба пак се беше изчервила леко - Ама как ги уцели! Паралелите имам в предвид. Леля ми е художник, та тя често се опитва да ми обяснява нейната магия така. Малко по-специфична е, но и тя не може пък да прави "силни" магии по стандартния начин.

Пое пръчката и му се усмихна обратно. Нямаше чак толкова шанс да спре и.. ами да си почине. Да не се забърква в беля. Да не се прави на щит. А просто да е... както беше и в леса, като тичаше боса и свободна. Гората й липсваше.
Разходките и дърветата й липсваха.
Но говорът на Игнат й напомняше шумоленето на листата.  Ясно и спокойно, разказваше нещата които знае, е виждал и преживявал. Сякаш разбираше дървото.

- Дъбът е интересно дърво за разговор - Оффф, бе Любаа, нямаше такова нещо като свята истина в нейната глава. Ако го знаеш го споделяш. Може би ако продължеше нататък нямаше да забележи странното изказване - Но пък има друго. Може би ти ще знаеш. От миналата година... пръчката ми. Не че отказва да работи, а по скоро отказва да прекара магията през себе си. Странно усещане е.
- Как така?
- Не знам. Може би просто не ме харесва вече. То и с всичко, което става тази година... Кой не се е променил?

Искаше да каже „Аз не съм”, но много добре знаеше, че не е точно така. Той и преди не бе очарован от идеята за училището, но сега се чувстваше като животно в клетка. И по-лошо – клетката се намираше в някой цирк, а отвън постоянно го ръчкаха да прави номера и да се бие с другите животни. Сигурно затова се опитваше още повече да ограничи комуникацията с останалите ученици и съсредоточаваше повечето си внимание към дялкането. Това беше нещо познато, нещо, което му носеше спокойствие, което не го напрягаше.

Погледна Люба, после отново пръчката, която тя все още не беше прибрала. Имаше нещо, наистина. Всеки човек си има аура, която е видима за определен тип магьосници, а други могат да я усещат и разчитат. Магията също се излъчваше от хората и от магическите предмети и можеше да бъде усетена и понякога дори видяна. При Игнат бе по-скоро усещане. Русокосото момиче сякаш сияеше много по-ярко от магическата си пръчка, която като че ли се затрудняваше със смогването на целия този заряд и вероятно в това се кореняха проблемите им.

- Трудно ѝ е – наклони глава и огледа Люба, сякаш ако се вгледаше по-внимателно, щеше да види светлината, която си представяше, че е като ореол около главата ѝ.
- На коя? – тя се сепна.
- На пръчката ти. Не може да прекара толкова голямо количество магия, каквото явно ти имаш в момента, без да се повреди трайно. Ще свикне, но не трябва да спираш да я използваш, иначе сърцевината ще умре и трябва да се търси нова. Явно минаваш през някаква... не знам, метаморфоза? Предполагаемо в някакъв момент нещата ще утихнат и магическата ти пръчка ще може да канализира магията както трябва.

При думата „метаморфоза” момичето видимо се стегна, което накара Игнат да се зачуди през какво ли преминава наистина и дали не е говорил твърде много. Все пак просто му бе споделила, че изпитва затруднения, не го бе молила да ѝ прави анализ. Проблемът бе, че се отпусна твърде много, говорейки за единственото нещо, от което разбираше. Тръсна глава и се зачуди как да смени темата.

- Ааа, не е ли време да проверим какво ще кажат листата за бъдещето ми?

Че нямаше такова?

Добре, убеди я. Концепцията зад магическите пръчки и характера на човека им определено беше стабилна. Метаморфоза. Мда, но не беше пръчката. Погледна го жално, че не можеше да му каже колко близо е, но и благодарно - че смени темата.

- Да! Изпи ли го?
- Целия. Беше вкусен, благодаря.
- Радвам се! - Ей къде беше буреносния облак, който всички избягваха? Усмивката му беше сладка - Сега. Завърти няколко пъти чашата с лявата си ръка и я обърни с дъното нагоре. Задръж ръката отгоре й, моля.

