Поезия

За да си споделяме любимите стихове, личното творчество или какво ни вдъхновява.  

Ох, как я обичам и аз Кондова, ето пак тя:

На Мерилин Монро

Свобода е там, където
са живели птици.
Не флиртувайте с небето,
ако сте къртици. 

Любовта е просто нещо -
среща и разлъка.
Не прегръщайте горещо,
ако сте безръки.

А човек е най-бездомен
в къщата от проза.
Не припадайте по спомен,
ако сте склерози.

Тя, Мария, без да иска,
но уби снежинка.
Не четете Борис Христов,
ако сте блондинки!


(Ама не я слушам и яко чета Борис Христов)

Аз скоро пак си открих "творенията", та...


За черни дни.

Със облаци завивам се,
завивам се с мъгли,
с мъгли покривам се,
за да не ме боли.

С въздишки се успокоявам,
успокоявам се с мечти,
с мечти се запасявам -
за черни дни.

2013


Кога то?

Когато спра да казвам първо не
когато спра да се обичам
когато ми поникнат пак криле
когато пак след нещо се затичам
когато пак се влюбя безрасъдно
когато се науча да се пиша
когато не стоя до късно будна
когато се науча как се диша
когато спра цигарите (наистина)
когато си отрежа пак косата
когато във дъжда настина
когато е светът в краката ми
когато спра да се залъгвам
когато спра да казвам винаги
когато се откажа от когато
кога то ще се случи и дали?

2014


Може ли?

Може ли днес да ме няма, моля?
Само днес, а пък утре се връщам...
Кой ще ми приюти главоболието?
Само днес. Утре нека го връща.

Може ли днес да съм някоя друга?
Само днес, а пък утре съм същата.
Кой ще ми приюти лудостта? И заблудата.
Само днес, а пък утре се връщам...

същата.

2015


Душевното ми състояние доста се е подобрило от преди 10 години като че ли и вече не ми идват такива неща, но пък е интересно да ги чета. Все едно ги е писал някой друг, де.

Не само за Борис Христов има Кондова, ето и за Фотев от нея.



и на много други



 
Прогонихте поета. Е, честито!
Сега ще ви тревожи само проза.
Не виждате? Сложете си очите.
Без него този град е мъртво грозен.
Не е Бургас — а тухли и комини.
Не гларуси — а гарвани и врани.
И след като поетът си замина,
и шепа слънце няма да остане.
Едно моииче само ще заплаче —
и цялото море ще затъгува.
И знам, делфинче — още пеленаче,
след неговите песни ще заплува.
Морето със родителска тревога
ще тръгне след делфина, да го пази.
И ще се свърши прошката на Бога.
И Бог ще се научи на омраза.
 
Оплаквам ви за този миг, защото
душите ви съвсем ще отеснеят.
И любовта ще се прости с живота.
Защото няма кой да я възпее.

Иван Ланджев малко аз, защото много го обичам.




Ако ще бъдеш някой, не избирай себе си.
Не си длъжник на личната карта.
Ако си пил „Плиска“, опитай „Хенеси“.
От всички максими следвай старата.
 
Ако ще лъжеш, гледай да нямаш полза
и нека опитът те запази глупав.
Остави любовта дълго да те тормози
и скръбта като шу̀ма да се натрупа.
 
Пред всяко море предпочитай реката,
ясно защо – тя отива някъде,
избягва се и сама си е непозната.
Подражавай на нея, но без очаквания.
 
Не купувай книги – част от поредици.
Зарежи французите, препрочитай Кант и
при всички случаи не бъди себе си –
имаш къде по-добри варианти.
 
Ако си беден, прави скъпи подаръци
(за хляб и за плочи гледай да ти остава).
Безусловно обичай – както кучето господаря си,
но да бъдеш обичан недей настоява.
 
Не говори, не пиши – няколко седмици. 
Разигравай позиции с изолирана пешка,
мисли за прането, за времето – не за себе си.
Ако все пак се случи – само с насмешка.

Иван Ланджев и аз го обичам, не само поезията му.




От две години го няма Марин Бодаков, а все още не мога да свикна с мисълта. Все още очаквам да го срещна усмихнат някъде из улиците на града, такъв един слънчев и топъл.


