Лошо Време, Добри Приятели

@Вихрен Вокил някъде началото на ноември? след ина рд

Влажният въздух правеше статичното електричество по кожата й по осезаемо.
Но поне имаха приятна музика в акопанимент.
Песента на Аугореят се разнасяше из целия коридор. Люба бе седнала възможно най-близо до тъжната птица. Все пак толкова много хора я избягваха, беше перфектното скришно място.

Но защо викна само Вих?

Спокойно можеха да се съберат тримата с Игнат и да обсъдят правенето на пръчката. Дали ще я поправят, пренаправят или ще е изцяло нова. Какво трябваше за изцяло нова пръчка? Изобщо трябваха ли им частите на старата пръчка? Искаха ли да ги ползват?
Особено със спомена който носеха със себе си?
Ако... носеха нещо в себе си. Тя щеше да прегледа каквото е истанало от дървесината. Игни щеше да каже за останалото. Можеше и да може да изкара нещо като информация от старата пръчка.
Въздъхна.
Твърде много въпроси. А тя имаше само материал. Може би и Вих имаше такива. Въпроси. Не се бяха виждали отдавна, покрай всичко което се случваше. Пък и той си беше намерил Ина. 
Дали да му каже за Игнат?
Какво да му каже, като нямаше нищо. Още не му беше казала "да". Не можеше. Освен шанса да е омагьосан, въпреки че вече само като споменеше думата Ирина се подготвяше да я удуши собственоръчно, висеше и Илиян. 
Това, което ставаше с него.
Не искаше нещо такова да стане и с Игни. Нямаше да го позволи, но и трябваше да се погрижи за другото момче. Поне да го изкара от калта, в която го е навряла.

Чу стъпки.

- И аз се радвам, Вих! Липсваш ми. - Опита се да се усмихне, наистина се опита, но не го усети - направи го, устните й се разтегнаха в правилната посока, както толкова много пъти. Но не беше същото. И момчето срещу нея сякаш го разбра. - Всичките ми липсвате.

Какво правеше? Не мислеше ли до оня ден... До рожения ден да.. да се... Не. Не можеше. Нямаше да успее. Беше толкова по-лесно да правиш планове как да се откъснеш, когато си сам. Толкова по-лесно когато приятелите ти са безмълвни карти. Поне бяха заедно - Рея, Вих и Зина.. Исмаил. Исмаил също беше сам, особено сега след като Илиян Статиката припълзя по силно по кожата й.
Да си беше тръгнала когато беше време.
Не това не беше честно. Да, бяха най-добрите й приятели... но не бяха единствените. Те също имаха и други приятели. Никой от тях не беше сам! Никакво отделяне. Обеща. Не тръгване. Не и другото. Не че беше планирала да го направи преди да оправи пръчката на Ис. Нямаше да го остави беззащитен. А и със всеки следващ ден първоначалната идея ставаше все по-трудна и по-трудна. Непосилна. Да се изпокара с тях? Как? За какво щеше изобщо да се изпокара с Вихрен? 

- Интересна.. атмосфера.
- Повечето хора избягват аугорея и този коридор когато вали. Вярват, че песента й предвещава смърт, на който го чуе, и да...

Да Люба, чудно място за среща, когато не си виждала човека от дълго време.

- Какво ще кажеш.. - Концентрирай се над задачата. Не се връщай назад. Има само болка. Стъпка, по стъпка. Напред. Пък и мълчанието почва да става кофти - .. да пробваме да оправим пръчката на Ис? Не може да го оставим без такава. Особено сега.

@Люба Бюлбулева






Да, не можеха, разбира се.  Все пак му бяха приятели, нали?
 
Или поне се опитваха да бъдат, но Вихрен бе започнал да се чувства изключително безполезен да заема подобна позиция, след като все не успяваше да се прояви като достатъчно добър приятел и да помогне на Исмаил овреме.  Можеше единствено да превързва раните му след това или в случая – да се опитва да поправи щетите.  След като прибра овъглените парчета от колибата на дядо Ставри бе прекарал дълги часове в Библиотеката, търсейки информация как да ги направи отново едно цяло, но подобно заклинание или липсваше в  наличните книги или бе класифицирана информация от Забранения отдел, което отново навеждаше Вокил на въпроса защо някой би вкарал в училището книги, които никой няма право да чете.
 