Почна да слага записки за целия процес, докато изчакваха стичането. И да не стоят в дискомфортна тишина, на свой ред почна да му обяснява за билките, които беше избрала.
- Чаят е комбинация между мащерка, мента и салвия. Мащерката освобождава гърло, за да ни "говори" утайката по ясно. Салвия се ползва за стомах - да можем да обработим правилно символите и също така да ги смелим. Не всеки път от пророкуване получаваме... удобна информация. И ментата за избистряне на мисълта, разбира се. - приключи записването и протегна ръка към него - Чаша, моля.

Подаде й нежно чашата, подобно на пръчката по-рано, сякаш внимаваше да не капне нещо по книгите на масата им.

- Хммм, ръбът има утайка, но е неясна - по скоро на линийки. Криволичешти? Може би в момента си пред някаква промяна, но нещо й пречи. Несигурна е. Има слънце малко по-надолу! Близкото бъдеще предвещава нещо хубаво, ще успееш в нещо което... успеха има и възли? Плюсове?...

Беше интересно, фигурите сякаш бяха там, но и ги чувстваше, че не са се заформили добре. Но не защото бяха направили нещо не наред. Просто беше в такъв момент, че можеше да тръгне на много посоки. Все пак е каквото си го направиш, нали?

- А пък дъното... Май трябва да се справиш с несигурността сега, че да стигнеш до по ясно бъдеще.. Фигурите са неясни, все едно те чакат теб.

Как успяваше да види толкова много различни символи в някакви малки купчинки мокри билки? Явно просто я биваше в това. Все пак за гадаене се искаше да имаш дарбата да виждаш нещата отвъд това, на което приличаха. Да, може би имаше някъде там форма, наподобяваща слънце, но Игнат не можеше да намери нищо отвъд това, което бе пред очите му – листенца. Когато погледнеше Люба, обаче...

Това беше Слънцето, което виждаше в момента и то го заслепяваше, но сякаш беше безсилен да извърне поглед, също като цвете, което обръща венчелистчетата си към лъчите му всяка сутрин. Сякаш онази сияйна аура, която си представяше, ставаше истинска и окъпваше и него с меката си светлина, изглаждаше острите му ръбове, караше го да си мисли, че и той също, като утайката на чая, може да бъде нещо повече.

Навярно защото не го гледаше странно или защото не ѝ пукаше, че е все намръщен и не смяташе, че ѝ е под нивото да разговаря с него... Въпреки старанието му да не харесва никого, Люба се оказваше костелив орех и не се поддаваше, бидейки просто себе си, обръщайки му внимание. Не само сега, ами и през другото време. Винаги намираше време да го поздрави, да му се усмихне... Усмивката ѝ беше като награда, която не можеше да разбере с какво е заслужил, но към която се стремеше дори без да се усеща.

Беше хубава. Не, всъщност беше красива, от онова красиво, което те ограбва от дъх и думи. Косите ѝ бяха най-русите коси на света, очите ѝ му напомняха на поля с цъфнала метличина, но повече от всичко това беше Люба. Люба с енергия на бълбукащо поточе, Люба, която изглежда така, сякаш са я откраднали от някоя мъгълска приказка за змейове и самодиви, но въпреки това е съвсем на място тук. Толкова мъничка, а с толкова силно присъствие, че помещението, в което се намираше винаги се усещаше някак тясно. Все едно само открити поля и гори, през които да крачи босонога, биха могли да се справят с енергията, която излъчваше.

- Теб има ли те там? На дъното с мен?

Когато се усети какво е избълвал, побърза да запуши устата си, но беше вече твърде късно. Беше го чула.

- Ми дъното е много объркано. То нали е все пак далечното бъдеще... - Идеята зад въпроса на момчето прелетя над главата й като патица бързаща на юг - Като са ти несигурни ръбът - сегашното и средата - близкото бъдеще, май е нормално дъното да няма конкретни символи..