И в негова памет:




ОБИЧ
Марин Бодаков

Помня този човек,
раната му като транспортен съд,
корабът му като покривка,
завивката му като тресавище,
мочурището като звезда 
и звездата като рана.
Човек като човек.







Нищо не донесе зрелостта –

само нападали столове, неогладено пране.
И на финала, за да поправи впечатлението,
по-малко тайни срещи,
повече тайни раздели.

За Добромир Тонев искам също да си говорим.


Теза

След тебе злото диша като хрътка.
(Доброто е обществено понятие.)
Разтвориш ли ръцете за прегръдка,
Ти вече си удобен за разпятие.


На какво се учудвам, не зная...

На какво се учудвам, не зная –
нищо повече от смъртта.
Ще ухая с липите в безкрая,
ще се качвам, ще слизам с дъжда.

Ще се качвам, ще слизам с дъжда,
ще обличам и храня дървото.
Нищо повече от смъртта.
Нищо повече от живота.

Яна Вълканова написа:За Добромир Тонев искам също да си говорим.


Теза

След тебе злото диша като хрътка.
(Доброто е обществено понятие.)
Разтвориш ли ръцете за прегръдка,
Ти вече си удобен за разпятие.

Това ми напомня на нещо от Явор Цанев


Злото е вечно защото

доброто е толкоз добро,
че даже на злото не може
да стори то никакво зло.

Днес май ми е такова едно, пък и няма опасност да ми свършат любимите,та много любима моя Миряна Башева.


Кръст


Вървял ли си из улиците нощем,
по-стъпкан и от уличната прах,
по-мъртъв
от добре изтлели мощи?
            А аз вървях.

Седял ли си над бялата хартия,
по-бяла от лицето на монах,
по-страшна
от потънала гемия?
            А аз седях.

Разбирал ли си колко си излишен,
по-жалък от напразно сторен грях,
по-скучен
от това четиристишие?
            А аз разбрах.

Живял ли си единствено с перото
любовник, брат, тиранин и аллах,
зачеркнало и хляба, и леглото?
            Така живях.


Точка

Аз нямам как да стигна до финала,
да пусна тоя свят на самотек.
Мен еволюцията ми е дала
безсмъртие, защото съм човек.

Аз няма да положа тихи кости
под жалните орландовски брези
и моите опечалени гости
ще си спестят и свещи, и сълзи.

В опровержение на Чарлз Р. Дарвин,
на черните Адамови ребра,
над мене няма да програчи гарван.
Предупреждавам: Няма да умра.

А ако някой ден - помози бог! -
откаже медицината отсрочка,
не бързайте с цветя и некролог.
Предупреждавам: Няма смърт. И точка.

Ето и малко Валери Петров от мен, онзи ден имаше Поетите live с негови стихове на плажа и още ме държи :))


Те не идат от космоса,
те родени са тук,
но сърцата им просто са
по-кристални от звук.
и виж, ето ги, литват над балкони с пране,
над калта, над сгурията в двора,
и добре, че се срещат единици поне
от вида на хвърчащите хора!
А ний бутаме някак си
и жени ни влекат,
а ний пием коняка си
в битов някакъв кът,
и говорим за глупости, важно вирейки нос,
или с израз на снобска умора,
и изобщо стараем се да не става въпрос
за вида на хвърчащите хора.
И е вярно, че те не са
от реалния свят,
не се срещат на тениса,
нямат собствен „Фиат“,
но защо ли тогава нещо тук ни боли,
щом ги видим да литват в простора –
да не би да ни спомнят, че и ний сме били
от вида на хвърчащите хора?

и нещо от любимата Мария Донева.




Рим


 
Тази зима е Рим.
Тази пролет е варварин.
С теб стоим и мълчим,
и не смеем да вярваме.

Вън провикват се славеи
и дъждът се излива.
Аз не знам и наяве ли
ти се виждам красива.
Пролетта се е втурнала
и така ни се иска
да сме млади и влюбени,
да сме тихи и близки.
Безпосочен и пламенен,
разпознавам копнежа.
Капка дъжд върху рамото
може да ме разнежи.
Полъх лек по лицето ти
може да те събуди.
И желание – ето те!
А стоим и се чудим.
Като във математика
за деца побелели
се събираме някак си
в идващите недели.
Умножаваме някак си
идващите години.
Ако още изчакаме,
този миг ще отмине.