 
Премести поглед между Люба и аугорея, нещо в нея също не беше… правилно. Не както преди, може ида не я бе виждал отдавна, ако изключим няколкото минути, за които си размениха няколко любезности на рождения ден на Ина, но я бе рисувал, бе се вглеждал в нея достатъчно, за да види промяната. Не беше някаква осезаема разлика, не като смяна на прическата  или червилото, а нещо тихо, едва забележимо, което плахо се бе настанило в поведението ѝ.
- А ти вярваш ли? -  заоглежда с любопитство аугореята, заслушан в песента. Вече знаеше отговора, но имаше нужда да го чуе и от Люба. Тя не би го повикала тук, ако мислеше, че по този начин го обрича на смърт, не бе в неин стил.
-  В кое?
- В песента на аугорея -  опита се да се усмихне колебливо. -  И че можем да поправим пръчката на Ис -  във второто му се искаше да може да повярва и той. -  Не знаех, че като вийла имаш подобни способности -  честно казано, си нямаше никаква представа с какви допълнителни таланти се бе сдобила  Люба. Не бе учтиво да пита какъв бонус включва пакета с вийленска кръв, а и тя небе очарована от факта, че не е точно човек, та да засяга темата бе все едно да бърка с пръст в кървяща рана, което не бе работа на приятелите.

 А те все пак бяха приятели.

- Може би е смърт като в Тарото? Не точно умиране, ами край на нещо, - Атмосферата изглежда я навяваше на драматизъм. В комбинация с настроението... и другите неща - за да отвори път на новото. Нещо такова надявам се...
- Ново хубаво или лошо?
- Каквото си го направим?

А защо пък да не можеха да оправят пръчката? По един или друг начин. Трябваше да направят нещо, руните бяха интересни, но изискваха подготовка, а с този режим..
- Не аз, Вих. Така де сигурно мога да помоля дървото просто да се обвие около сърцевина. Ма ме съмнява, че работи така. Има.. - Защо й идваше вътрешно да си го къта  крие че си говорят с Игнат? Не беше нещо повече от това. - едно момче, в Северен Вятър, което се занимава с това. Изучава пръчки и дялка неща... не е правил преди. Но не пречи да пробваме. А и имам материал.. поне за дървото.
- Сигурна ли си?
- Толкова ли е зле? Дай да я видя.

Стори ли й се или Вихрен се поколеба преди да бръкне в чантата си. Наистина ли беше толкова лошо положението? Не че да изгорят кошера беше особено леко, все пак Ис беше развалина като й каза. Но.. имаше ли още нещо?
- Какво по... - Нямаше нужда да разгръща парчето плат. Болката на дървото, писъците на пчелите.. всичко толкова много се беше преплело. Беше толкова наситено. Сякаш чуваше спомена. Усещаше болката. Ужасът.
Електричеството по кожата й препука.

- Не. - Отговорът излезна от нея автоматично. В никакъв случай. Всичко в нея, го крещеше и самата идея й караше стомаха да се обърне. - Не можем да я ползваме. Твърде е ...

Болна? Наситена с болка и ужас? Не можеше да сложат това в друга пръчка и после да очакват, че всичко ще е наред. Все едно да лепнат фон-дю-тен на гангрена и да я кажат излекувана. Ако това стоеше в близост до Ис. Вих изглежда не чуваше писъците, но... пчелите. Те може би щяха да усетят спомена. Да се озлобят. Ако кошера е болен, какво ще стане с Исмаил? Не в никакъв случай, не можеха да ползват тези остатъци. 
По добре да му даде нейната пръчка.
Но в никакъв случай не и това... нещо. Щеше да е все едно влачи трупа на кошера със себе си.

- Не. Не можем да му причиним това...
- Как така?
- Цялата му магия ще е пропита със спомена, Вих. Не че той самият няма да го носи... но. Сякаш самото дърво е запазило писъците на пчелите. Крясъците на Исмаил. Цялат... - Думите й замряха. Наистина чуваше гласа на Исмаил да вика по някой. Дървото ехтеше със молбите му. Някой му отговаряше... не можа да разбере кой. И какво точно казват - самата пръчка не разбираше думите и нямаше как да ги пресъздаде. Но емоциите.. усещанията. Може би беше наистина беше самата ситуация. Болезненият спомен скрит в жилите на овъгленото дърво? - Просто не. Не смятам, че е добра идея. Все едно да му дадем тъмен предмет да ползва.