Оооуу. оооооооуууу.. чак след като си изцепи обясненията, няколко мига по-късно й щракна всъщност какво я пита Игнат. О не. И него ли беше омаяла? Не посмя да го погледне, а се направи, че все още му разгадава чашата. Не се беше замисляла за такива неща от... Илиян и разговорите с Исмаил и Рея. И как можеше. Нямаше как да му каже от нищото за това което е. Просто.. просто щеше да се направи, че не е разбрала. Така или иначе така го подхвана вече.
Пък може и да му мине.
Нали?

---

Поредният ден. Поредните домашни и поредните мъчения.

- Здравей! - Поздрави с усмивка шестокурскика, който се отпусна уморено на тяхната маса. Кога беше станала тяхната? Почваше да им става навик да се засичат в общата - Кофти Мелачка, а? Ще направя чай.

Не го изчака да отговори и скочи да им приготви каничка. Днес беше и по-свъсен, но не кисело свъсен, по-скоро изглеждаше уморен. Значи за основа джинджифил - щеше да приповдигне тонуса, да зареди с витамини и да задейства метаболизма. С малко лавандула за отпускане и много лимон за тонус.

Каквото и да забърка Люба, миришеше възхитително и бе сигурен, че ще се окаже балсам за изтерзаната му душа. „Мелачката” бе кофти всеки път, но днес като че ли вийлите се бяха постарали още повече да им разкатаят фамилията. Дори не бе пипнал инструментите си за дялкане, пръстите го боляха твърде много (май си счупи един, но поне него закърпиха), а по ръцете му имаше синини, които ги караха да изглеждат още по-деликатни. Да не говорим, че все още трепереха леко. Никога не работеше, когато му трепереха, дори ги киснеше в леденостудена вода понякога преди да започне. Това бе повече за да облекчи болката, която ги обхващаше от време на време, но помагаше и за това да бъдат по-стабилни или поне той така си мислеше.

- Днес ще ми търсиш ли бъдещето в утайката или... – кимна към чайника, докато Люба му наливаше в чашата. Беше същата чаша от преди няколко дни и това го накара да се усмихне.
- Не, днес нямам домашно по пророкуване – тя поклати глава, докатоналиваше и на себе си.
- А, тогава мога да ти помогна само по Магически създания... ако сте стигнали до гном.
- Да не би току-що да се пошегува със собствения си ръст? Правилно ли си спомням, или преди две години си набил някакво момче, задето ти се е подигравало?
- По-добре аз да се шегувам с това, отколкото някой друг – вдигна рамене с престорено нехайство – А сравнението, което той направи беше тъпо. Заслужавам малко повече усилия.
- Пука ли ти наистина? – попита го, докато си вадеше учебниците.
- Малко - засмя се.

След като му беше гледала на чай, внимаваше какво говори около нея, защото не искаше да я притеснява. Тя бе игнорирала казаното от него и сигурно така трябваше, но не можеше да си изкриви душата и да излъже, че от това не му е станало малко неприятно. Нищо, че изказването му не бе никак на място и той много добре го осъзнаваше.

Беше приятно просто да прекарва време с нея, без значение дали пишеха домашни, или си говореха за глупости. Повече му харесваше да говори Люба, но гледаше от време на време и той да подмята нещо, колкото да не е съвсем без хич и да не ѝ стане скучно. Можеше ли да ѝ е по-скучно от сега? Той не беше много интересен – дялкаше си парчетата дърво, прелистваше страниците на книги и понякога си рисуваше нещата, които би искал да направи някога. Харесваше му и да си мълчат обаче и сега потънаха в едно такова мълчание, в което перото на момичето дращеше нещо по руло пергамент, а той я гледаше, подпрял брадичка на ръката си. Изпиваше я така, както пеперудите пиеха нектар от чашките на цветята, попиваше движението на ръката ѝ, докато пишеше, потъваше в малката бръчка, която се образуваше между веждите ѝ и галеше челото ѝ заедно с немирните кичури, които се спускаха над него и пред очите ѝ.

- Какво има? – хвана го.
- Нищо! – отговори твърде бързо – Чудя се каква дръжка би отивала на пръчката ти... Ако нямаш нищо против да ти направя такава.

Е, не беше съвсем лъжа, просто не се чудеше само това...