И докато стоим,
и защото не вярваме,
с теб сами сме си Рим
и сами сме си варвари.

И от мен от нея! 

Така е просто, просто е така... 

Така е просто, просто е така, 
между неясното и очевидното
един човек те хваща за ръка
и заедно нанякъде отивате.
Пристигате ли? Светло ли е там?
Или пък се загубвате? А после,
без видима причина, пак си сам,
и просто е така. Така е просто.

Мария Донева

И Калин Донков!



Зимна къща

Ако в чая въздъхнат горчиви треви
и потръпне червената риза на клена –
иде време за горест, иде мрак несъмнено.
А сърцето на лятото още кърви.

По кръга на студените мокри скали
гъвкав размисъл слиза. Жадуван. Дочакан.
И ръцете му нежни свършват с нокти на дракон.
А сърцето на лятото още боли.

С изяснени във мъчна усмивка черти
всеки стъкмя огнище и потърсва кибрита.
Синьо светва скала. Скрежът влиза в горите.
А сърцето на лятото още тупти.

На мъглите през мрачното млечно море
завърни се отнякъде. Излъжи ме навеки…
Една ябълка матова донеси отдалеко.
И сърцето на лятото няма да спре.


Материя

На чувствата в отчаяния лов,
догдето ги преследва и тълкува,
душата се лекува от любов.
Макар че от любов не се лекува.
И винаги изправена на съд,
наивно брани слабото си право.
Очаква от любов да ù простят.
Макар че от любов не се прощава.
В света, от реализъм опростен,
единствено контрастите избира.
И от любов умира всеки ден.
Макар че от любов не се умира.


Блус

Съмнения, възторзи, страх ­
съдбата просто се развлича.
А теб след век те разпознах.
И само век ще те обичам!

Оттатък залеза, отвъд
нощта тъмнеят бариери.
Не иде прошка, нито съд...
Любима, събуди ме вчера!

В дълбочините земетръс
предвкусва свойта премиера.
Животът е опасно къс...
Побързай, целуни ме вчера!

Пропуква се безкрайността.
С греха ни ангел ще вечеря.
Подай стиха ми на свещта...
Не чакай: забрави ме вчера...


Неизбежен човек

Премръзнал град. Редовни влакове
Квартали с горестни бои.
Човекът нищо не очаква.
А нещо все пак предстои.

А нещо вече се чертае
и предусетил, пребледнял,
той блъсва виното и чая
и грабва дългия си шал.

Той страда в мокрите градини
под еднорогата луна.
Любов - достатъчна причина.
Любов - достатъчна вина.

Каквато мъка да изпита,
какъвто смут да претърпи -
не му изтривайте очите,
не го отвеждайте да спи.

Той скита тих, но неизбежен.
Той ще осъди. Ще прости.
Разтворен в съмването. В скрежа.
Разтворен в себе си почти.

В луминесцентните пустини
ще носи слаби семена.
Живот - достатъчна причина.
Живот - достатъчна вина.

Той за дъжда ще се разкае
и някой сняг ще ускори.
Далеч от виното. От чая.
Далеч от огъня дори.

Пълзял. Съвземал се. Излитал.
Мъжествен. Смъртен. Наскърбен.
Един почти спокоен жител
на своя бесен континент.

А утре може да загине.
И без дуел. И без война.
Човек - достатъчна причина.
Човек - достатъчна вина.

Възраждам любимата ми тема във форума с малко Господинов


Местата, където не сме

Понякога тихи и пусти -
ъгъл в сянка,
муха на прозореца, 
лъч върху пода, 
прах във въздуха, 
забравено радио, 
прати маси, 
малко по Хопър, 
часовник на гара, 
следобед през август, 
трева между релсите.


Там е винаги празно,
Там никой не е 
(така ни се ще)
на местата, 
където ни няма,
където не сме.

Понякога пълни и шумни места. 
Там се срещат, прегръщат, це-
луват, разминават се, тичат,
хващат трамваи,
вечер до късно приказват
на някой площад, пият бира,
високо се смеят, прибират се,
правят секс, дишат в тъмното,
размотават се сутрин в неделите,
пият кафета, разхождат
кучета, бутат колички,
търкалят
ce no тpeвaтa (кaто в рекламите).

Гъмжи от живот,
чак обидно е някак 
как гъмжи от живот
там, където ни няма,
там, където не сме.