Зинаида срещу Ина

@Ина Янакиева

Настъпи денят на дуела. Зинаида беше издебнала, кога точно ще тръгне Ина, за да може да върви след нея. Не искаше да е първа на арената. Не го усещаше правилно и не можеше да си обясни защо. Не искаше и да се засекат по пътя и да вървят заедно. Искаше да стигне до там сама, ако краката ѝ изобщо бяха склонни да ѝ позволят да го стори. След като шестокурсничката излезе и мина някакво време, белокосото момиче едва накара тялото си да помръдне. „Какво се случва…“, питаше се сама себе си. Откога изпитваше такъв вид колебание? Имаше чувството, че цялото ѝ тяло трепери отвътре. Нима я беше страх? „Глупости“, разтърси глава и някак заучено излезе от общата стая. Вървеше бавно по коридорите, водещи до помещението за дуелиране, и започваше да се чуди, дали това беше добра идея. Да, хубаво, беше прочела за този метод на създаване на приятелство, но… вече си беше намерила приятели. Без да се дуелира с тях. Без да се бие с тях. Защо с Ина беше различно? Взе да се почуква с пръст по челото. „Защо… защо… защо…“, повтаряше си наум и имаше чувството, че главата ѝ пулсира. „Може би мога да отменя дуела? От кога се отказваш от предизвикателства? Ами ако я нараня?“, в главата ѝ беше пълна каша. Мина ѝ през ума на няколко пъти да се върне в стаята и да се заключи там, но пък… никога не бягаше от предизвикателства. Топли и студени вълни минаваха като тръпки през цялото ѝ тяло и без да се усети, беше влязла в залата за събитието. Погледите на двете момичета се засякоха и третокурсничката сякаш спря да чувства тялото си. Чуваше ударите на сърцето си, но някак си пристъпи напред.

Зина и Ина имаха възможността да променят арената за дуелиране, както си пожелаят. Можеха да сложат препятствия, зад които да се крият, да променят терена и какво ли още не. След толкова време в Мелачката обаче и двете решиха помещението да си остане както си е. Дървеният подиум със син килим на златни полумесеци беше най-нормално изглеждащото нещо, което се беше случвало и на двете момичета напоследък. Което беше изключително странно предвид факта, че им предстоеше дуел. Застанаха с пръчки в ръка в центъра на полето за дуелиране и при подадения сгинал, както повеляваше традицията, първо, позиционираха пръчките си пред лицата си, след това ги свалиха до телата си и накрая – лек поклон. Следваха няколкото крачки до двата края на подиума, завъртане и…

Двете момичета просто стояха една срещу друга, гледаха се и мълчаха. Никоя от тях сякаш не смееше да замахне с пръчка. Ина изглеждаше притеснена, объркана, леко несигурна защо изобщо беше приела предизвикателството. Зинаида пък си беше спокойна и безизразна, както винаги. Или поне създаваше такова впечатление.

Белокосото момиче се беше затворило в ума си, в който летяха безброй заклинания, които можеше да запрати към шестокурсничката. Въпросът беше искаше ли? И в същото време не можеха просто да стоят и да се гледат, докато една от тях не си тръгне, когато ѝ омръзне… ако ѝ омръзне. Целта на малката беше една – да разбере дали би наранила Янакиева. Дали, ако бъде поставена в такава ситуация, би желала, би избрала да я нарани. Само така щеше да е сигурна, че я е приела за приятелка. Странен метод да провериш приятелство… но Зински метод. Направи леко движение с пръчката си, готова да замахне и да запрати някоя магия към момичето, но в главата ѝ все още беше каша. Онази каша, появила се още в общата стая, която упорито не ѝ даваше мира. Беше ли наистина склонна да използва магия като Инсендио или Депулсо? Или пък Конфринго, Редукто, Бомбарда? Именно някое от тях би използвала срещу един противник. “Не, по-добре…” взе да изрежда нови заклинания на ум. Депулсо, Флипендо, Таранталегра, бяха само част от тях и някак не ги усещаше правилни. Някак по навик и неусетно, докато хаосът в главата ѝ не стихваше,  беше замахнала с пръчката си, готова да изстреля някоя от изброените магии. Усети се в последния момент, че тялото ѝ е решило да извърши действието, но беше късно да се спре. Оплете езика си и изплю:

Неловка тишина. Такова заклинание, разбира се, нямаше. Ина се подсмихна леко, едва доловимо, сякаш ѝ олекна, че не само тя се чувства неловко на тази арена. По-малкото момиче разклати глава. Ядоса се сама на себе си, характерните за нея пламъчета се появиха в очите и без да се замисля изстреля:

Когато белокосото момиче се обърна с главата надолу, когато гравитацията помогна на полата ѝ да я последва, когато бельото ѝ лъсна… тайничко ѝ се прииска земята да се разтвори и да я погълне. Сърцето ѝ падна до дъното на стомаха ѝ, когато осъзна случващото се и взе да се опитва да се прикрие с плата. Обля я студена вълна от ужас, виждайки, че не успява, а бузите й горяха. Не се беше чувствала така досега и определено не ѝ допадаше. Ина се усети и доста бързо я свали обратно на подиума на арената, извинявайки ѝ се. Русокосото момиче направи кратка пауза и запрати нова магия към по-малкото:

Зина точно беше стъпила на земята, стиснала юмруци, които леко притреперваха, докато магическият лъч летеше към нея. Беше забила поглед в земята и дори не го отмести, когато някак заучено, махна с пръчката пред себе си, казвайки:

Отби магията успешно. Огънят, който чувстваше в бузите си до преди мигове, се беше разнесъл из цялото ѝ тяло. Цялото ѝ същество кипеше, трепереше, прискърцваше със зъби. Искаше ѝ се Янакиева да страда в този момент, искаше да ѝ причини болка. Стрелна един много студен и остър поглед към момичето отсреща, почти готова да замахне с пръчката си и да изрече Пулсус. Този път знаеше много добре, коя магия иска да използва. Лек удар с ток, който да ѝ причини болка и да я парализира за миг, звучеше като добро отмъщение. Моментът, в който погледите им се засякоха обаче, Кражова омекна. Изправените ѝ назад рамене се върнаха в нормалното си състояние, треперенето изчезна, отпусна челюстта си, очите ѝ взеха да излъчват един нов вид топлина. Колкото и да се беше вбесила на Ина, колкото и да желаеше страданието ѝ до преди миг – не можеше да я нарани. Не и умишлено. “Не мога да го направя”, помисли си, изкарвайки голямо количество въздух през ноздрите си. Подсмихна се съвсем леко, по-леко дори от обикновено. Беше получила отговора на въпроса си. Имаше си ново другарче. „Приятелка…“ каза си на ум, а усмивката ѝ се разшири. Вече правеше планове как да се отблагодари, как да се извини на шестокусрничката за този така странен дуел. „А, да, дуелът“, все пак си припомни къде се намира и какво трябваше да прави. Или по-точно какви бяха очакванията. Замахна с пръчката си, без да се замисля:

Тайничко я беше я чувала да пее и преди, щеше ѝ се да я чуе пак. Ако отбиеше магията, щеше да я помоли по-късно да ѝ изпее нещо. Може би…