Определено се беше отнесъл по някаква идея. Изглеждаше толкова размечтан, та чак й бе жал да го сепне.
Защо ли пък искаше дръжка на пръчката да й направи.. то тези дни доста често дори не знаеше къде е малкия твърдоглав инструмент.

- Може - нищо че вече не я ползваше за магия, но пък щеше да си има нещо направено от него - А имаш ли си достатъчно материали? Нещо напоследък те виждам все по рядко да работиш.
- А, да всичко е наред - Нещо не беше наред, избягваше погледа й и....
- Това синини и пришки ли са! - Притеснението в гласа й беше ясно. Верно беше успяла да се кротне малко тия дни. И да не забърква, ЧАК толкова проблеми. Само колкото да преспива перидично в килиите и да пропусне някой друг Слънчев коридор. Нали. Случайно. Ама да се държат така с ученици! - Стой.

Скочи към стаята си и се върна с бурканче и ръкавици.
- Дай ръка.
- Няма нужд...
- Дай ръка или ще си я взема - Отворената й ръка получи ранен крайник в себе си без повече протести. Не бяха просто дребни синки, някои минаваха в черно-зеленикави нюанси. Намаза я обилно с пастата от старо биле и дитания и после сложи ръкавицата отгоре. Така поне можеше да си изпие чая без да омаже всичко - Другата, Игни. Не трябва да оставяш рани на ръцете да седят така, костите и нервите там са фини, може да стане по-сериозен проблем. Като попие се намажи пак и гледай да преспиш с ръкавици. До сутринта би трябвало всичко да е минало.

*сигурно за пръв път му казва Игни

Който и друг да го наречеше „Игни” щеше да събуди у него желание да го подпали. От устата на Люба обаче звучеше някак... Мило? Сладко? Ох, от кога бе станал толкова сантиментален и щеше ли това да го повреди трайно? Не можеше всичко, което прави или казва това момиче да го кара да се изчервява и да си гълта граматиката... Или можеше? Всичко в него крещеше, че трябва да се отдръпне, докато още има време за това, че не бива да допуска да му се намъкне под кожата, защото после нямаше да може да я извади от там, че това изобщо, ама изобщо няма да завърши добре и в същото време... В същото време сърцето му, този малък предател, започваше да играе еленино хоро всеки път, щом тя го погледнеше...

Ох.

Ръцете му горяха там, където ги беше докосвала, а зад очите му се образуваше странно напрежение, сякаш слъзните му жлези се опитваха да си припомни как се вършеше работата, от която се бяха пенсионирали преди години. Никой не се бе грижил за него, без за това да му е било платено или без той сам да бе помолил за това (в болничното крило или семейният им лечител), никой не му беше обръщал достатъчно внимание, че да забележи нещо нередно с ръцете му. Хората, които работеха за него в къщата му в Торбаланово общо взето гледаха да има храна и да живее на чисто и макар че той можеше и сам да се обслужва поне дотолкова,  баща му настояваше да плаща за помощ. Все пак лично го бе изритал от вкъщи изпратил да живее там, за да е по-близо до училище. И това не му пречеше, не му бе пречило вече шест години, до сега. Сякаш пръстите на Люба несъзнателно му бяха припомнили някаква жажда, която не знаеше, че е изпитвал.

Ох.

- Благодаря ти – излезе малко по-дрезгаво, отколкото му се искаше, но сякаш някой или нещо го бе стиснало за гърлото – Понякога забравям.
Последното беше лъжа, постояннно забравяше, просто изчакваше да позавехнат и после пак си работеше.
- Не забравяш да си направиш прическа, но забравяш, че имаш рани по ръцете, сериозно ли?- само дето не си сложи ръцете на кръста.
- Ами-и-и...

Ох.

- Оф, мъже. Киприте се кат петли, ама ако е да се грижите за себе си може и утре! - Ако не му държеше ръката, сигурно щеше и на ф да му застане. Вместо това само го боцна леко с пръст в синката, колкото да изкара леко "Ау" от момчето - Ау, я! Като не пипаш боли и забравяш, и така може да не мине хубаво. А ако не можеш да си ползваш ръцете? Тогава какво? Как ще ми правиш дръжка без тях? Никакво дялкане докато не се оправят! И не ме карай да ти ги проверявам всеки ден. Като има нещо ще ми казваш.