@Люба Бюлбулева


- Значи и ти го усещаш? -  мислеше, че си внушава, понеже бе видял последствията, докато огънят все още тлееше, вярваше, че това са собствените му спомени, които се връщат при мисълта на пръчката или докосването ѝ. Дори ароматът от онази сутрин и състоянието, в което го откри.
- Да -  кимна вийлата.
- Това беше отговорът, от който се страхувах -  призна унило. Думите ѝ преди малко му бяха вдъхнали някаква крехка надежда, все пак той никога не е бил особено вещ магьосник, може би бе пропуснал нещо,  няколко книги не можеха да поберат цялото знание на света, а що се отнасяше до създаването на пръчки май си беше цяло тайнство.
- Просто не очаквах да е… това -  поклати отново глава момичето, с разширени от ужас или болка очи, Вихрен така и не успя да определи точната емоция, но знаеше че и той изпитва същото, когато погледне към двете овъглени парчета.
-  Какво ще правим тогава? -  не спираше да се надява, че Люба е скрила още някой заек в шапката си и  ще знае как се процедира със счупени магически пръчки.
- Трябва да ги унищожим -  гласът ѝ прозвуча далечен и студен. А може би това бе собствената му кръв, която се смръзна при мисълта да причини още повече разруха на изстрадалия предмет. – Попило е твърде много… негативни неща, Вих -  допълни накрая явно прочела изражението на художника.
- Това го разбирам, но… няма ли начин… знам ли, да я пречистим да я напоим с хубави неща? -  щом бе възможно да попие болка, защо не можеше да го направи с любов, лоялност, приятелство, грижа, обич… трябваше да е обратим, процес. Всеки е, нали?
- Силата на емоцията е различна, концентрацията също.
- Не можем да го оставим съвсем без пръчка -  не че в момента не оцеляваше из замъка точно така.
-  Ще помисля какво мога да направя –  не спираше да клати глава русоскоската.
 
Вихрен се вгледа в нея, малко повече от обикновено.
-  Спомняш ли си миналата година, когато бяхме в стаята на художника и се опитвах да те нарисувам, а контурите постоянно се разместваха и създаваха друго изображение?  Може би трябваше да запазя скиците, в момента изглеждаш точно така. Не се стряскай. Казвам го като нещо хубаво.  Ако измислиш нещо по въпроса с пръчката и имаш нужда от помощ, можеш да разчиташ на мен. Знаеш го, нали? И не само за пръчката, Люба.
 
 Прибра отново двете овъглени парчета в плата, с който ги държеше загърнати. За днес им се нагледа достатъчно, ако вийлата смяташе, че има нужда да бъдат унищожени, то той щеше да се погрижи за това и да ги държи възможно най-далеч от Исмаил.
 
Защото така правят приятелите, нали?

- Помня... тогава още не го навръзвах, но имах и сънища, в които отражението ми беше същото. - Обърна се към прозореца, но така й погледът й не стигаше до бурята навън. Беше се спрял на отражението им в стъклото. - Като на рисунката... като сега. Малко е сякаш след първото оперушинване не се върнах съвсем както трябва.

Дали беше свързано с проклетия фестивал и това? Отключването на стара кръв де, или каквото там се беше случило. Защото нямаше как съвсем от нищото да е станала вийла, а пък Илияна беше уж проверила и потвърдила, че е имало тук-там вийли в рода. Даже май беше обща пра прапра-колкото там беше пра-баба.
- За пръчката не е конкретна идея. Има.. едно момче в северен вятър - Игнат, всъщност е твоя курс. Може би го знеш? -  Електричността на бурята сякаш лека полека засилваше тази по кожата й. За това нямаше намерение да каже.. не че Ари си държеше устата затворена. Но Игни беше сейф тема. Все пак нищо нямаше там? Щеше да разбере как да махне омагьосването и това е. Надяваше се поне да са приятели.. че не иска твърде много от него - Не е правил пръчки още, но планира с това да се занимава. Постоянно дялка и  прави разни неща. Основно дръжки за пръчки. Виж каква направи за мен.

Въпреки, че не я ползваше я поддържаше заради дръжката. Толкова се беше старал - венчелистчетата на незабравките, финните коренчета, които се завъртаха и обхващаха пръчката. Не беше сигурна ако помолеше дървото далищеше да стане толкова финно и детайлно, камо ли как го беше издялкал! 
Подаде я внимателно към Вихрен.

 тук съшо има описание на пръчката