Продължи да си мърмори под носа. Е можеше и да му досажда с кокошенето си, но вече си го беше приела за един от нейните и това щеше да му е постоянен проблем. Да се оправя! И нямаше да го остави да си троши главата сам. Какви са тези работи? Това беше нейна работа, да си троши главата сама, не да троши неговата глава. Учудващо но цялата буря от емоции, които я търкаляха като сух храст през гола равнина напоследък, стихваха като беше около него.
Сякаш носеше спокойствието на гората със себе си.

---

Излет!
Навън! 
В гората!

Толкова бързо си осигури място на излетът на Звездинова, че така и не каза на който и да е от дома си, че ще изчезне. Но с това щеше да се оправя като се върне. Ари ще я навика, Яна ще я озапти. Всичко точно! А пък за Игнат щеше да събере материал за проекти. Знаеше няколко чудесни дървета, които нямаше да имат нищо против.

Три дни по-късно Траян я гледаше на кръв по коридора докато Люба се връщаше с бодра крачка с групата.
И малко нова доза желание за живот покрай тях.

Гората все пак беше презареждаща, а да ходи три дни боса в пръстта си беше глезене след последните няколко месеца.

А общата стая си беше все така чудно ледено кралство.
Къде й бяха обувките?

Точно така си я представяше в главата си, когато мислеше за нея. Макар че почти никога не я виждаше в затворено помещение, обикновено бе насред ливада или в гора, босонога, сред треви и цветя или стъпваща по килим от борови иглички и... лед?

ЧАКАЙ МАЛКО!

Стъпваше по лед. Боса.

Игнат скокна от мястото си на „тяхната маса” толкова бързо, че за малко да се подхлъзне и с няколко крачки се намери пред Люба. Тя го изгледа така, сякаш е полудял и той не се опита да го отрече, само попита:

- Ще ме набиеш ли, ако те вдигна?
- Какво?
- Това не беше „Да”.

Докато успее да му каже „Не беше и не”, вече бе обхванал раменете ѝ с една ръка, а другата подложи зад коленете ѝ. Вдигна я от земята, все едно не тежеше нищо и я занесе до масата, където много внимателно я положи да седне на диванчето, сякаш бе направена от стъкло. Опита се да се абстрахира от това, че косите ѝ го гъделичкаха по носа и ухаеха на билки и на спомени от вятър, който ги бе разрошвал, от топлината на тялото ѝ, която се усещаше дори през дрехите и от това колко много му хареса да я държи в ръцете си. Отстъпи веднага, щом я остави колкото и да му беше трудно.

После Игнат се прекръсти. Люба беше готова да му се развика, но като го видя как се кръсти наобратно сякаш я напуши смях.

- Боса си – каза тъпо той, сякаш обявяваше нещо нечувано.
- Да? Защото съм такъв човек – отговори му тя и заклати краката си.
- Не искам да настинеш...
- О-о-о, Игни, тревожиш ли се за мен?
- Доста.

Тя млъкна, осъзнавайки, че не се шегува, а Зеленогорски впери поглед в носовете на обувките си. Не можеше да ѝ обясни как е готов да се сбие дори с муха, ако има някакъв минимален шанс да ѝ навреди по някакъв начин. Или как, когато бе около нея каквото и да имаше в главата му като мозък, отстъпваше място на някаква маймунка с цимбали, която просто ги удряше един в друг, докато не спреше да мисли за каквото и да било друго, освен нея. Разбира се, че нямаше как да ѝ каже такива неща, в най-добрия случай щеше да му се изсмее, в най-лошия да спре да си общува с него, а той не искаше това.

- Извинявай – промълви – Наистина се тревожа за теб. Не исках да бъда - махна неопределено с ръка, сякаш с това можеше да опише поне горе-долу какъв вид идиот беше.

За щастие на хората и нещастие на животните, изписукването на Люба като бе вдигната от земята беше в твърде високите тоналности. Доста сигурна беше, че дочу ръмжене от една от онази спалня на момчетата. Докато се усети какво стана и вече беше нежно положена във фотьолчето.

Не беше носена от...
Не.
Ако тръгнеше натам щеше да се ядоса. Ако се ядоса, щеше да си проличи. Да не говорим, че щеше да прекоси цялото училище да Го намери и да Го пребие. А пък и Игни не заслужаваше да види гнева й. Беше толкова мил. А и.. не че беше едра или нещо, ама не очакваше да може да я разнася толкова леко. И той не беше много по-голям от нея!

Неловкото му мълчание обаче й късаше сърцето.

Беше толкова самовлюбено от нейна страна. Не му казваше "не" НЕ ИСКАШЕ да му каже "не" и същевременно.. просто го подвеждаше. Радваше се на вниманието му, като поле след продължителна суша. Заземяваше я. Искаше... А дори не му беше казала. И как? Че е същата като тези, които ги тормозят и унижават ден след ден. Тези които ги държат затворени тук? 
Ари и Яна дори не реагираха.
Ина я познаваше от няколко дни. И беше чил.

Защо на него не искаше да каже?

Да не си тръгне?

Нямаше ли да е по добре така? Да се откаже сам. И да има шанс да си тръгне, а ако не иска е омагьосан да има възможност да му мине. Да. Звучеше като ужасен план, но беше единственият й. Но първо.
Имаше нещо за него.

- Не си ... каквото и това да е - Опита се да се засмее. Не беше. Наистина. - Ако беше щях ли да ти нося нещо?
- Носиш ми нещо?
- Какво недоверие. - Почна да вади най разнообразни късове бук, орех ела, бор, дори и череша беше намерила - Да можеш да дялкаш каквито неща искаш. И имам един въпрос... Ще запазиш ли една тайна?

Очите му веднага се откъснаха от парчетата дърво, за да се насочат към нейните. Щеше да гледа какво му беше донесла после, сега беше по-важно какво имаше да му каже. Без значение дали искаше да му сподели, че е извършила убийство и има нужда от помощ да скрие тялото (макар че не смяташе, че точно тя би имала такава нужда, не наистина) или нещо не толкова драматично като това, че е видяла някоя от вийлите да си слага кремче против тъмни кръгове под очите. Искаше да чуе, щеше да запази каквото поискаше от него, дори ако бяха обелки от лукчета или люспи от слънчогледови семки.

Приближи се към нея, облягайки ръка на масата, досами различните видове дърво, които бяха разположени отгоре.

- Какво правиш? – попита го момичето с подозрение.
- Не оставям място за бягство на тайната – отговори той – Какво искаш да ти запазя, Люба?

Тя като че ли имаше нужда от време, за да си събере мислите, защото не проговори веднага. Гледаше огъня в камината, после него, после ръката му на масата, после пак в камината, все едно искаше да почерпи сили от простите неща около себе си. Най-накрая си пое дълбоко дъх и проговори:

- Аз съм вийла.

Беше почти шепот, ако не стоеше толкова близо до нея, навярно изобщо нямаше да чуе. Трябваше му известно време, та да се увери, че маймунката с цимбалите си е отишла от главата му и сивото вещество отново работи. Въпреки това не беше изненадан. Това обясняваше почти неземното ѝ излъчване и фактът, че изглеждаше така, сякаш е уловена от нечий сън и докарана в реалността, въпреки че дишаше и се смееше и се хранеше като всички останали. Сякаш не разбра мълчанието му правилно и скри лице в ръцете си, свивайки се, все едно можеше да се смали още повече, да се скрие, да изчезне.

- Люба – името ѝ се отрони от устата му като молитва и той приклекна пред нея, докосвайки ръцете ѝ нежно със своите, докато не ги отмести – Какво има?
- Аз съм...
- Вийла. Затова не ти работи пръчката, просто не ти е необходима наистина. Което според мен не означава, че не трябва да я използваш... – усмихна ѝ се – Тайната ти е в безопасност тук – почука челото си – И тук – после гърдите си.
- Не си ли...? – тя не успя да довърши, просто го погледна.

Каквото и да искаше да каже. Уплашен? Изненадан? Разочарован? Какъв можеше да бъде и защо според нея трябваше да е проблем за него каква е тя, Игнат не разбираше.

- Не съм.

Не беше.

Да пази тайната да не избяга.. или тя?

Определено е омагьосан.

Дори не мигна.

А на Люба толкова много й олекна, че вече не криеше тази глупост. От него. Сигурно и нямаше да я крие, ако училищната година беше почнала другояче. Беше глупаво наистина. Но веднъж почнал, как просто секваш една тайна от това да е тайна? Същевременно другото й натежа. Омаян. Нямаше какво друго да е. Не беше чак толкова глупава. Знаеше как я гледа, какво казва от време на време почти постоянно. Но не можеше да позволи да... Да какво? Да си пропилее живота да й ходи по глупавата трътка? Само ако имаше вийла с която да говори. Тя не й трябваше, че да му каже "не". Защо не можеше да го направи и да видят дали от там нататък нещо не може да се съшие.
А ако е омаян, щеше да е лесно...

- Е има и доста полезни моменти! - Стига толкова самосъжаления! Почна да му тика дървета в ръцете. Ще излислят нещо, но нямаше да е точно сега - Дърветата от леса дадоха доброжелателно тези парчета. Не са стояли да гният или не са пълни с болка от рязането. Пресни са.
- Без следи от рязане и кората е цяла... как?
- Свободно дадени. Бавен процес е, но за една вечер по-енергичните дървета дават до един лакът дървесина. Но трябва и да са достатъчно големи, което значи, че са стари и мързеливи. - Масата вече беше отрупана с вариращи по дължина, цвят и вид късчета дърво. За две вечери толкова - Само толкова успях за един уикенд.

- Само толкова? – той повдигна вежда – Та ти си донесла половин гора! Благодаря ти!

Стисна ръката ѝ, само за секунда, само колкото да ѝ покаже, че наистина се радва на това, което му е донесла и ще го оползотвори. Сетне я пусна и започна да разглежда по-подробно находките, някои от тях дори вдигаше към носа си и вдишваше. Обожаваше миризмата на дървесина, особено на иглолистната, защото можеше ясно да усети смолата. Напомняше му на чай от борови връхчета и разходки под шарената сянка на дърветата, дори ако затвореше очи, можеше да си представи песните на птиците в клоните им, почукването от клюн на кълвач по кора и вибрирането на звука, докато се носеше из цялата гора.

Изведнъж изпита болезнена нужда да бъде далеч от тук, да е легнал на земя, в която пулсира живот и ако допре ухото си до нея, може да чуе как всичко пъпли, как усилено расте всяка тревичка, как едно нещо се разлага, за да нахрани толкова много други. Разбира се, той не можеше да чуе всички тези неща, но нищо не му пречеше да си представя.

- За какво се размисли? – попита го Люба, когато мълчанието се проточи толкова дълго, че започна да извиква въпросителни.
- За гората – не беше разбрал кога е долепил парчето, което държеше последно до бузата си – И как малко ти завиждам, задето си била навън. Южен са извадили страшен късмет със Звездинова за ръководител.
- Е, ама Колева – сякаш тръгна да я защитава Люба.
- Е чудесна, просто не мисля, че би ни извела някъде, пък и... – остави клонката при другите на масата – Честно да ти кажа, имам чувството, че ако излезем с нея, ще се окажем в някой култ към руните или таен клуб на любителите на числата от едно до десет...
- Не мисля, че има такива неща – тя вече се смееше.

Игнат затвори очи. Смехът ѝ му харесваше, караше го да се чувства така, сякаш е направил нещо както трябва и му се искаше да го чува по-често. Беше като изворче, в което искаше да измие очите си, сякаш знаеше, че после ще вижда нещата малко по-ясно и предвкусваше възможностите, които се откриваха пред зрението му. Но също така знаеше, че едва ли някога ще го направят началник на това изворче, колкото и да му се искаше нещата да са другояче.

Нищо, и това му стигаше.